Путин и Ким Чен Ун – сближаване на идеологиите

Автор: Олег-Сандро Панфилов

Превод от руски: Павел Николов

Миналата седмица Ким Чен Ун най-сетне прие поканата на Владимир Путин да посети Москва и да участва в празнуването на 60-годишнината от Деня на победата. За което радостно съобщиха севернокорейските СМИ, а веднага след тях и руските. През последните дни във връзка с това събитие идваха и други съобщения – няколко западни лидери заявиха за отказа си да празнуват с Путин. Няма да отидат Барак Обама и президентите на Литва и Естония. Тъй като до 9 май има още пет месеца, списъкът на отказващите ще се попълва. Още отсега с увереност може да се каже, че от възможността да стоят редом с Путин ще се откажат и президентите на Украйна, Грузия и Молдова. Но радостта от идването на севернокорейския лидер вече не се крие в Москва. Като в поговорката – „ако няма риба, и ракът е риба“.

Преди половин година 31-годишния (точната му рождена дата не се знае, сочат се 1982, 1983 и 1984 година) диктатор на Северна Корея изпрати на Владимир Путин поздравление за държавния празник Деня на Русия, в което изрази надеждата си за по-нататъшно сътрудничество и укрепване на връзките между страните, които са имали дружески отношения и в миналото. „Руският народ постигна много и в укрепването на националната си отбрана“ – отбеляза севернокорейският Ким Чен Ун. Второ писмо беше предадено на 18 ноември.

Посланието на Ким чен Ун, както съобщи руският вестник „Комерсант“, беше предадено от специалния представител на КНДР Цой Рен Хе по време на лична среща. Пресслужбата на Кремъл не съобщи никакви подробности от разговора. Както отбелязва изданието, за писмото до Путин се градят най-различни догадки. Така според една от тях Ким Чен Ун се опитва да си спечели подкрепата на Русия по личен проблем – да не се допусне разглеждане от Международния съд в ООН и Хага въпроса за отговорността на севернокорейския лидер за нарушаването на правата на човека в КНДР.

Също така се предполага, че причината за посланието се дължи на това, че Ким Чен Ун не излиза никъде, никъде не го приемат, даже в съседен Китай, а пътуването до Русия може да се превърне в своеобразно признание. Стремежът на Ким Чен Ун да поддържа дружески отношения с Русия са напълно разбираеми – през май 2014 година Владимир Путин опрости на Северна Корея почти целия ѝ дълг от 11 милиарда долара, като урегулира задълженията на републиката по кредитите, предоставени от СССР. На 5 юни миналата година министърът на Руската федерация по развитието на Далечния изток Александр Галушка заяви, че КНДР и Русия ще уреждат сметките си в рубли.

Получавайки властта на 17 декември 2011 година след смъртта на баща си Ким Чен Ин, Ким Чен Ун традиционно стана диктатор, като наследи всичките съпътстващи я титли и длъжности – Висш ръководител, лидер на партията, армията и народа на КНДР, Върховен главнокомандващ на Корейската народна армия, Първи секретар на Централния комитет на Трудовата партия на Корея, маршал на КНДР, депутат във Върховното народно събрание на КНДР. А също така и всичките епитети, с които са награждавани от 1948 година диктаторите на Северна Корея – „Велик ръководител“, „Ръководен гений“, „Нова звезда“, Великолепен другар“, „Гений над гениите“. Въпреки западното си образование (през 1998-2000 година учи в международното училище в Берн, Швейцария) той продължава традициите на баща си и дядо си, като държи страната в жестока изолация от останалия свят. За Путин, който се сблъска със засега по-мека изолация на западния свят от Русия, започва нов етап за търсене на геополитическо място. Част от приятелски настроените източни диктатори паднаха още преди четири години по време на „арабската пролет“ – революционната вълна в Египет, Тунис и Йемен, загубата на близките приятели в Либия и Ирак подтикват Путин да търси нови привърженици, сродни не само идеологически, но имащи и диктаторски наклонности. След скорошната загуба на влияние в Куба, изборът на Путин се съкрати буквално до няколко страни – Венецуела, Никарагуа, Зимбабве, Сирия, КНДР и автократичните режими в постсъветското пространство, които са се събрали в Евразийския съюз.

Северна Корея дълго чакаше, без да разбира защо я пренебрегват Горбачов и Елцин. И най-сетне дочака Путин. През юли 2000 година Путин посети Пхенян, а през август 2001 година в брониран вагон, заради страха си да лети със самолет, премина през Русия Ким Чен Ир. Западът започна да гадае на какво се дължат активните контакти, надявайки се, че Москва ще може да стане координатор между Вашингтон и Пхенян. Може би Путин и да е споделил нещо със САЩ, но след „украинския капан“ ситуацията се промени кардинално и Кремъл започна да играе самостоятелна игра. Историята се повтаря – през 1949 година другарят Сталин приветства пристигналия в Москва основател на Северна Корея Ким Ир Сен (дядото на Ким Чен Ун).

„Другарят Ким Ир Сен – казва Сталин – е истински привърженик на пролетарския интернационализъм, показал е ярък пример в комунистическата движение, като с цената на кръвта си, с оръжие в ръце защити Съветския съюз от империалистическата агресия на Изтока. Своето социалистическо строителство в днешната мирна обстановка Съветският съюз дължи на борбата на истинските комунисти, такива като другаря Ким Ир Сен“.

Положението на Путин днес е долу-горе същото като на Сталин. Като се зарадва на „презареждането“, Путин така и не се отказа от диктаторските методи във властта, предполагайки, че е изгодно да се дружи със Запада, но че вътре в страната ще се държи като авторитарен ръководител, унищожавайки независимите СМИ и опозиционните партии, потискайки бизнеса и създавайки си образ на „непоколебим мачо“. През всичките четиринадесет години той вървеше вярно по пътя на Ким Ир Сен, Ким Чен Ир и Ким Чен Ун. Идеологически те са почти братя. Те еднакво се страхуват от Запада, мразят демокрацията и единственият им начин да запазят властта си е самоизолацията.

Още един общ детайл – идеологията. В света има няколко примера за създаване на собствена идеология, която да оправдава авторитаризма. Така беше създадена либийската Джамахирия със „Зелената книга“ на Моамар Кадафи, изпод перото на Туркменбаши излезе книгата „Рухнама“, а още през 1955 година основателят на КНДР за първи път произнесе думата „чучхе“ – свои правила, по които трябва да живеят корейците в „най-щастливата държава на света“. Не се съмнявам, че Путин е запознат с основните идеи на „чучхе“, които по странен начин се повтарят в идеологията на „руския свят“.

Според Конституцията от 1972 година КНДР е суверенна социалистическа държава, ръководеща се в дейността си от идеите на „чучхе“, което означава, че всичките въпроси на вътрешния живот трябва да се решават от позицията на собствените сили. Основните постановки на „чучхе“ изглеждат така: субект на общественото движение са народните маси; нацията, притежаваща високо чувство на национална гордост и революционно достойнство, е непобедима; за разлика от капиталистическата икономика, стремяща се към печалби, главна цел на социалистическата самостоятелна икономика е удовлетворяването на потребностите на страната и населението (спомнете си рекламата „Газпром – народно достояние“); народът на всяка страна трябва да се бори не само с агресията и поробването, за последователна защита на своята самостоятелност, но и срещу империализма и доминационизма, които посягат към самостоятелността на народите от други страни (например народите на Крим и Източна Украйна); за да се установи общонародна и общодържавна отбранителна система, трябва да се въоръжи целият народ и да се превърне цялата страна в крепост.

Но основният принцип на „чучхе“, позволяващ на КНДР да съществува 57 години, е беззаветната преданост на вожда: „За да се възпита правилен възглед за революцията, е необходимо в основата на възпитанието да се постави задължително чувството за беззаветна преданост на вожда“. „Чучхе“ проповядва също така идеите на вождизма, милитаризма и потребителското отношение към природата. „Руският свят“ в представите на Путин е почти идеологията „чучхе“, основаваща се на вождизма, на предаността на идеята и на защитата с оръжие в ръка. Ако си спомним изказванията на идеолозите на „руския свят“, за разлика от постановките на „чучхе“, „руският свят“ в действителност може да се простира малко по-навън от границите на Русия – там, където хвърли поглед Путин. Но излизайки извън границите на днешна Русия, „руският свят“ все така трябва да обича вожда, да слуша и да се съгласява с идеите му. Иначе това няма да бъде „руски свят“, а независима демокрация.

Във всичко останало днешна Русия не отстъпва по нищо. Путин постепенно сближава с КНДР не само идеологията, но и живота, когато началниците в Кремъл решават самостоятелно какво трябва да ядат руснаците, а какво не трябва, къде трябва да пътуват, а къде е категорично забранено. Едни депутати искат да забранят използването на чуждата валута, други – да забранят интернет. С редки изключения руската преса вече е почти севернокорейска.

Остава само да се направят 140 милиона значки с профила на Путин и да се научи масово съчинената в Пхенян през 2000 година песен: „Ето ти моята ръка – дружбата ни е за векове. Ние ще сме заедно – светът ще е щастлив. Ким Чен Ир – Путин, Путин – Ким Чен Ир“. Трябва да се пее бодро, изразително и със сълзи на умиление в очите.