СЛУЖБОМЕР

петък, септември 14, 2012

„Алфонсина и морето“

Бени ме насочи към една интересна публикация в блога на Мария Донева.

Оттам и аз се запалих да представя известната и многостранно интерпретираната песен на Ариел Рамирес и Феликс Луна „Алфонсина и морето“ („Alfonsina y el mar“, 1969 г.).

Ако не знаете коя е Алфонсина Сторни, ще разберете от блога на Мария, има препратка (така ще прочетете и нещо друго, стига сте чели само моя блог!).

От интерпретациите на песента избрах тази на Мерседес Соса (не е ли очарователно латиноамериканското „ж“ на мястото на испанското „й“, а?).

Por la blanda arena que lame el mar su pequeña huella no vuelve más, un sendero solo de pena y silencio llegó hasta el agua profunda. Un sendero solo de penas mudas llegó hasta la espuma. Sabe Dios que angustia te acompañó qué dolores viejos calló tu voz para recostarte arrullada en el canto de las caracolas marinas. La canción que canta en el fondo oscuro del mar la caracola. Te vas Alfonsina con tu soledad, ¿qué poemas nuevos fuiste a buscar? Una voz antigua de viento y de sal te requiebra el alma y la está llevando y te vas hacia allá como en sueños, dormida, Alfonsina, vestida de mar. Cinco sirenitas te llevarán por caminos de algas y de coral y fosforescentes caballos marinos harán una ronda a tu lado. Y los habitantesdel agua van a jugar pronto a tu lado. Bájame la lámpara un poco más, déjame que duerma odriza en paz y si llama él no le digas que estoy dile que Alfonsina no vuelve. Y si llama él no le digas nunca que estoy, di que me he ido. Te vas Alfonsina con tu soledad, ¿qué poemas nuevos fuiste a buscar? Una voz antigua de viento y de sal te requiebra el alma y la está llevando y te vas hacia allá como en sueños, dormida, Alfonsina, vestida de mar.

При мекия пясък, от морето докосван, следата ѝ малка няма да се върне вече, път от болка само и мълчание достига до водата дълбока. Път само от неми страдания достига до морската пяна. Знае Бог каква мъка те съпровожда, каква скръб не от днес заглуши твоя глас, за да те приспи песента на морските раковини. Песен, която пеят на тъмното морско дъно раковините. Тръгваш си, Алфонсина, със своята самота. Какви нови поеми отиде да търсиш? Старинен глас от вятър и сол милваше душата ти и те понесе, и ти отиде там като в сън, ти заспа, Алфонсина, под завивката на морето. Пет малки русалки ще те водят по пътищата от водорасли и корал и светещи морски кончета ще извият кръг около тебе. И водните жители ще заиграят скоро около тебе. Светлината на лампата вамали, остави корабчето да заспи спокойно. И ако той ме повика, не кавайте, че съм тук, кажете му, че Алфонсина няма да се върне. Ако ме повика, не казвайте никога че съм тук, кажете му, че съм тръгнала. Тръгваш си, Алфонсина, със своята самота. Какви нови поеми отиде да търсиш? Старинен глас от вятър и сол милваше душата ти и те понесе, и ти отиде там като в сън, ти заспа, Алфонсина, под завивката на морето.


И като бонус – едно стихотворение от Алфонсина Сторни:

***

Аз съм пленителна, когато обожавам!

Аз мога да сваля с ръка и небесата,

ако с душата си душа на друг улавям...

Не са по-ласкави на пуха мек перцата.

Едва ли, като мен, жена така целува,

на своята мечта отдадена всецяло

и няма никъде - в такова крехко тяло -

сърце, което все за нежности жадува.

Умирам от любов, щом нечии ресници

усетя някой път - като криле на птици -

да пърхат в пръстите ми бели и прозрачни.

Познавам аз слова затрогващи, чудесни...

Умея да мълча, луната щом проблесне -

огромна, алена - иззад скалите мрачни.