СЛУЖБОМЕР

неделя, август 07, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 117

Автор: Васил Бѝкау (Васил Бѝков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97, 98, 99, 100, 101, 102, 103, 104, 105, 106, 107, 108, 109, 110, 111, 112, 113, 114, 115, 116.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

117

Свободата е най-голямата морално-физическа ценност, дадена на всяко живо същество с факта на неговото раждане. Всичко живо използва тази ценност, доколкото това е възможно в сложния и оплетен свят на органичното съществуване. Освен човекът, на когото вродената свобода му е малко. За да опознае и почувства нейната необходимост в пълна степен, той е обречен да премине през хитро сплетения лабиринт на живота и току да се озове в една от неговите задънени улици. А там да се приспособи, да повехне, да изгуби вродения дар - свободата, да се адаптира към елементарната цел за биологично съществуване. Да стане част от тълпата, обществото, електората - еднакъв с всички останали. Но какво да прави личността, когато се отдели от масата на себеподобните си, когато е творец, който действа според вътрешните импулси на самоизразяването? Как да преодолее бруталната зависимост от социума, който неизменно нивелира дадения от Бога дар? Или може би не трябва да преодолява нищо, а да се пригоди, да се приспособи, за да си осигури безконфликтно съществуване? Десетки години в ушите ни звучеше робската максима: "Не може да живееш в общество и да бъдеш свободен от обществото". Наистина не може, няма да ти дадат, няма да ти позволят. Тези, от които зависи това, не се вдъхновяват от измамната идея за човешка свобода, а от реалната необходимост да се прилагат гнет и сила. И наистина, те имат немалка сила, защото винаги са в една група.

Може би, наистина, за да оцелееш, си струва да се събереш в група, както правят много същества в живата природа. Особено когато групата има идея - не е важно каква, добра или лоша. Понякога в идея се превръща инстинктът на нацията или на класата, или на някаква група и тогава светът се озовава пред имперска, пролетарска, нацистка идея, които винаги изпитват кървава жажда. Безумни, така наречените популистки идеи, също изискват много кръв и рядко се осъществяват. Дори и свещената сред тях идея за свобода. Но дали някаква друга идея е необходима на твореца, когато неговата душа е обзета вече от съвсем различна - от идеята за истина и красота? Там няма място за друго и той е индивидуалист. Всичко значително в изкуството от вечни времена се реализира на границата на индивидуализма. Опитите за организирано художествено творчество (още повече литературно) винаги са завършвали с фиаско. Творците са самостоятелни личности, те работят на парче. Творчески съюз от двама, дори всеки от тях да е гений, е невероятен. Само поотделно. Дори когато са единомишленици, едноверци, членуват в една партия. Колективният елемент в изкуството има несъмнено деструктивен характер.

Наистина, нашето време е особено - лицемерно и жестоко, а що се отнася до изкуството - разрушително по същността си, само че ние още не сме осъзнали това. Съвременната масова култура не е саморазвитие на предишната, традиционната култура, както понякога изглежда, а контракултура. Затова сега най-напред трябва да се грижим не за разцвета, а за оцеляването и запазването на най-доброто от националната и световната култура, която така брутално се руши от властите и времето. Навярно е по-добре това да се направи като цяло. Но може ли да не разбираме, че и да се руши също е по-удобно като цяло - всичко от един път. Така е по-удобно за властите, които са свикнали да господстват не само над телата, но и над душите на хората. С тази цел в близкото минало те създадоха партията, колхозите, ГУЛАГ, за да обхванат всички наведнъж. И натикаха творците в "творчески" съюзи, където ги взеха в "творчески" плен. Това правеха с помощта на самите творци, намиращи се сред най-повратливите колаборационисти. По принципа на някогашното самообслужване: сами пишете, сами и се ограничавайте.

Нашата литература като че ли се измъква бавно от интелектуалния гулаг, от който все още трябва да се измъкне нацията. Свободата на работниците и селяните изисква, както казват, много валутни инвестиции, каквито държавата няма. На литературата не са ѝ нужни прекалено много инвестиции, но на нея ѝ трябва свобода. Интелектуалната свобода обаче струва още по-скъпо от свободата да използваш земята. Впрочем, ако става дума за Беларус, резултатът е еднакъв - нито селяните имат земя, нито писателите имат свобода. Поне свобода да използват родния си език. Дори да използват малкия ер, за да не кривят езика в устата си от неестествения варварски изговор. Наистина, езикът, както казва Хенрих Бьол, е последната опора на свободата.

Навсякъде е непреодолимата сила на робството, с което нацията е свикнала, с което се е сродила, от което е рисковано да се отстъпи. Как трябва да се отнасят към това творците? Томас Венцлова например пише, че най-големият патриотизъм е в да се бориш с комплексите на нацията. Това е казано по отношение на не най-комплексираната нация, но е истина и може би се отнася за всички нации без изключение. Можем да разберем нашите колеги, руските демократи, които не отдавна преживяха същото като нас и сега са се устремили към примамливата, труднодостижима свобода. Обединени с беларусите, те възнамеряват да добавят още едно възможност по пътя към нея, водейки се все от същото логика - заедно е по-добре. Но старата чешка пословица казва: не пускай мелницата, ако нямаш сили да я спреш. Имат ли сили нашите руски колеги да се разпоредят достойно поне със своята свобода? Дали по-реален за нас и за тях не си остава рискът да загубим всичко? Къде е гаранцията, че тяхната свобода е постигната изцяло и завинаги? Много е съмнително това в страна, където не спират позорните войни, навсякъде се лее кръв, унищожава се свободата на словото, а основна държавна идея си остава все същият националимпериализъм.

У нас и нашите нещастия не са малко. Руши се икономиката, народът е доведен до нищета, насилствено се унищожава националната култура и националния език. Много е вероятно да не може да ни помогне никой - толкова дълбоко сме затънали в тресавището на лъжата и тиранията, че от нас се отвърна целият бял свят. И все пак за нас, също като при затворниците, е нежелателно да попаднем от една килия в друга, която е съвсем същата, особено когато прекъсването между разпитите се оказа толкова кратко.

Може би на всеки е съдено да измине своя път към свободата самостоятелно. И така индивидуализмът в този си облик не е най-лошият път към нея. Може да не е най-добрият, но не е и най-лошият - в основата на всяка обща свобода лижи индивидуалната свобода. Що се отнася до мене, вероятно моят логос е песимистичен, макар че душата ми жадува за оптимизъм. Както е писала някога Леся Украинка: "Без надii таки сподіваюсь" ("Без надежда се надявам").

Май, 2002 г.

Франкфурт на Майн

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.