Не зная кой ме подбуди да чета Айн Ранд, защото била „нещо велико“, но ако се сетя кой е, лошо му се пише.
Хвърлих се веднага на най-едрата риба – „Атлас изправя рамене“ („Atlas Shrugged“, 1957 г.).
Какво да ви кажа:
- герои-схеми, без обем и колорит;
- скучни и прескучни диалози, някои реплики направо изглеждат вмъкнати просто за пълнеж: и без тях, и с тях – все тая, повествованието нито губи, нито печели;
- сцени, при които се чудиш да плачеш ли, да се смееш ли или да те е много яд; ще кажете: художествен похват; похватът си е похват, ама да описваш как някой гледа голите гърди на една жена и говори в същото време на тази жена за стоманодобив - това направо е в зоната на непохватното;
- действие, което се влачи бавно като охлюв през гъста (ама много гъста) трева;
- философска концепция за света, в която няма нищо ново, способно да привлече и грам от вниманието ми.
С една дума – пълна скръб.
Стигнах все пак до края на първата част, но като си представих, че ме чакат още две части същата мъка, косата ми настръхна, вдигнах кръвното и скоропостижно се разведох с Айн Ранд без право на обжалване.
А на вас тук ви е времето и мястото да ме наругаете.
Така преди доста години казах в едно обкръжение, че съм почвал няколко пъти да чета „Майсторът и Маргарита“ и никога не съм стигал до края, а обкръжението ми отвърна единодушно, че всеки що-годе интелигентен човек трябва да е прочел тази книга.
Оказа се, че не съм интелигентен, при това дори и що-годе.
Ако сега ми кажете същото и заради Айн Ранд, няма да се разсърдя.
Свикнал съм...
Послепис: Все още не съм прочел „Майсторът и Маргарита“ и не мисля да опитвам повече; стига ми филмът на Бортко…
