Неудобни теми от руската история

Автор: Ярослав Бутаков – кандидат на историческите науки, политолог

Превод: Павел Николов

Григорий Мясоедов (1834 — 1911) - "Изгарянето на протопоп Авакум"

В историята на Русия има не малко страници, които руската историография винаги се е стараела да скрие. Да се опиташ да ги прочетеш беше и си остава опасно. Рискът за историка, в зависимост от характера на политическия режим, варира от професионална обструкция до разстрел. Върху премълчаването на тези страници се гради цялата митология за „духовните стожери“ или (както заради пълната дискредитация на този термин, започнаха днес все по-често да казват) „историческите устои на Руската държава“.

Да започнем с източниците. Няма, наистина, да засягаме специалните въпроси за додържавната, дописмената история на славяните и Русия. Тук ситуацията е любопитна. От една страна, някои „патриотични“ кръгове (както църковни, така и чисто академични) са ярки противници на разкопаването на по-дълбоката древност на руската история от приетото по традиция – от края на IX век.

От друга страна, именно по тази тема се разгръщат спекулации за тъждеството на „русите“ едва ли не с древните кроманьонци (а защо тогава не направо с австралопитеците?), които изцяло се подкрепят отново от някои „патриотични“ кръгове. В действителност тук има редица напълно сериозни научни проблеми, които би трябвало да се представят прекалено дълго и специализирано. Затова е по-добре да преминем към времена, които не са толкова далечни.

През последните десетилетия отново, като непоклатим канон, се утвърди версията за „кръщенето“ на Русия само от Византия. Съвсем сериозно, като истински разказ за това събитие, на ученици и студенти се преподава христоматийната легенда за „избора на вярата“ от княз Владимир I (измислена в действителност през XVII век, както отдавна са доказали историците). Изобщо, в тази област само през 70-те и 80-те години на миналия век се забелязва истински научен пробив.

Преди комунистите бяха напълно удовлетворени от тази „византийска“ легенда. Тя позволяваше, без много да се мъдрува, да се свърже „изостаналостта“ на Русия с приемането на „реакционния вариант“ на християнството. И само благодарение най-напред на работите на историците А. Г. Кузмин и О. М. Рапов започна да се прояснява истинската историческа картина на проникването на християнството с Киевска Рус и на постепенното му утвърждаване там.

Стана ясно, че християнството е прониквало в Рус поне по пет различни пътища: от Византия в Южна Рус, от България пак там, от Северен Кавказ (от аланите и абхазите) също в Южна Рус, от Германия на север и на юг и от Ирландия в Северна Рус. За множеството източници на руското християнство свидетелстват както разликите в устройствата на църквите и в църковната терминология в различните части на древна Рус, така и запазилите се до ден днешен невизантийски, западни термини „поп“ (от латинското „папа“) и „църква“ (от латинското „циркус“ – кръг; ср. нем. Kirche, англ. Church и т.н.; на гръцки църква е „еклезиа“, откъдето идва и названието в романските езици: итал. Chiesa, фр. Eglise и т.н.).

Първата църква, построена в Киев от Владимир I след „кръщенето“, била наречена Десетинна, защото за нейното издържане отивала една десета част от княжеските доходи. Но обичаят да се дана църковна десетина бил характерен за западната, католическата църква и никога за византийската. Още любопитно нещо е, че в Рим дълго време прославяли руския княз Ярополк – предшественик на „свети“ Владимир – като „кръстител“ на Рус…

Но да търсиш историческата истина в тази област означава да подкопаваш авторитета на Руската православна църква, нейните претенции за идеологически монопол и преди всичко привилегията ѝ да представлява цялото „историческо руско християнство“.

Първи „светци“ сред руските владетели станали Борис и Глеб, убити според по-късно предание от брат им Святополк (наречен заради това Окаяния). Но според скандинавската „Сага за Еймунд“, в която се описват княжеските разпри в Рус след смъртта на Владимир, убийците на Борис и Глеб са били изпратени от Ярослав. По-късно по подобен начин Ярослав убил и Святополк. Освен скандинавския източник има и други аргументи в полза на версията, че Святополк е невинен за убийството на братята си.

Така че вероятно именно княз Ярослав, известен като „Мъдрия“ (преди няколко години даже канонизиран от Руската православна църква), би трябвало да бъде наречен Окаяния. Впрочем, тези страници принадлежат не толкова към историята на Русия, колкото към историята на Украйна.

Да преминем към непосредствените източници за това, което по-късно е започнало да се нарича Русия. Тук като мощен монумент се издига фигурата на княз Александър по прозвище Невски. Светец, разбира се. Победител в неотдавнашния конкурс „Имя Россия“ (конкурс за най-популярна историческа личност; на трето място излезе Й. В. Сталин – бел. прев.). Изобщо, опора на националното самосъзнание. И затова всеки опит да се осмисли рационално политиката му и неговото значение за историята на страната се натъква на обичайното: „Посегнаха на светинята!“

Разбира се, днес е невъзможно да се обоснове дали в онова време съпротивата на Рус срещу Ордата би била по-успешна, ако Александър беше решил да подкрепи тези князе, които са започнали да се противопоставят, а не да се опре на Ордата, за да ги отстрани като препятствие пред личната си власт. Не е възможно също да се докаже точно, че тогавашните походи на шведските и ливонските войски в Северна Русия са били по същество дребни феодални гранични стълкновения. Всички съждения от подобен род винаги ще си останат субективни.

И все пак имат пълно право на свое законно място в историографията оценките на специалистите като тази, която дава академик В. Л. Янин, големият познавач на новгородската история: „Като сключва съюз с Ордата, Александър Невски подчинява Новгород на влиянието ѝ. Той разпространява татарската власт върху Новгород, който никога не е бил завземан от татарите. Като при това избождал очите на несъгласните новгородци и много още грехове всякакви има“.

Също такъв душител на руската съпротива срещу чуждоземните поробители, слуга на Ордата, даващ ѝ възможност да разорява руските земи, е първият велик московски княз Иван I по прозвище Калита, както и да се опитвате да го оправдавате и идеализирате. И изобщо цялата история на „възхода на Москва“ е история на непрекъснато вероломство и насилие на московските князе към останалите руски князе и на тяхното раболепие към Златната орда.

Може, разбира се, да се възрази, че в онези времена почти всички са постъпвали така, стараейки се да извлекат полза, и естествено това ще е част от истината. Но все пак нещата трябва да се наричат с техните имена, а не да се превръщат пороците и престъпленията в нравствени добродетели. Да, всяка европейска държава през Средните векове (че и по-късно) се е утвърждавала с желязо и кръв и Русия не прави в случая изключение. Но именно – не е изключение. Следователно няма никакви основания да се счита процеса на възникване на Русия с нейната деспотична власт за нещо по-възвишено и по-„духовно“ от процеса на възникване на централизираните монархии във Франция, Испания и Англия примерно по същото време.

За „духовността“ на Московска Рус могат да ни кажат много постановленията на Стоглавия събор през 1551 година, свързани с изкореняването на „разврата“ и „содомията“ във великоруските православни манастири. Под „разврат“ се разбирало съществуването на смесени – женско-мъжки – манастири, много разпространени по това време. А еднополовите връзки, сред които и с непълнолетни, срещали доста търпимо отношение (и безусловно широко подражание) в различни кръгове на православното руско общество. Един от руските църковни трактати от XVI век по тази тема се наричал доста политкоректно: „Зо момчелюбенето“. Успехът на царската власт и на официалната църква с тези явления се изразил само в това, че с течение на времето просто започнали да ги крият по-усърдно, само това.

Никак не обичат нашите историци да говорят за изгарянето на „еретици“ в Русия. Но в това отношение нашата страна не се различавала принципно по нищо от останалата Европа. Горели останалите все още езически (вероятно от финските племена) влъхви в Новгород през XIII век, горели хуманисти („еврействащи“) в Москва между XV и XVI век, горели старообрядци с хиляди през XVII век. Така наречените „самоизгаряния“ на старообрядци с жените и децата им в скитовете били актове на отчаяние. И да се предадат на властите, според Съборния кодекс от 1649 година също ги чакал огънят. А колко хора в Русия били изгорени по сами, през различни времена обвинени в хулене на държавната църква или в магьосничество (както по това време обикновено преценявали лечението на болести) – едва ли ще може някога да се пресметне дори приблизително.

Ето това е „православната Рус“. Отново някъде около една трета от руснаците не приели реформите на Никон, не се подчинили до една или до друга степен на официалната църква. Когато при Петър „Велики“ бил направен опит да бъдат заведени на списък, за да плащат двоен поголовен данък, мнозина се спасили с още по-масово бягство от преди. Цифрите на намалялото плащащо данък население в Русия между ревизиите през 1708 и 1724 година точно с една трета ни показват примерния дял на „вътрешните емигранти“ сред населението по това време.

Разбира се, имало и физическо намаляване на населението в страната заради „реформите“ на Петър. Още В. О. Ключевский ни разказваше, че Петровите наказателни експедиции за събиране на просрочени задължения са разорили Русия по-ефективно и от Батиевите орди. Но тези наблюдения на големия историк останаха нарочно незабелязани от неговите по-нататъшни колеги, които до ден днешен прославят „държавната мъдрост“ на царя-синоубиец.

Цареубийството обаче е стара руска традиция. Като оставим настрани княжеските разпри през старите времена, да отидем във времената на Руската империя. За Петър I като убиец на собствения си наследник вече казахме. Екатерина II, като се възкачва на престола, веднага се разправя със своя детрониран съпруг – Петър III. След две години по нейна заповед е убит хвърленият от младенчеството си в затвора и свален през 1741 година цар Иван VI.

Самата Екатерина узурпирала престола, който след гибелта на Петър III би трябвало по право да принадлежи на неговия (и нейния) син Павел. Но това не е всичко. Царстването на Екатерина е епоха на най-жестоко засилване на крепостното право, превърнало се по същество в робовладелство, и на неговото разпространение в области, които преди това не го познавали (преди всичко в Украйна). Присвояването на държавни средства и фаворитизмът достигнали по време на нейното царуване много високи върхове. И тази императрица ние до ден днешен, следвайки нейните придворни блюдолизци, наричаме „Велика“? Народът изразил ярко своето отношение към нейното управление с въстанието на Пугачов, свирепо смазано впрочем с решаващото участие на Суворов. Разправата с въстаналия руски народ се превърнала в първата крачка към издигането на този пълководец, нееднократно впрочем (за което историографската легенда мълчи) претърпявал поражения и от турците, и от поляците, и от французите, та и от самите пугачовци.

Но да се върнем към руските цареубийствени традиции. Синът на Екатерина, когато все пак заел престола след смъртта ѝ, бил зверски убит от велможите в спалнята си със знанието и одобрението на сина му. Революционерите, убили Александър II, а след това и цялото семейство на последния император само приели от династията щафетата на нейното изтребление.

Впрочем, защо тази последна династия на руските монарси се нарича „династия Романови“? Последният мъжки представител на Романови на руския престол е внукът на Петър I и син на убития Алексей – Петър II. Със смърта на Елизавета Петровна през 1761 година династията угасва. Мъжката линия на следващите руски самодръжци, като се започне от Петър III, е Холщайн-Готорп – по-младо разклонение на Олденбурзите. От уважение към националната легенда управляващата руска династия в началото на XX е била наричана по целия свят „Холщайн-Готорп-Романови“. Първите две имена не се харесвали никак на Алиса Хесенска, последната руска императрица, по време на която се създала легендата за непрекъснатата „династия Романови“. През 1813 година за „200 години от дома Романови“ никой не помнел – нямало такава династия.

Като се върнем към началото на нейното възцаряване, ще отбележим, че е неправомерно да се свързва това събитие с края на Смутното време. Смутното време продължило още шест години – до началото на 1619 година. И войските на първия Романов разорявали при това Русия не по-малко от „шайките“ (а защо не също войските?) на Заруцки или другите „полеви командири“ и разни самозванци. В хода на това разорение различните претенденти за трона били ликвидирани. Сред тях – първата венчана от московския патриарх за царството руска царица Марина Мнишек (уморена от глад в тъмница) и нейния тригодишен син. Въпреки възрастта си, младенецът бил обесен, след което тълпата романови верноподаници се гаврила с малкия му труп. Но след похода на княз Пожарски Москва повече не могла да бъде превзета от никого. Затова укрепилата се в нея партия след десетилетия успяла да създаде легендата за уж всенародната подкрепа, който ѝ била оказана, и за „всенародното“ ѝ „призвание“ да царства.

Не зная струва ли си още един път да се говори за такъв фетиш като „доброволното влизане“ на народите в състава на Русия. Достатъчно е да се прочете Н. М. Карамзин, за да разберем с какви методи подобно влизане се е осъществявало по отношение на народите от Севера и Поволжието. Впрочем, в своята „Руска история“ В. Н. Татишчев, основавайки се на недостигнали до нас летописи, разказва достатъчно ясно и за покоряването на славянското племе вятичи под властта на великите князе (по онова време – XI век – още киевски). Това по нищо не се отличавало от покоряването и християнизацията на саксите по времето на Карл Велики и от покоряването и християнизацията на балтийските славяни и пруси от германските крале.

Изобщо, би ли могла Русия да се разпростре на толкова огромно пространство, ако нейната управляваща класа и „държавообразуващ“ народ не са били достатъчно агресивни? С миролюбие подобни империи не се създават. Това изобщо не е порицание, а просто призив да бъдем по-обективни и да не лицемерим.

Наистина, значителна роля за експанзията на руския език по имперските простори изиграва асимилацията. В това нагледно ни убеждава сравнението на броя на руския народ с другите славянски народи. Изходните условия за всички са били равни, а русите (великорусите) в крайна сметка се оказали повече от всички останали славяни, взети заедно. Разликите в антропологичните типове на руснаците по паспорт от различни региони на Русия също доста нагледно сочат продължаващата с векове асимилация. Това е още една тема, която у нас не обичат да засягат.

Говорещите руски език в по-голямата част от Русия днес се отнасят примерно така към руснаците от времето на Иван III (да не говорим за Киевска Рус), както съвременните испаноезични латиноамериканци се отнасят към испанците от епохата на Колумб, Фердинанд и Изабела.

През последните 30 години научихме не малко за престъпленията на болшевиките – толкова, че за мнозина това заслони напълно какъвто и да е обществен прогрес, който малко или много все пак е съществувал по време на десетилетния комунистически режим. Но в последно време се наблюдава засилена тенденция да се оправдават техните престъпления именно с този прогрес, все едно единствено диктатурата, терорът и репресиите са позволили да се индустриализира страната. Фактически даде заден ход разследването на такива кървави деяния като смазването на съпротивата на селяните по време на сталинистката колективизация или разстрела на работниците от Новочеркаск по заповед на Хрушчов. И най-вече – все така лежи табуто върху много страници от историята на Великата отечествена война. Отново: „Не пипайте светинята!“

Митовете за СССР в периода на Великата отечествена война са обширна тема и се надявам, че все още ще имам възможността да я засегна. Тук ще посоча само един епизод, характеризиращ ярко управляващите кръгове в СССР и тяхното отношение към народа по това време.

Известно е, че военното и партийното ръководство на отбраняващия се Севастопол е избягало от обсадения град на 1 юли 1942 година с подводница. Всеки западноевропейски главнокомандващ или би заповядал при подобни условия на войските да капитулират, за да се избегнат по-нататъшните безсмислени жертви, или (което е по-вероятно) би капитулирал заедно с тях, за да сподели тяхната участ. Но съветското командване в Севастопол, със знанието на Сталин, просто изоставило своите войски на произвола на съдбата, по-точно – да бъдат унищожени. Не били предприети никакви мерки нито за евакуацията на войските, нито за спасение поне на болниците с ранените и персонала. Бягството се осъществило без знанието на войските и населението на Севастопол, на които не било съобщено нищо. И в града продължила да се лее кръв още шест дена, загивали хора (сред тях – хиляди мирни жители), докато накрая немците не овладели последната опора на нашата отбрана. Това шестдневно изтребление, след като нашето командване се примирило с това, че градът е обречен, изобщо не задържало немското настъпление на юг.

Добре известно е също така, че както директивата на Сталин от 29 юни 1941 година, така и по-нататъшните му разпореждания за разгръщане на партизанска борба в тила на врага, нарочно са си поставяли за цел да провокират жесток терор от страна на немците в окупираните от тях територии. За това обаче едва ли може да се упрекне ръководството на СССР. Твърде вероятно е на една държава, която при това положение не предприеме подобни мерки, да ѝ се наложи да капитулира като Франция през 1940 година. Твърдо вероятно е само жестоката изтребителна война да е давала на Съветския съюз шанс за победа. Затова тук концентрирам вниманието си само върху едно: обричайки съзнателно своя народ на допълнителни многомилионни жертви от страна на мирното население, много партийни ръководители дори от средното звено (Севастопол е ярък пример), срещайки разбирането и одобрението на Сталин, не са смятали за необходимо да жертват и своя живот заедно с народа.

До ден днешен е неудобно да се признава фактът, че без помощта на американските „империалисти“ Съветският съюз не би успял да осъществи своята индустриализация (по-точно – щеше да я осъществява много по-бавно и по-малко ефективно). Нямаше да може да спечели и войната с Хитлер (може би нямаше да се окаже завоюван, но и в Берлин съветските войски нямаше да влязат). Без американските доставки просто нямаше да имаме военна авиация, защото легираната стомана и авиационният бензин са се доставяли у нас от САЩ по линията на ленд лиза (англ. lend lease; предоставяне на въоръжение и продоволствия от страна на САЩ по време на Втората световна война за държавите от антихитлеристката коалиция – бел. прев.). Голяма част от автомобилния парк (знаменитите „катюши“ например са монтирани предимно върху „студебейкъри“ – бел. прев.), медикаментите и превързочните материали, огромна част от продоволствията също са били помощи по ленд лиза.

Трябва да отбележим, че американската помощ за СССР – както по време на индустриализацията, така и по време на войната – е сродна с по-късната помощ на СССР за развиващите се страни в Африка. В смисъл, че СССР не е дал практически нищо на САЩ в замяна. Наистина, доларите на „пресметливите“ американски капиталисти, за разлика от „дървените рубли“ (иронично-пренебрежително название на бързо обезценяващата се съветски и днес руски пари – бел. прев.) не потънали просто в пясъка – те отишли за укрепването на една враждебна на Щатите свръхдържава!

Разбира се, това може да служи за потвърждение на „държавническата мъдрост“ на Сталин – виждате ли, той преметнал „педеругите“ и сталинистите са прави да се гордеят с това. Но тогава не трябва да казваме, че „ние сами“, опирайки се само на собствените си сили и средства, „сме извършили индустриализацията, въоръжили сме страната и сме спечелили войната“.

Но пък по-нататъшната зависимост на СССР от вноса на зърно от САЩ и от газово-нефтения износ е в много отношения закономерно следствие от едностранчивата сталинистка индустриализация. Като модернизира няколко отрасъла, важни за позиционирането ѝ като свръхдържава, нашата страна по много отрасли на народното стопанство през целия ХХ век си остана на същото равнище, с което влезе в този век.

А накрая ще припомним известния афоризъм на Козма Прутков: „Настоящето е следствие от миналото, затова обръщай непрекъснато поглед назад, с което ще се предпазиш от значителни грешки“.