СЛУЖБОМЕР

четвъртък, януари 14, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 32

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

32.

В Горадня недалече от нашето ателие се намираше редакцията на областния вестник "Гродзенска правда". Често се срещахме с някои от неговите журналисти в една кръчма на ъгъла на две улици. Тогава в редакциите работеше като счетоводител един стар (към 70 години) полковник от някогашната царска армия, той също ходеше там - да изпие една бира от заплатата. Понякога разговаряхме, той разказваше много интересни неща за своята царска служба. Веднъж в момент на пияновата доброта ми каза, че не е лошо да помисля за своето бъдеще и с това докосна някаква струна в душата ми. Вие знаете беларуски език, каза той, а при нас започват да печатат част от тиража на беларуски. Наминете към секретариата, може би ще има нужда от вас. След няколко дена наистина отидох в секретариата, където ме посрещна Ганна Иллинична Ципина, стар вестникарски работник, която ме помоли да напиша заявление на беларуски. И понеже, както ми се стори, не намери в него много грешки, ме прие на работа като коректор на беларуското издание. Като поработих малко в коректорския отдел, се прехвърлих в секретариата. Започваше нова страница от моя живот. Струваше ми се, че излизам на някаква права, но само ми се струваше. Предстояха ми още превратности на съдбата, пъклени рецидиви на все тази военщина, която упорито не желаеше да ме пусне от своите железни прегръдки.

Но засега в редакцията беше спокойно, харесваше ми. Почти всички, които работеха там, бяха пришълци или демобилизирани и ходеха изцяло с военно облекло - шинели, гимнастьорки и ботуши. Началници на отделите бяха предимно бивши армейски политически работници, изключение правеше отделът по селско стопанство, който се ръководеше от неотдавнашния командир на бригада във Войско полское (неофициално название на няколко формирования, създадени на територията на СССР през 1943 година и състоящи се от поляци, но предимно с руснаци за командири - бел. прев.) майор Пьотр Барейка. Командваше като по време на война - енергично и напористо, особено по време на пълната колективизация на Западна Беларус. Разбира се, че с такива кадри коректорите и стилистите не оставаха без работа и нашият ревизионен коректор (коректор, който прави окончателните коректури - бел. прев.) Микола Аучароу се караше безкрайно с всички, отстоявайки "свещените" норми на руската граматика. Той беше наистина образован и грамотен човек, но пълен кутсуз. В началото на войната го пленили, преживял много горчиви беди, а като излязъл на свобода след победата, изпил от радост "не какъвто трябва" спирт и едва не ослепял. Освен това се изяснило, че някогашната му жена не дочакала своя мъж, изчезнал в плен, и се омъжила за един полковник чекист, а когато ѝ показали негова снимка, Аучарова казала, че не е той. През цялото време, през което познавах Аучароу, той доказваше на смерш, че той е той и че жена му греши. Като се установил в Горадня, той и новата му жена построили един коптор от натрошени камъни и тухли и живееха в разрушения квартал на съществувалото по време на немците еврейско гето.

Мой колега в секретариата беше Георги Цвятницки, човек малко по-възрастен от мене, стар жител на Горадня, много опитен, възпитан в традициите на старата руско-полска култура. Без да има висше образование, говореше няколко езика и изобщо знаеше всичко. Когато някой имаше някакъв въпрос (освен, разбира се, по марксизъм-ленинизъм), на който нямаше отговор в Голямата съветска енциклопедия, се обръщаше към Георги Аляксеевич, а той, като си помислеше малко, отговаряше. Освен това може би единствен той от тогавашната редакция разбираше перфектно от полиграфия, оформяше колоните, избираше шрифтовете и в този смисъл беше незаменим.

По-голямата част от моето работно време отиваше да превеждам на беларуски език руските материали, предадени по телетайпа на Беларуската телеграфна агенция. Те всичките не бяха малки по размер - разни постановления, речи, разбира се, с бележка "веднага в броя" и аз трябваше да ги диктувам на Станислава Фадзееуна - едва ли не единствената машинописка в редакцията, която знаеше беларуски език. От време на време пишех нещо малко в раздела за информация. И по това време през един почивен ден надрасках първия си разказ за последния ден на войната. Заместник-редакторът А. Салауйоу го прочете и каза: забележително! Неговата пестелива похвала ми даде вяра в някакви мои способности. Но не написах бързо следващия разказ. Причина за това беше едно немаловажно обстоятелство. През тези години, винаги в началото на лятото, започнаха да призовават запасняците и аз получих призовка. Отидох при заместник-редактора - какво да правя? Той каза: ще ти дадем бележка, иди във военния комисариат, моли се да те освободят. Отидох при военния комисар, дадох бележката. Той мърмори недоволно: "Всички идват, пъхат бележки - да ги освободя. А кого ще изпратя? Трябва да събера 140 души, какво - вместо вас ли да отида?". И седи с бележката в ръце и писалката, колебае се какво да напише. Чувствам, че се решава съдбата ми, и казвам: "Ако не ме освободите, редакторът каза, че ще се обади в областния комитет". (Ето това не трябваше да казвам, но направеното не може да се върне.) Полковникът хвърля писалката, бележката и вика: "Какво - в областния комитет ли? Плюя аз на вашия областен комитет, ето - имам заповед от министъра на отбраната, нея изпълнявам. Това е! Върви. Няма да бъдеш освободен!".

Тези няколко необмислени думи определиха същността на моя живот през ред следващи години.

На другия ден се явих на сборното място - палатков лагер в гората близо до село Грандзичи, на брега на Ньоман. Запасът ми отне три летни месеци. Обикновени военни порядки, занятия по артилерия: изчисляване на данни, артилерийски стрелби... В началото на есента - изпити, които имах "щастието" да взема с отличен. Върнах се в редакцията и получих отпуск. Веднъж срещнах на улицата познат офицер, който беше наш командир по време на запаса, и той ме попита: "Какво, Биков, разхождаш ли се?" - Разхождам се, казвам. - "Не си ли получил още призовка?" - Каква призовка? - "Скоро ще получиш". Каза и си тръгна. И наистина, след един ден ме викат във военния комисариат - подпишете се. Извадка от заповедта на министъра на отбраната за зачисляването на В. В. Биков в редиците на съветската армия. След три дена да се явя в частта си. Какво да правя? Отидох при отговорния редактор, той разпери мълчаливо ръце. Наложи се да си събирам "чашата, лъжицата и канчето". Този път заминах по-далече - за Слоним. В света започваше широкомащабна студена война с перспективи да се превърне в гореща, необходима беше по-голяма армия. Слонимската бригада се преобразуваше в дивизия и това не можеше да мине без артилериста лейтенант Бикау.

Намерих армията почти същата, каквато я оставих преди две години. Все същия безпорядък, нагнетяване на мисълта, че Западът е опасен, недостиг на всичко материално - от транспорта до шинелите. (До средата на зимата носех ватенка с пришити офицерски пагони на раменете.) И необичаен дори за военните години режим на секретност. Всички устави, инструкции и заповеди бяха засекретени. Когато беше необходимо някакво нареждане за занятията (а такова беше необходимо всеки ден), трябваше да бъде получено сутринта срещу подпис от секретната част, а вечерта да бъде върнато. Ставаха много бъркотии и няколко офицери изгоряха от това. Един наш командир на батарея, за да не тича всеки път до щаба за устава, преписал нещо от него в бележника си, който след това изгубил по време на занятия в полето. Разбира се, бележникът не бил регистриран, и командирът на батареята не се тревожел особено. Но се случило така, че един колхозник го намерил на края на гората и извършил, както си мислел, добро дело - занесъл бележника по време на пазарния ден в Слоним. Там установили много бързо на кого принадлежи и след месец свалиха пагоните на командира на батареята.

Прекарах зимата в Слонимската дивизия и живеех отново у една бабичка в Албярцин (работническо селище в рамките на Слоним - бел. прев.). Всеки ден - полеви занятия, в мраз, дъжд и студ. Най-сетне - чаканата пролет, пекна слънце и Бикау получава нова заповед: да замине за Далечния Изток.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.