СЛУЖБОМЕР

понеделник, август 22, 2016

Лекции по руска литература – брой 10

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части:

НИКОЛАЙ ГОГОЛ

1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5.

2. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

6.

Обвиненията, изказани от негодуващите противници на "Ревизор", които съзрели в пиесата коварни нападки срещу руската държавност, направили на Гогол гнетящо впечатление. Може да се предположи, че те са предизвикали у писателя манията за преследване, която така или иначе го тормозела до самата му смърт. Оформило се доста странно положение - славата споходила Гогол във възможно най-гръмогласната си форма: дворът ръкопляскал на пиесата едва ли не със злорадство; надути чиновници от висок ранг губели безмълвно своята надутост, въртейки се смутено в столовете на партера; слабо уважавани критици цедели гнила отрова, а критиците, чието мнение имало някаква стойност, превъзнасяли Гогол до небесата заради това, което смятали за велика сатира; популярният драматург Куколник вдигнал рамене, казвайки, че пиеската е единствено глупав фарс; младежите повтаряли с възторг смешните реплики и търсела хлестаковци и сквозник-дмухановци сред своите познати. Друг писател би се опивал от тази атмосфера на възхвала и скандал. Пушкин просто би оголил своите ослепителни негърски зъби в добродушна усмивка и би се върнал към незавършения ръкопис на поредния шедьовър. Гогол постъпил така, както и след провала на "Кюхелгартен" - избягал в чужбина, по-точно - отпълзял.

Но да беше само това! Той си позволил нещо по-лошо от всичко, което може да си позволи един писател при подобни обстоятелства: опитал се да обясни в печата тези места от своята пиеса, които критиците или не забелязали, или изтълкували неправилно. Гогол, бидейки Гогол и съществувайки в огледален свят, притежавал способността да планира прецизно своите произведения, след като ги е написал и публикувал. Този метод той приложил и към "Ревизор". Присъединил към пиесата епилог, където обяснявал, че истинският ревизор, който се мярка в края на последното действие е човешката съвест. А останалите персонажи са страстите, живеещи в нашата душа. С други думи, публиката трябвало да повярва, че нейните страсти се символизират от уродливи продажни провинциални чиновници, а висша съвест е държавата. Епилогът предизвиква същото отчайващо впечатление като впечатлението от по-късните разсъждения на Гогол по сходни теми, ако не се предположи, че той е искал просто да хвърли прах в очите на читателя или в своите. Ако се отнесем към този епилог сериозно, пред нас се изправя невероятен случай: пълно неразбиране от писателя на собственото произведение, изопачаване на неговата същност. Както ще видим, същото станало и с "Мъртви души".

Гогол бил странен, болен човек и аз не съм уверен, че неговите пояснения към "Ревизор" не са измама, каквато използват душевно болните. Трудно е да се примирим с това, че Гогол не е бил огорчен от оценката на своята пиеса, а от това, че не са го признали за пророк, учител, поборник за човечеството (мъмрещ строго това човечество за негово благо). В пиесата няма никаква дидактика и едва ли може да се допусне, че авторът не е знаел това; но, както вече казах, той е бил склонен да домисля своите книги, след като са били написани. От друга страна, този урок, който критиците - съвсем произволно - видели в неговата пиеса, бил социален и почти революционен, което изглеждало съвсем неприемливо за Гогол. Той се страхувал, че дворът ще преразгледа своето височайше, но променливо благоразположение към пиесата заради прекалено бурните похвали на радикалните кръгове и прекалено бурното възмущение на реакционните кръгове, ще прекрати представлението, а следователно - ще го лиши от доходи (и вероятно от бъдеща пенсия). Той се страхувал, че бдителната цензура ще вреди дълги години на литературната му кариера в Русия. Огорчило го също така това, че хората, които смятал за добри християни (макар че с темата за "добрите християни" ще се заеме отблизо малко по-късно) и честни чиновници (което ще стане у него след това синоним на същите християни), били подразнени и даже възмутени от неговата пиеса и я нарекли "груб и пошъл фарс". Но като че ли най-мъчително за него било това, че досещайки се какви сплетни се носят за него, самият той не ги чувал и още повече не можел да ги направлява. Шумът, който достигал до неговите уши, бил призрачен и страшен, защото бил само шум. Потупването по рамото му се струвало иронична насмешка над тези, които уважава, а следователно насмешка и над него. Интересът, който проявявали към него съвсем непознати хора, му изглеждал резултат от тъмни интриги, извънредно опасни (прекрасен свят, интрига... съкровище в пещера). Ще имам възможност да опиша в друга книга как на един душевно болен постоянно му се струва, че всичките детайли на пейзажа и движението на неодушевените предмети са сложен код, коментар за него и че цялата вселена разговаря за него с помощта на тайни знаци. Нещо подобно на тази мрачна и едва ли не космическа пантомима може да си представи човек, размишлявайки за болезненото отношение на Гогол към своята внезапна слава. Той си въобразявал, че около него пълзи и си шушука цялата враждебна му Русия, опитвайки се да го погуби, хвалейки и ругаейки неговата пиеса. През юни 1836 г. той заминал за Европа.

Казват, че в навечерието на заминаването му го посетил Пушкин, когото няма да види никога повече, цяла нощ прехвърлял заедно с него ръкописите му и прочел началото на "Мъртви души" - първата чернова била по това време вече написана от Гогол. Картината е съблазнителна, може би прекалено съблазнителна, за да не бъде измислица. По някаква причина (може би поради ненормална боязън от всякаква отговорност) Гогол се опитвал да убеди всички, че до 1837 г., тоест до смъртта на Пушкин, всичко, което е написал, е направено под влиянието на поета и по негова подсказка. Но понеже творчеството на Гогол се отличава поразително от това, което е създал Пушкин, а плюс това Пушкин имал достатъчно свои грижи и нямал време да води перото на литературния си събрат, сведенията, толкова охотно съобщавани от Гогол, едва ли заслужават доверие. Самотната свещ, осветяваща тази полунощна картина, може да бъде загасена без всякакви угризения на съвестта. Много по-лесно е да повярваме, че Гогол е избягал в чужбина, без да се прости с никого от своите приятели. Знаем от негово писмо, че не се е сбогувал даже с Жуковский, с когото бил в доста по-близки отношения отколкото с Пушкин.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.