СЛУЖБОМЕР

вторник, август 16, 2016

Лекции по руска литература – брой 5

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части: НИКОЛАЙ ГОГОЛ – 1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

2. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК

Историята на постановката на руска сцена на комедията "Ревизор" и необичайният шум, който предизвикала, нямат, разбира се, пряко отношение към самия Гогол като предмет на моите записки, но няколко думи по тази странична тема може би е полезно да се кажат. Наивните души неизбежно трябва да видят в пиесата яростна социална сатира, насочена срещу идиличната система на държавна корупция в Русия, и затова е удивително, че авторът или някой още се е надявал да излезе с тази пиеса на сцена. Цензурният комитет, както всички подобни организации, бил сборище от страхливи дръвници и самодоволни мулета и само това, че писателят се е осмелил да изобрази държавните чиновници не като идеал за свръхчовешки добродетели, било само по себе си престъпление, от което на тлъстите чиновници им настръхвала козината. А обстоятелството, че "Ревизор" е най-великата пиеса, написана в Русия (и до днес ненадмината), изобщо не достигало до тяхното съзнание.

Но станало чудо, чудо, което напълно съответствало на преобърнатия свят на Гогол. Върховният цензор, Този, който стоял над всички, Чиято Божествена Особа била така възнесена, че името ѝ едва се решавал да промълви грубият човешки език, самият Сиятелен, единовластен Цар в пристъп на някакво съвсем неочаквано благодушие заповядал да се разреши пиесата и да се постави.

Трудно е да си представи човек какво е привлякло Николай I в "Ревизор": човекът, който преди няколко години, въоръжен с червен молив, издраскал "Борис Годунов" с идиотски забележки, предложил да се преправи трагедията на роман по маниер на Уолтър Скот и въобще бил невъзприемчив към истинската литература, както всички държавни ръководители (без да изключваме Фридрих Велики или Наполеон), едва ли е могъл да види в пиесата на Гогол нещо повече от панаирджийско развлечение. От друга страна, сатиричният патос (ако поне за минута допуснем подобно невярно тълкуване на "Ревизор") едва ли би могъл да увлече надутата, лишена от чувство за хумор природа на царя. Ако му припишем поне капчица ум - в края на краищата политически ум, - не можем да не предположим, че дотолкова го е обзело желанието да разтърси по-силно своите поданици, че не е видял опасността как простият народ ще се отнесе към императорската забава. Наистина, казват, че той заявил след първото представление: "Всички си получиха заслуженото и аз най-много от всички". И ако това не е измислица (което е съмнително), царят е разбрал логическата връзка между разобличаването на продажността в условията на определена държавна система и разобличаването на самата система. Остава само да предположим, че разрешението да се постави пиесата е предизвикано от внезапен каприз на царя - защото и появата на писател като Гогол може да се припише на непонятната прищявка на някакъв дух, управляващ развитието на руската словесност в началото на 19 в. Подписвайки разрешението, деспотът, колкото и да е странно, заразил руските писатели с най-опасна болест; опасна за идеите на монархията, опасна за правителственото беззаконие и опасна - а тази опасност е най-страшната - за художествената литература; защото обществените умове разбрали неправилно пиесата на Гогол като социален протест и през 50-те и 60-те години тя предизвикала не само кипящ литературен поток, изобличаващ корупцията и прочие социални пороци, но и развихряне на литературната критика, която отказвала да нарече писател всеки, който в своя роман или разказ не бичува градския полицай или помешчика, който бие с камшик своите мужици. Десет години по-късно царят забравил напълно каква е тази пиеса, и не запазил дори смътна представа за това кой е Гогол и какво е написал.

Първото представление на "Ревизор" било отвратително по отношение на актьорската игра и оформлението; Гогол се изказал необичайно злостно за непристойните перуки, шутовските костюми и грубото преиграване, с който театърът развалил пиесата му. Оттам идва традицията да се представя "Ревизор" като фарс; по-късно започнали да придърпват пиесата към комедия на нравите и така 20 век получил в наследство странна смесица от неподражаема Гоголева реч и мизерни натуралистични декорации, която от време на време спасявала личността на някой гениален артист. Странно е, че през тези години, когато словесността в Русия стигнала до упадък, руският режисьор Майерхолд, въпреки всичките промени и добавки, създал сценичен вариант на "Ревизор", който до известна степен представял оригиналния Гогол.

Гледал съм само веднъж тази пиеса, поставена на чужд език (английски), но за това е по-добре да не си спомням. Що се отнася до текста, преводите на Зелцер и Констанс Гарнет са от един дол дренки. Лишената от всякакъв дар слово Гарнет е превела "Ревизор" поне повече или по-малко старателно и този превод дразни не толкова, колкото някои чудовищни преводи на "Шинел" и "Мъртви души". Можем да го сравним с пригладения превод на "Хамлет", направен от Гизо. От стила на Гогол, разбира се, не е останало нищо. Английският език е сух, безцветен и непоносимо благопристоен. Само ирландец е годен да се заеме с Гогол. Понякога ми се струва, че тези стари английски "преводи" напомнят поразително така нареченото нарязване на хиляда парчета, екзекуция, разпространена някога в Китай. На всеки пет минути от тялото на жертвата отрязвали малко квадратче с размер на хапче за кашлица (с мисълта да не би, не дай, Боже, пациентът да умре на деветстотин деветдесет и деветото), докато от тялото не останел само скелетът. [7] br>

7. Тук и по-горе са пропуснати няколко реда, в които авторът разглежда три грешки на английския превод.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.