Дилайла

Вчера сър Том Джоунс навърши 70 години.

Жив и здрав да е!

Харесвам го много, но името му най-вече свързвам с песента „Дилайла”.

Чух я за първи път с български текст през едно много далечно лято на един морски пионерски лагер.

Беше станала много модерна.

Българският текст не си го спомням добре, но започваше много лигаво: „Аз помня твоята бяла и нежна усмивка, аз помня твоите нежни и сини очи...”

Освен че ме подразни натрапчивият сантимент, бях израснал все пак сред книги, много от които с поезия от световната класика, така че това „бяла” (за усмивката) веднага ми прозвуча като закърпено.

Чиста проба поетическо безсилие: пълнеж, бутнат в стиха от нямане какво друго да се намести, за да не пострада ритъмът.

От драматизма на оригинала – никаква следа.

Но това тогава нямаше как да го зная.

Не разполагах с оригинала, а и да разполагах, кой по това време учеше английски?

Мислех си, че става въпрос за превод.

Сега зная: онова е било най-обикновено соцменте - хубава чужда мелодия с тъп нашенски текст.

Само и само да не е на английски.

Пази, Боже, нали това беше езикат на най-големия враг на "светлото бъдеще"!..

Видях светлина в нощта, когато минавах край нейния прозорец.

Видях трепкащи любовни сенки върху нейните щори.

Тя беше моята любима,

но когато разбрах, че ме мами, изгубих ума си.

Боже мой, Дилайла!

Защо, Дилайла?

Бих могъл да разбера, че това момиче не е за мене,

но бях безпомощен като роб, който не може да бъде свободен.

На сутринта, когато оня мъж си отиде, изчаках,

прекосих улицата към нейната къща и тя отвори вратата.

Стоеше там, смеейки се.

Усетих ножа в ръката си и тя не се смееше вече.

Боже мой, Дилайла!

Защо, Дилайла?

Преди да са дошли и да разбият вратата,

прости ми, Дилайла, не можех да постъпя иначе...