Най-кратките световни разкази

Превод от руски: Павел Николов

Във Великобритания през 1980 година се появява особен жанр на разказа – a drabble. Историите са от 100 думи и проверяват способността на автора да изразява завършена идея в максимално сбита форма. В родината си – Бирмингамския университет – жанрът съществува като форма на словесна игра, а вече по-късно, през 1987 година, приема вид на истински литературен конкурс. Редакторът на вестник New Time" Стив Мос преразглежда каноните на жанра и обявява конкурс, участниците в който трябва да напишат разказ с обем само 55 думи. Останалите изисквания остават непроменени: строен сюжет, отработени герои и необичаен край. Стив Мос получава толкова писма с разкази, че издава цяла книга, наречена „Най-кратките световни разкази“ („The World’s Shortest Stories“)“.

Цялата книга на руски език можете да намерите на този адрес - http://vk.com/topic-58896022_29303500.

На английски език излизат тук-таме отделни разказчета, ама цялата книга – няма я, поне аз не успях да я намеря.

Затова ето няколко превода от руски, които направих в ситуация на жестока борба с грипа (не съм гледал дали думите са точно 55, защото щеше да ми дойде в повече).

СРЕЩА

Звъни телефонът.

- Ало – прошепна тя.

- Виктория, аз съм. Да се срещнем на пристанището в полунощ.

- Добре, скъпи.

- И моля те, не забравяй да вземеш със себе си бутилка шампанско – каза той.

- Няма да забравя, скъпи. Искам да бъда с тебе през тази нощ.

- Побързай, нямам търпение! – каза той и постави слушалката.

Тя въздъхна и след това се усмихна.

- Интересно, кой ли беше това – каза тя.

КАКВО ИСКА ДЯВОЛЪТ?

Двете момчета стояха и гледаха как сатаната се отдалечава бавно. Блясъкът на хипнотичните му очи все още замъгляваше главите им.

- Чакай, той какво поиска от тебе?

- Душата ми. А от тебе?

- Монета за телефонния автомат. Трябвало някъде да позвъни спешно.

- Искаш ли да отидем и да хапнем?

- Искам, но сега нямам никакви пари.

- Нищо страшно. Аз съм пълен с пари.

СЪДБА

Имаше само един изход, защото нашият живот се сплете в прекалено объркан възел от гняв и блаженство, за да решим всичко по някакъв друг начин. Ще се доверим на жребия: тура – ще се оженим, ези – ще се разделим завинаги.

Хвърлихме монетата. Тя звънна, завъртя се и се спря. Тура.

Вторачихме с в нея с недоумение.

След това, в един глас, казахме: „А може би още един път, а?“

ВЕЧЕРНА ИЗНЕНАДА

Блестящите чорапогащи плътно и съблазнително обвиваха прекрасните бедра – чудесно допълнение към лятната вечерна рокля. От крайчетата на диамантните обеци до връхчетата на изящните обувчици на тънки токове – всичко беше просто шик. Главата с току-що поставените сенки разглеждаше отражението в огледалото и начервените с ярко червило устни се разтягаха от удоволствие. Внезапно отзад се чу детски глас:

- Татко?!

БЛАГОДАРНОСТ

Вълненото одеяло, което му дадоха неотдавна в благотворителния фонд, обгръщаше удобно раменете му, а обувките, които намери днес в контейнера за боклук, изобщо не му стискаха.

Уличните светлини така приятно сгряваха душата му сред цялата тази леденяща тъмнина…

Извивката на пейката в парка му се струваше толкова позната на отрудения му гръб.

- Благодаря ти, Господи – помисли си той, - животът е просто възхитителен!

ВИСШЕ ОБРАЗОВАНИЕ

- В университета ние само търкахме гащи – каза Дженингс, като миеше мръсните си ръце. – След всичките съкращения на бюджета няма да научите много, просто ви поставят оценки и всичко върви по реда си.

- Как тогава учехте?

- Ами не учехме. Впрочем, можете да погледате как работя.

Медицинската сестра отвори вратата.

- Доктор Дженингс, викат ви в операционната.

РЕШАВАЩ МИГ

Тя почти чу как се захлопва вратата на затвора ѝ.

Свободата си отиде завинаги, съдбата ѝ вече е в чужди ръце и никога няма да живее на воля. В главата ѝ се замяркаха безумни мисли колко добре би било сега да отлети далече-далече. Но тя знаеше, че няма как да се скрие.

Обърна се с усмивка към жениха и повтори:

- Да съгласна съм.

КРИЕНИЦА

- Деветдесет и девет, сто! Кой се скрил, скрил се, отварям очи!

Мразя аз да жумящия, но за мене така е по-лесно, отколкото да се крия. Влизам в тъмната стая и шепна на тези, които са се затаили вътре:

- Пу за мене!

Те ме изпращат с поглед по дългия коридор и във висящите по стените огледала се отразява моят фигура с дълга черна роба и коса в ръката.

КРЕВАТНА ИСТОРИЯ

- По-внимателно, мила, зареден е – каза той, като се върна в спалнята.

Гърбът ѝ се опираше на таблата на леглото.

- Това за жена ти ли е“

- Не. Би било рисковано. Ще намеря наемен убиец.

- А ако наемният убиец съм аз?

Той се усмихна.

- И кой е толкова изкукал, че да наеме жена да убие мъж?

Тя облиза устни и насочи дулото.

- Жена ти.

В БОЛНИЦАТА

Тя караше с бясна скорост колата. Господи, само да успее навреме. Но по лицето на лекаря от реанимационното отделение разбра всички.

Тя зарида.

- В съзнание ли беше?

- Мисис Алертън, - каза меко лекарят, - трябва ад сте щастлива.

Последните му думи бяха: „Обичам те, Мария“.

- Благодаря – произнесе хладно Джудит.

НАЧАЛОТО

Тя му беше много сърдите. В своя идиличен живот те имаха почти всичко, но тя жадуваше за едно – това, което никога не се беше случило между тях. Само неговата страхливост му пречеше.

След това ще се избави от него, но засега е рано. По-добре е да бъде спокойна и хитра. Прекрасна в своята голота, тя хвана плода.

- Адам – повика го тихо тя.

ПРОЗОРЕЦЪТ

Откакто убиха жестоко Рита, Картър седи до прозореца. Никакъв телевизор, четене, кореспонденция. Животът му е това, което вижда през завеските.

Все му е там кой му носи храна, кой плаща сметките, той не напуска стаята. Животът му е притичващите физкултурници, смяната на годишните времена, минаващите коли, призракът на Рита.

Картър не разбира, че обвитите с филц изолатори нямат прозорци .

В ГРАДИНАТА

Тя стоеше в градината, когато видя, че някой тича към нея.

- Тина! Цветенцето ми! Любовта на моя живот!

Най-сетне го каза.

- О, Том!

- Тина, цветенцето ми!

- О, Том, аз също те обичам!

Той се приближи, застана на колене и я избута настрани.

- Цветето ми! Настъпила си любимата ми роза!

В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

Накрая търсенето му завърши в това затънтено, уединено селце. В овехтяла къщичка до огъня седеше Истината.

Той никога не беше виждал оп-стара и уродлива жена.

- Вие ли сте Истината?

Старата набръчкана кранта тържествено кимна.

Кажете какво да кажа на света? Каква вест да му предам?

Старицата се изплю в огъня и отвърна:

Че съм млада и красива!