СЛУЖБОМЕР

четвъртък, януари 07, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 29

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

29.

Малко време след това прекарах в стрелковата дивизия край Бургас, но разформираха и нея, като я закараха на гара Кодима в Одеска област. От гара Унгени вървяхме пеш - точно по тези места, където воювахме преди две години. През това лято на юг господстваха страшна суша и обичайният ѝ спътник - гладът. Молдавските села бяха оклюмали, без хора, хората бяха заминали на север - Украйна, Черновци. Изтичах в селцето под хълма, където бяхме ходили през нощта и където едва не ни плениха. Не срещнах там нито един човек, беше съвсем обезлюдяло. Нямаше го и стопанинът, който ни гощаваше с пилешко. Само лобода по дворовете, полето черно, изгоряло от жегата. През войната не беше така...

През лятото бях вече в Николаев, в тамошната стрелкова дивизия. Дивизията беше на летен лагер край Терновка отвъд Буг. За първи път тогава ми се случи да узная изцяло всичките прелести на степния юг. Най-напред се проявиха вятърът, прахът и пясъкът. Страшна жега и никъде нито едно дръвце. Всичко е в прах - постелите в палатките, прах върху масите в лятната столова, върху съдовете, върху дрехите на хората. Не един път тогава си спомнях нашите мили гори и горички, кленовете и дъбовете край алеите, техните раирани сенки през улицата. Красавците - горските езера... Наистина, тук наблизо имаше река, но до реката има патрули - пазят, за да не се доближи никой до нея. Такъв е старият военен принцип: не те пускат там, където искаш. И те гонят натам, където никой не иска. Всички занятия са на голата, без трева, степна равнина, всичко се наблюдава от щабното възвишение. Както винаги в мирно (а и във военно) време, занятия, строева и политическа подготовка. Всичко е в степта, от сутрин до вечер.

Там за първи път ме вкараха в ареста - удави се един войник. След занятията отишъл самоволно до Буг, бухнал се във водата и не изплувал. Може нарочно, а може и не. Но кой е виновен? Разбира се, командирът на взвода. Макар че командирът през това време е бил на инструктаж за политическите занимания. Но все едно, затвориха ме. В гарнизонния арест редът е каторжнически - нито седиш, нито лежиш. Сутринта ставане, дървените скари се изнасят навън. За да не сядаме, на циментовия под изливат няколко ведра вода. Комендантът е звяр. Не му стигат баналните издевателства, затова внася личен елемент - цял ден псува люто, оскърбява с най-последни думи, все едно сме негови заклети врагове.

В навечерието на есента се разболях, настаниха ме в болница. Този път в най-подходящото време - преди инспекторска проверка. Прозорците на болницата гледаха към плаца за физическа подготовка. На инспекция беше дошъл самият командир на Одеския военен окръг маршалът на Съветския съюз Г. К. Жуков. Гледаме от втория етаж на болницата как осъществяваше инспекцията. Всички офицери - млади и стари - бяха построени в редица до физкултурния уред "кон". Командирът на полка командва: напред! Към коня тича тромаво един плешив, дебеличък, на около петдесет години майор, командир на батальон, иска да прескочи, но къде ти, минава отстрани. Следващият - същото. Е, по-младите, взводните, прескачат, но не всичките. Които не са прескочили - в отделна редица. Те се оказаха мнозинство. И маршалът започва да псува на майка: охранили сте се, надебелели сте, не искате да служите добросъвестно на съветската родина, на великия Сталин... Ето как трябва - учете се! Затъква на колана полите на шинела си, късо засилване и - хоп! Прескочи. И заповядва на командира на полка: да тренират! Като свършат с тренировките, да ми се докладва. Седна в "уилиса" и си замина. "Глупак, макар да е Жуков" - каза след него сивокосият началник на финансовия отдел на артилерийския полк.

Вечерта един болен, капитан артилерист, който по време на войната служил в редовете на Първи Украински фронт, разказа, как командирът на фронта Жуков ликвидирал през есента на 43-та немския пробив край Житомир. Возел се, както винаги, в "уиилса", съпроводен от бронетранспортьор с главорези автоматчици и бордовия автомобил на военния трибунал. Където имало някакъв неуспех, хващал първите, които му попаднели под ръка - войници или офицери - и заповядвал на автоматчиците да ги разстрелят. От джобовете на още топлите трупове трибуналчиците вадели документите и оформяли присъдата. Маршалът лично не убивал и не подписвал нищо, това правели другите - по всичките правила на армейската юриспруденция.

Късно есента се преместихме в зимни жилища. Войниците в старите казарми, от николаевско време, офицерите - кой където намери, в частни квартири. Преди това срещнах моя приятел Валка Бахтигозин, с когото се разделих в София. Валка е все още младши лейтенант, но служи в артилерийски полк, където, разбира се, е по-престижно и по-спокойно отколкото в стрелковия. Валя ме взе в своето жилище, което беше наел неотдавна от една стара самотна бабичка. Бабичката ни пусна с уговорката, че ще ѝ намерим дърва за зимата. Обещахме, макар че не знаехме къде ще ги търсим. Впрочем, дърва така и не намерихме и прекарахме зимата в неотоплената къща, почти без да се събличаме през нощта. Хранехме се в столовата, заедно с войниците: супа с фиде, ечемична каша, чай, понякога компот. И това е добре. Гражданите и това нямаха, живееха гладно, продуктите - с купони. В града можеше да си купим вино - сухо или полусухо. Обикновено преценявахме, колко градуса, кое ще бъде по-силно. Което е по-силно, него пиехме. Но, както е известно, винените напитки са слаби...

Войната в този южен град все едно не беше свършила. Стреляха по улиците, особено нощем. Имаше случаи с нападнати наши караули, които пазеха продоволствени складове. Нападаха офицери, грабеха нощно време. Един командир на рота, като се връщал късно от казармата (живееше далече, зад парка "Петровски"), взел със себе си пистолета, което изобщо не беше разрешено. Точно до парка го пресрещнали двама: сваляй шинела, давай ботушите... Ротният извадил пистолета, убил единия. Другият избягал. И ето че го съди военният трибунал: за убийството на тази и този гражданин този и този гражданин (нашият капитан) се осъжда на шест години лагер. След съда капитанът каза: "Какъв съм глупак! И по долни гащи да бяха ме съблекли, гол щях да изтичам до дома. А сега..." Съдиите му съчувстваха, но - закон!

И тук подадох два рапорта за демобилизация, но напразно. И малко по малко изгубих надежда да се измъкна от войската. Жалко за Валка, който наистина искаше да служи, но в края на зимата го демобилизираха. На прощаване пийнахме в едно ресторантче и аз го изпратих на гарата. Валка си отиваше в своя сибирски Ачинск при майка си. За него и войната, и военната служба свършиха без радост. Не дослужи Валка нито до следващо звание, нито до награда. Макар че воюваше и служеше не по-лошо от останалите. А може би и по-добре. Но беше много млад и много честен. И наивен. Макар че и аз не получих много за войната и службата - една звезда на гърдите и една на пагоните. И това е. Не като други. Веднъж срещнах в киното Валерий К., някогашен мой съученик в Саратовското училище. Той е вече старши лейтенант с два ордена на гърдите, служи като инструктор в политическия отдел към комсомола. И тогава си спомних как се суетеше преди завършването, събираше препоръки за партията. А ние се шегувахме: не е ли все едно какъв ще те погребат - безпартиен или болшевик? Той все едно не ни чуваше и преди да заминем на фронта, вече беше успял да получи кандидатска карта. А на Днепър в отдел кадри, когато започнаха да ни разпределят по дивизиите, него го оставиха в политическия отдел. Тогава съобразихме - разумен е, макар и да е млад. Така и се оказа.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.