СЛУЖБОМЕР

неделя, януари 03, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 27

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

27.

По понтонен мост през красивия Дунав преминахме в братска България, където ми беше съдено да живея една година. Българите ни посрещаха като близки, като освободители, които винаги са обичали. Само да слезеш от камиона и веднага те наобикалят селяни: братушки, братушки, добре дошли! Веднага се появяваше чаша или кана, пиехме за Русия, за България, за вечната дружба. Струваше ни се, че тази дружба ще бъде безкрайна. (Когато след 20 години отидох отново в София, чух от българите следния виц. При дядо Тодор на лозето тичат деца и радостно казват: дядо Тодоре, дядо Тодоре, руснаците са полетели на Луната! Дядото се изправя. Какво - всичките ли? Слава тебе, Господи!) Двадесет години бяха достатъчни, за да не остане нищо от вечната дружба. Освен може би театралните прегръдки между Брежнев и Живков.

А тогава започна скучен гарнизонен живот във военното градче на Пловдивското шосе до София. Както винаги - ставане, гимнастика, развод на караула, гарнизонна служба, наряди. В града до есента не пускаха никого. Всички - войници и офицери, млади и стари - се мъчехме на жегата зад бодливата тел на военното градче. Повечето офицери, особено младите, не искаха да служат след войната, искаха да си отидат у дома, където бяха останали техните близките, които не бяха виждали през цялата война. Цялата ни радост беше да купим няколко бутилки вермут, които ни носеха от другата страна на телта, и да ги изпием. Там пиеха - и офицерите, и войниците. До есента не демобилизираха никого, затова всички заедно - млади, 18-годишни, и стари, до 50 години - учеха военни устави, устройство на материалната част и политика по време на редовните политически занятия. Най-напред отношението ни към англо-американските съюзници беше лоялно, все пак помнехме кой ни помагаше по време на войната, чии консерви ядяхме, с чии автомобили пътувахме. Но после внезапно, като по команда (разбира се, по команда, както се прави всичко у нас) това отношение се промени и ние чухме от нашите командири и политически ръководители, че сега най-първите ни врагове са Америка и Англия. Затова е необходима бдителност и бдителност. Да не се поддаваме на провокации и да укрепваме бойната готовност.

През есента войниците от няколко набора (родените до 1924 година включително) се демобилизираха, офицерите ги оставиха. Написах няколко рапорта за демобилизиране, на нито един от тях не дадоха ход. Служѝ, офицерската професия е у нас престижна, беше отговорът. Не исках да служа дори в благословената страна България, исках у дома, в бедната моя Беларус, исках да уча. Не станах на фронта партиен член, стигаше ми комсомола, който също ми беше не малко омръзнал. Едва ли не постоянно бях комсомолски организатор на батареята, където трудностите не бяха големи, но бюрокрацията беше достатъчна. Най-напред събранията, документацията, бойните листовки... А главно - за всяка седмица, месец, тримесечие - плановете за мероприятия, привидни, защото никой нямаше намерение да ги изпълнява. Но за това следяха заместник политическите командири, които така и така нямаха други задължения. Омръзна ми комсомолът. Но веднъж ме извика заместник политическия на полковия командир и каза: "Биков, а ако те изберем за комсомолски организатор на полка? Длъжността е свободна, ще работиш самостоятелно, не трябва да ходиш на занятия. Ти си грамотен офицер, завършил си училище, мисля, че ще се справиш..." Комсомолът ми беше опротивял, но и всекидневните занятия в пек и лошо време също не бяха сладки и аз се съгласих. На поредното събрание бях избран единодушно за комсомолски организатор. След още някое време същият заместник политически командир каза: "Комсомолският организатор на полка трябва да бъде партиен член, затова трябва да станеш. Аз ще ти дам препоръка". Това вече беше по-лошо, знаех, че членството в партията е робство на душата, че ще престана да принадлежа на себе си, а най-вече в такъв случай - прощавайте, демобилизация и всички мои мечти.

Но животът или съдбата се разпореди иначе. Нито според заместник политическия началник Цквитария, нито според моето желание. През есента започнаха да ни пускат в града - в свободното от служба време, и офицерите, като коне, застояли се зад ограда, хукнаха към градската свобода. В славната, станала вече мила на сърцето ни София. На площада на Народното събрание, точно срещу паметника на царя освободител, властите бяха уредили Дом на офицера, разбира се, с ресторант, където можеше най-напред да се пийне и да се хапне. Разбира се, беше грях да се изпусне такъв случай и ние не го изпускахме. Стига да имаше пари.

С парите понякога беше трудно. Заплатата на взводния не беше голяма, освен това мнозина изпращаха парични атестати на роднини и близки. Аз също изпратих атестат на нашите за 600 рубли, долу-горе толкова получавах на ръка. Веднъж, спомням си, през една събота пийнахме добре в ресторанта (компания от шестима души), но не ни стигна. И виното, и парите. Тогава Льошка Рижков каза: "Биков, ти нали събра комсомолския членски внос, къде е?" В сейфа, казвам. "И защо да стои в сейфа, безполезен е. Парите трябва да работят. Давай ги, а в понеделник получаваме заплата, ще върнем всичко". Ех, Льошка, колко си умен, помислих си може би тогава не само аз. Отидох, взех от сейфа каквото имаше вътре и се повеселихме славно през този ден в ресторанта срещу царя освободител.

Случи се обаче така, че в понеделник не получихме заплати - от банката не дадоха пари. Това беше лошо, но аз си мълчах. Малко се учудих наистина, когато ме извикаха след занятията - и не кой да е, а самият началник на политическия отдел на бригадата, който едва ли ме беше виждал някога. (Впрочем, както и аз него.) Разговорът започна приветливо: как върви работата, какви са плановете? А после, все едно между другото - събра ли членския внос? Събрах го, казвам. И какво - даде ли го във финансовия отдел? Не, още не, казах и отвътре нещо ме преряза. А къде са парите? - пита полковникът. В сейфа, казвам. Хайде, донеси ги... Станах и седнах. Всичко беше ясно. Някой е донесъл и бях загубен. Е, не напълно, но моята дарена политическа кариера рухна в самото си начало. След два дена се върнах в батареята и моят батареен командир се пошегува: "И какво, не се получи от тебе политически ръководител! Казвах аз". А заместник политическият командир майор Цквитария каза, че след такава постъпка нямам място не само в партията, но и в комсомола. Тези дни ще съберем членския внос и ще те изключим. Аз се напих от яд и като се върнах от ресторанта, хвърлих в печката комсомолската си книжка. (Оттогава цял живот съм безпартиен.) На сутринта написах нов рапорт за демобилизация.

Няколко седмици след това ходех като отнесен, блъсках си главата: кой? Кой е донесъл? Би могъл да го направи само някой от шестимата, които бяхме на масата. Впрочем, от петимата. А нали всички бяхме братя по оръжие, връстници, приятели. Кого да заподозра за, може би, най-гнусното нещо? Сред нас шестимата двама бяха партийни членове - дали не са те? Или може би е някой от комсомолците? Или съвсем безпартийния Льошка, който предизвика всичко? Това обаче не разбрах никога. Както и при много други случаи.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.