СЛУЖБОМЕР

четвъртък, януари 28, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 39

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

39.

Според съществуващите законови положения офицерите трябваше да служат в Далечния Изток три години, а след това да се разменят с други от централните и западните окръзи. Но едно е - длъжни. А в действителност служеха по четири, пет и шест години без замяна и почивка, като пишеха всяка година рапорти, които оставаха без отговор. Обикновено искаха да отидат в по-комфортния Московски, Киевски или Закарпатски окръг, понякога в Прибалтийския. За Беларуския имаше малко любители, смяташе се, че там животът е по-беден. Когато не се получи нищо с моята демобилизация, започнах да искам замяна и написах, че желая да отида в Беларуски окръг. Неочаквано на шестата година от далекоизточната ми служба дойде заповед за моята замяна. Трябваше да сдам батареята, да си уредя сметките със службите и да замина за град Асиповичи, БССР.

Зарадвах се предпазливо и започнах сложната процедура за раздяла с полка.

Да сдам батареята, нейното имущество, оръжие и техника се оказа извънредно сложно. Недостиг на какво ли не. Нещо се е загубило, нещо не е било своевременно отписано и макар отдавна да е станало негодно, се смята за налично. Нещо преди много време е предадено на друго подразделение, а в полковите документи това не е отбелязано. Когато вече се оправихме с повечето неща, стана ясно, че липсва една голямокалибрена картечница, която използвахме някога за имитационни стрелби. Заради тази картечница рискувах да остана и да зимувам на Сахалин. Изхода ми посочи един опитен военнослужещ. Той каза: "Имаш ли осем и двадесет? Иди в магазина, купи бутилка коняк и я носи на началника по боеприпасите". Така и направих. Когато излизахме вечерта с началника по боеприпасите от кръчмата, го попитах откъде ще намери картечницата. Или ще я замени с друга? А майорът каза: защо да я търся? Просто ще я зачеркна от отчетната книга... Най-сетне всичко свърши, всички обходни листи бяха подписани, получих документи за пътуване от Сахалин до гара Асиповичи в Беларус. Отново трябваше да скучаем седмица и повече по страничните пейки на вагона със запазени места, докато не стигнахме Москва. Пътувах все с офицери, които бяха отслужили своето в дивия Изток и сега се радваха, че са се добрали до цивилизования Запад. В Москва жена ми и сина ми отидоха да навестят сестра ѝ, която живееше в Монино, а аз тръгнах да разглеждам столицата, в която всъщност не бях идвал още. Започнах, разбира се, от Червения площад, който изобщо не ми се стори толкова голям, колкото изглеждаше на празничните снимки, но затова пък стените на Кремъл се оказаха много по-големи отколкото си ги представях. На дългата опашка за мавзолея не се наредих, тръгнах нагоре по улица "Горки". Ходих-ходих, прииска ми се да хапна някъде. Сред хората от столицата се чувствах така, както трябваше да се очаква, неловко - като човек, който е дошъл от тайгата в цивилизования свят. Вървях изпотен, с кител и ютови ботуши. Келнерката в заведението, където влязох без колебание, измери, разбира се, най-напред посетителя с презрителен поглед и попита през зъби какво желае. Какво можех да желая? Сто грама и нещо да хапна. Попита - омлет ли? Нека бъде омлет. Не ми се искаше много да пия сам, но трябваше. Помня как някога в Николаев, когато отивахме сутринта на работа с Валка Бахтигозин, винаги чувствахме глад. На улицата в бараките продаваха сандвичи с цаца и също така наливна водка. Да купуваме само сандвичи беше срамно, така че добавяхме: и сто грама. Тогава пъргавите лелки продавачки се учудваха престорено: ай-ай, толкова сте млади, какво е за вас по сто грама! Вземете по двеста! Трябваше да вземаме по двеста. Така и тук. Като изпих сто, поисках още сто. Добре! Придобих по-весело настроение и Москва стана по-красива. Във военната комендатура на гара Асиповичи, крайната точка на моето пътуване, разбрах, че полкът, който търсех, изобщо не е тук, а в Лапичи, някъде по-нататък, в гората. Че това е голямокалибрен (152-милиметрови гаубици) армейски полк. Как да стигна дотам? Обичайно - по шосето на автостоп.

Така и направихме. Качихме се накрая на една полупразна тритонка, където се настани и един капитан, който също отиваше в Лапичи. Гледах с любопитство околните есенни полета, отрупани с бели чували - селяните събираха картофи. Тук-там в небето се виеха прозрачни мъгли. Времето беше тихо, време на циганското лято. Боровите гори от двете страни на пътя събуждаха у мене болезнено умиление - колко години виждах това великолепие само в сънищата си на Изток. Съседът капитан разказа как добре се лови по това време щука на блесна, точно вчера извадил от реката трикилограмова риба. Сега там след работа всички офицери размахват спининги. Слушах го и изведнъж си помислих: ще служа! Ако се случи така, че там не можах да се измъкна, тук ще остана. Все пак съм у дома, а не в чужбина. Беларус не е Курилите.

Това в общи линии спокойно-иделично настроение се помрачи малко, когато видях до реката бъдещата си казарма - стара, занемарена, още от николаевските времена постройка от червени тухли, която неизвестно по какъв начин се беше запазила след две войни. Но си помислих: така е добре, няма да изгори, няма да се наложи на никого да отговаря за нея. Исках да виждам всичко тук в по-добра светлина отколкото там, на Изток. Но идиличното настроение не продължи дълго, в щаба ми дадоха да прочета окръжна заповед, според която изобщо не се назначавах за командир на батарея, а с понижение, на щабна длъжност. Като поразмислих малко, реших: може да е за добро, ще ми бъде по-спокойно. Там ми казаха да отида при заместник командира по политическата част, който ми зададе само един въпрос: "Били ли сте партиен член?" - "Не - казвам, - не съм бил". - "Е, това е, вървете". Тръгнах си, но се позамислих малко над този неслучаен въпрос.

Дадоха ми за настаняване два дена, които ми стигнаха да си намеря едно ъгълче у един колхозник от съседното село. Мрачно и доста студено. Стопанинът лежеше пиян, а стопанката ругаеше с последни думи и него, и съветската власт. Изглежда, че не бях много желан. Жена ми и синът ми отидоха в Горадня при сестра ми, която остана някога в нашето жилище, а после се омъжи. Както ни писа - също за офицер.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.