СЛУЖБОМЕР

неделя, януари 24, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 37

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

37.

На Кунашир научих новината: полкът се разформирова. Много офицери отиват на материка, другите чакат своя ред и си стягат куфарите. Къде ще отида аз, засега не се знае. В замяна на полка, който се намираше край брега, навътре в острова започнаха да строят летище за реактивна авиация. Това, разбира се, беше много дълбокомислен план на Генералния щаб: способно да нанася унищожителни удари летище в тила на неприятеля, зад остров Хокайдо. А как да бъде построено, когато тук не може да се намери и сто метра равна площ? Значи трябва да се направи такава площ. И ето заповед: да се разкопаят върховете на два хълма, да се засипе седловината, за да се получи равно място. Но най-напред трябва да се изсече гората, да се прокара път. Техника никаква. Затова път има войнишки ръце - безотказни и безплатни. Те могат всичко. Главното за генерала е да издаде заповед! А както се знае, заповедта на началника е закон за подчинените.

На другия ден, след като се върнах в Головнино, вече бях на хълмовете, където офицери строители обясняваха как трябва да се прави всичко. Те утре си отиват у дома. Под мое ръководство остават двадесетина войници с вид на бродяги, с окъсани гащеризони. Те питат кога ще ги демобилизират. Защото служат вече шеста година, а за демобилизацията им Москва като че ли е забравила. Но както към тях, така и те. На другия ден до обяд още спят, никой не отиде на работа. Изтребителите, казват, да почакат. И край Владивосток им е добре.

А след два дена ще дойде комисия от окръга и ще ми се наложи да ѝ покажа всичко. А какво ще им покажа? Накопаната пръст и купчините металически ленти, с които трябва да се покрие площадката. Впрочем, да гледат каквото искат... Комисията дойде, погледа, записа си и си отиде. А аз останах отново с моите разядосани строители и започнах да ги уговарям да работят. Къде ти! Дойде командирът на полка, каза, че се демобилизира, а в полка остава началникът на щаба. След няколко часа началникът на щаба позвъни сам, оказва се, че в полка има ЧП: някой е обрал касата на началника на финансовия отдел. Търсят кой е. Но подозрението пада върху един от моите строители. Затова трябва да отида в гарнизона. В гарнизона тарашат навсякъде, търсят злодея. Иначе ще стоварят всичко върху командира на полка и командира на батареята, което ще рече върху мене. Намериха богаташа. Аз казах, че в такъв случай няма да отида на летището.

Докато търсеха злодея, офицерите се разпръскваха по новите си местоназначения. За мене все още нямаше никаква заповед. Аз чаках търпеливо. И ето че дочаках - на следващия ден заминава последният параход за материка, навигацията спира. Половин година никакви връзки за никъде няма да има. Какво да правя? Началникът на щаба каза: сам решавайте! Тук да остана не е лесно, защото полкът повече го няма. Селото опустя. Но и да отида някъде без заповед е своеволие. Какво да правя тогава?

Сред велика блъсканица, без документи, по собствена инициатива се изкатерих с жена си и сина си на последния параход. Отново, както предишния път - късна есен, бурно море. Всички пътници лежат един до друг - морска болест. Само моето двегодишно синче не се страхува от люлеенето, шляе се по коридорите на кораба и иска салам. Много обича салам... Във Владивосток - отново познатата Вторая речка, казармите с легла на два етажа, където са настанени всички - мъже и жени, деца. Хиляди, а може би десетки хиляди офицери, откъснати от предишните им служебни места, чакат да бъде определено кой за къде ще замине. Чакахме може би цял месец. През това време моят Серьожка лежа в болница от ангина, мислеха, че е дифтерит. Оправи се някак си. А когато дойде ред на Бикау, кадровиците се учудиха много: защо Бикау не е на Сахалин? Още през пролетта е бил назначен там в гаубичен артилерийски полк, защо не е отишъл? "А кой ме е уведомил за това?" - мислех си аз, като едва сдържах нямото си негодувание. Да изкажа негодуванието си гласно беше невъзможно.

Отново почти вече зимното море, буря, ураганен вятър и ужасна нощ до Корсаковското пристанище. Гаубичният полк се намираше в гората зад Долинск. Добрах се някак си. Дадоха ми жилище - като квартирант у заместника на командира по политическата част. Обща кухня, тясна стаичка и, разбера се, студена. Не успях да поема задълженията си в батареята и нова заповед: да отида с група мои батарийци за охрана и разтоварване на дървесина. Един интендант, когото срещнах по пътя от щаба, каза: внимавай, старши лейтенант, там работата не е чиста. Пропиха дървата, разграбиха ги, а когато натрупа сняг, искат да отчетат, че всичко си е на мястото. Да не ти се наложи да плащаш...

Отново - да плащам! Както винаги, в 12,5-кратен размер. Не успях да дойда и вече искат да ме изпързалят. Но кого да изпързалят, ако не чуждия. Новия. И на сутринта казах: няма да отида. Как няма да отидеш? Нечувано, офицер отказва да изпълни заповед на командването! Тогава - в ареста. Добре, ще отида в ареста. Десет денонощия от командира на дивизията. Взех една дебела книга ("Угрюм река" на Шишков), отидох в Долинск и се настаних в ареста. Спомних си как стоях някога в ареста в Николаев. Не, тук е малко по-иначе. Тук цари либерализъм. Седи си, лежи си, чети си... Вечерта ще дойде някой от познатите стари арестанти, ще донесе бутилчица и морунаж за мезе. Угощаваме се. Че и началника на караула черпим. Не, нашата армия явно се реформира. Такова нещо до неотдавна не можеше да се случи.

Излежах всичките десет денонощия, излязох късно вечерта на един зимен ден. Помня, че по улиците на селото падаше мек снежец, а радиото в клуба съобщаваше гръмко, че е бил съден изменникът на родината, агентът на различни чужди разузнавания, подлият заговорник и провокатор Берия, който е осъден на най-тежкото наказание по нашите закони и присъдата вече е приведена в изпълнение. Тази новина ми беше като награда, като балсам на сърцето. Поне с един тези бяха станали по-малко...

Върнах се в полка с някаква увереност, че сега вече няма да ме пратят "за дърва". Наивен човек, не знаех как началството умее да постига своето. На това се учеше през цялата си служба, не само в академиите. След няколко дена трябваше да замина за едно миньорско селище, което се казваше като мене - Биков, и където бяха дървените заготовки. Вечерта седях с новия си помощник старшина Гуз до горещо напалената печка и той ме успокояваше. Нищо тук не е пропито, всичко си е на мястото.

Защото нямаше какво да се пропива. През лятото, когато брояли, пишели надути цифри, а сега фактически няма нищо. Преспи сняг, а под преспите е празно. Благодаря, успокои ме. Мислех, че ще ми се наложи да плащам за някакъв недостиг, а се оказва, че изобщо няма нищо...

Старшината все едно гледаше в бъдещето - никаква от никого отговорност. Но понеже са необходими дърва, заповедта е категорична: да се режат и да се карат. За тази цел ни дадоха един полуразбит камион, който постоянно се повреждаше. Сечта беше на склона на планината. Като нарязваха дърветата, ги свличаха долу и ги нареждаха край прокарания в снега път. След това по оврага - на двадесет километра до гарата. Там ги товареха на открити вагони. И така през цялата зима на тази злощастна година. А през пролетта, когато снегът се стопи, в тайгата започнаха пожари. Ужасно нещо са горските пожари. Гасяхме ги цели денонощия, разбира се, с подръчни средства, с клони и лопати, тъпчехме ги с ботуши. Но като не обръщаха внимание на всичките войнишки старания, пожарите се носеха по цялата сахалинска тайга, унищожаваха хиляди хектари иглолистни дървета. Когато се движи пращящата стена на огъня, изпод нея бяга всичко живо - зайци, лисици, язовци, дори мечки. Никой от тях не напада другия и което е интересно, нито едно животно не се плаши от човека. Напротив, всички търсят неговата защита, само на него се надяват. И ние ги спасявахме, прогонвахме ги на долу-горе безопасни места. А на една млада мечка даже ѝ хареса нашето горско жилище, където миришеше на консерви и каша, и може би една седмица живя наблизо. После отиде някъде. През лятото, когато нямаше нужда от дърва, се върнах в гарнизона при батареята.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.