СЛУЖБОМЕР

вторник, януари 12, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 31

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

31.

През пролетта, точно преди Първи май, дойде заповед за моето уволнение, отивах в запаса. По това време, когато се бях примирил донякъде със своята армейска съдба, мислех си, че ще ми се наложи да служа. Тогава и по-нататък всички промени в живота ми ставаха във време, през което бях най-малко подготвен за това. Всичко неочаквано, внезапно, изневиделица. Най-напред възникна въпросът: къде да отида? Разбира се, в Беларус, в това нямаше съмнение, но къде конкретно? Да се завирам при родителите си в колхоза нямаше смисъл, но къде тогава? Къде да намеря приют, макар и на първо време?

Отидох в Минск. По-рано не бях ходил в столицата и това, което видях там, ме смути. Градът лежеше в руини. На една улица намерих Съюза на художниците, председател на който тогава беше Ахремчик. Дадоха ми възможност да му позвъня. Разказах кой съм, за какво съм дошъл. Той каза, че засега няма никакви учебни занятия, училището не работи, къде ще бъде - във Вицебск или Минск, - още не е определено от правителството. Животът тук е тежък. Няма смисъл, каза, да оставате тук. В някои области има отдели на художествения фонд и нелоши художествени колективи. Например в Брест или Горадня (рус. Гродно - бел. прев.). Съветвам ви да отидете там, ще намерите работа и да живеете там ще ви е по-леко отколкото в Минск. А после може и да отворят художественото училище. Помислих си, че явно трябва да постъпя така. Точно в Деня но победата заминах с влак през Баранавичи за Горадня - град, където нямах нито една позната душа. И който така дълбоко и за много години щеше да стане част от моята човешка съдба.

Градът ми хареса от пръв поглед, не беше толкова разрушен (макар че в центъра се срещаха руините на някои здания), там се чувстваше някаква "западност", чувстваха се някакви черти на Средновековието - в старите постройки, в църквите, дори в павираните улици. Освен това - два замъка и Ньоман (рус. Неман - бел. прев.). Това много ми допадна на сърцето, измъчено в чужбина. Ходих половин ден по улиците, разглеждах, но не събрах смелост да вляза някъде. Първата гродненска нощ прекарах на гарата. На сутринта тръгнах да търся ателието на художествения фонд.

Ателието беше точно на центъра на улица "Клара Цеткин" - малка стаичка в стара къща. Зад единствената маса седеше оплешивяващ човек със светъл костюм и орден "Червено знаме" на гърдите. Това беше председателят на горадзенските художници Виктар Марозау, неотдавнашен командир на противотанкова батарея, който след демобилизацията беше останал в Горадня. Там беше и старият художник Дзежка, който страдаше от болестта на Паркинсон. След това дойдоха сивокосият и изпълнен с достойнство Игар Василевич Сямьонау, черноликият Ваня Пупикоу, също бивш артилерист, и още някои. Възпитаникът на Варшавската художествена академия Аляксандр Кох ме отведе в своето жилище, където си оставих куфарчето, а жена му, мила горадзенска полякиня, ме нагости с чаша мляко и парче хляб. Всички се разбрахме бързо, а за да укрепим нашата щастлива среща, вечерта отидохме на ресторант, който, разбира се, се казваше "Ньоман".

Нямах много пари (само уволнителното обезщетение), а след ресторанта не ми остана почти нищо. Затова пък си спечелих приятели, които ме настаниха на квартира отвън Ньоман у сърдечната Маря Иванауна, която ми стана за дълго време като втора майка. Да, хората и художниците бяха тук чудесни. Някои от тях (Марозау, Сямьонау, Парахня) бяха виртуози по оформлението, красиво, с особен вкус пишеха шрифтове. А нашата работа се състоеше главно в шрифтовете. Аз, разбира се, не можех така, затова гледах и се учех. Но работата беше в това, че не ми се налагаше особено да гледам и да се уча - работата беше малко. Поръчки за живопис изобщо нямаше и това измъчваше много художниците. Но обикновено техните тревоги не продължаваха дълго, срещу това имаше едно обичайно мъжко средство. Да се намерят пари за хляб е трудно, даже невъзможно, но за гарелка (обл. водка - бел. прев.) се намираха винаги. В това отношение също имаше някои виртуози и най-добрият сред тях беше Виктар Марозау. Рядко минаваше някой ден без пиене - това, разбира се, беше наш черен ден. Но надвечер все се намираше нещо и аз се връщах късно в своята квартира в Заньоман. Това не беше нещо ново за Маря Иванауна, дълги години тази нещастна жена беше добре калена от своя съпруг, също демобилизиран военен. Лошото беше, че квартирантът се държеше не много етично - няколко месеца не беше плащал за квартирата. Само обещавах, но нямаше с какво. Престоях цяла година в ателието, прехранвайки се оскъдно от случайни поръчки. Веднъж с Андрей Заспицки, скулптор и бъдещ лауреат, направихме витрината на един киносалон, през есента оформихме павилионите на Скиделския пазар. Това беше последната ми печалба, която обаче стигна колкото да поседим в ресторанта и да си платя квартирата. А в пиенето се бях тренирал вече така, че можех да изпия половин литър на един път. Приятелите ми смятаха, че това е нормално, че най-сетне съм достигнал общите норми. Но за мене всичко това беше тежичко и аз започнах да мисля какво да правя по-нататък. Това, че трябва да работя нещо, беше сигурно. Но какво? Какво можех? Да се уча? Но къде и как? Нямах никакви документи за образование - войната погълна всичко, последното остана в моята полева чанта на заснеженото поле край Северинка. Написах в Саратов, да ми изпратят поне някакво копие. Отговориха, че всички архиви са изпратени по време на войната в Бугуруслан. Написах там - получих отговор, че не са получавали никакви документи от Саратовското военно училище. След това отидох у дома - в Кубличи нямаше нито училище, нито някой от познатите ми учители.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.