СЛУЖБОМЕР

сряда, август 17, 2016

Бяла

Отдавна не бях ходил в това мъничко градче.

Когато съм на село, ми се случва да отида – но не често, през година-две.

А някога, като дете, баба ме водеше често там, почти толкова често колкото в Свищов.

Центърът си е все същият.


Там е и малката часовникова кула (часовникът е изключително точен, както винаги)…


…и голямата църква.


А в музея на Освободителната война наистина се озовах вчера за първи път от детските, ама много детските си години.

Там някога ме впечатлиха страшно много големите (трябва да съм бил две педи, изглеждаха ми огромни) револверни картечници (които баба наричаше оръдия); влизах под синджирите вътре в експозицията и се катерех по лафетите, а в очите ми се набиваше една странна дума, изсечена върху тях – „Колтъ“ (по стария правопис).


Сега, разбира се, зная какво е „Колт“, но – за съжаление – нямам особено желание нито да се провирам под синджири, нито да се катеря по лафети.


За гроба на милосърдните сестри Неелова и баронеса Вревская нямам детски спомени, а всъщност това е най-забележителното в беленския музей, разположен в малък парк.


За баронеса Вревская научих доста късно, в училище не ми казаха нищо за нея, нали бяхме селяндурска държава, начело на която стоеше баш селяндуринът от Правец, даскалите се разливаха от умиление да разказват за руските мужици, дошли да ни освобождават с голяма любов (докато е ясно, че войникът отива там, където му заповядат: днес коли турците, а преди това е клал поляците и кавказците), а за Юлия Вревская и Всеволод Горшин, които са доброволци във войната, но не са от селяшка черга – нито дума (и сега е така, да не мислите, че нещата са се променили много).

Но да завърша с нещо друго: на Юлия Вревская Тургенев (който е неин близък познат) посвещава едно от своите стихотворения в проза – „В памет на Ю. П. Вревская“ (не зная чий е приводът):

Върху калта, върху воняща влажна слама, под навеса на стар сарай, отскоро превърнат в походна военна болница, в разорено българско селце – повече от две седмици тя умираше от тиф.

Тя беше в безсъзнание — и нито един доктор даже не я погледна; болни войници, за които тя се е грижила, докато още е можела да се държи на крака, подред се изкачваха в своите заразени леговища, за да поднесат към напуканите ѝ устни няколко капки вода от чирепче на счупено гърне.

Тя беше млада, красива; висшето общество я познаваше; от нея се интересуваха даже сановниците. Дамите ѝ завиждаха, мъжете се влачеха след нея…двама-трима души тайно и дълбоко я обичаха. Животът ѝ се усмихваше; но има усмивки по-лоши от сълзи.

Нежно, тихо сърце... И такава сила, такава жажда за жертва! Да помага на нуждаещия се от помощ... тя не познаваше друго щастие...не познаваше — и не изживя. Всяко друго щастие мина покрай нея. Но с това тя отдавна се беше примирила — и цялата, пламтяща като огън неугасима вяра, отдаде в служба на ближните си.

Какви заветни мисли беше погребала тя там, в дъното на душата си, в най-голямото скривалище, никой никога не е знаел — а сега, естествено, няма и да узнае. А и за какво? Жертвата е принесена… работата е свършена.

Но тъжно е да се мисли, че никой не е казал благодаря даже на трупа ѝ – макар самата тя да се срамувала и да е била чужда на всякакво благодаря.

Нека да не се оскърби нейната мила сянка от тези късни цветя, които аз се осмелявам да сложа на гроба ѝ!

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.