ЛЕОНИД РАБИЧЕВ / „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“ / Глава 5. НАСТЪПЛЕНИЕ В КАЛ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Microsoft Copilot

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК

ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА

Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ - 1; 2

Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА - 1; 2; 3;

Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ - 1; 2; 3; 4

"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава 5. НАСТЪПЛЕНИЕ В КАЛ

През Сичевка, а след това по междуселските пътища, трябваше да изведа моя взвод на Минското шосе. Наоколо имаше още много сняг, въпреки че бързо се топеше.

На единствената ни каруца натоварих радиостанцията, телефонните апарати, на макарите – около четиридесет километра кабел. Скатахме шинелите, слънцето печеше, три пъти спирах взвода на изсъхналите хълмчета за почивка.

Лежахме на още прохладната, но оживяваща земя, само че след десетина минути скачахме, сваляхме бързо гимнастьорките, ризите, дългите долни гащи и започвахме да мачкаме насекомите. Всички бяхме въшлясали. Някой броеше – 100, 150. Във всички гънки на дрехите, в косите ни бяха тези гадове и множество бели мехурчета – гниди. Започна да се мръква, изминахме около четиридесет километра, пътят през гората се изкачваше нагоре. Изведнъж гората свърши. Пред нас имаше някаква стремителна рекичка, мост – две дъски с перила, зад моста на хълма село. Разпрегнахме коня, пренесохме на ръце каруцата и товара, преведохме внимателно животното по дъските.

Селото беше живо, във всяка къща старици и деца. Моят ординарец Гришечкин вкара коня в плевнята, насипа му доволно количество овес, посоли го, донесе купчина сено, а аз бързо разпределих хората по къщите, поставих бойна охрана, легнах на пейката, завих се с шинела и заспах, и всички, освен дежурните, заспаха. В седем часа сутринта излязох от къщата и онемях.

Рекичката се беше разляла, превърнала се беше в море, от мостчето не беше останало нищо. Оказахме се на остров, обграден с вода от всички страни, почти до хоризонта. Да продължим пътя си, не можеше и дума да става. Заповядах на всички да почиват. Имах томче стихове на Александър Блок.

В къщата на полицата лежеше Библията. Неграмотната старица не беше стопанка на дома, нейното село било изгорено от германците.

Книгата беше ничия. И стана така, с една дума, че четях на моите войници за Каин и Авел и „Славеевата градина“ (поема от Александр Блок – бел. П. Н.), и „Песен на песните“.

Водата се оттегли на третия ден. Реката вече не беше море, а малък поток. До Минското шосе оставаха още около четиридесет километра, а до понтонния мост през Днепър, до мястото за сбор на ротата – още около дванадесет километра. И всичко това трябваше да извървим за един ден. Но още в средата на деня сержант Шчербаков започна да изостава. Беше завил лошо партенките краката си. Водните мехури се бяха спукали. На краката му се бяха образували рани. В три часа следобед той седна на земята и заплака.

Беше огромен, прекалено пълен мъж.

Не можеше да продължи напред. Наоколо нямаше нито една болница. Оставих го в една празна селска къща и му заповядах след два дена да бъде на понтонния мост през Днепър. Не мина и половин час и излязохме на шосето Москва – Минск.

До понтонния мост през Днепър оставаха дванадесет километра.

Осем бойци си бяха протрили краката. По шосето минаваха празни камиони. Спрях един, настаних бойците в каросерията и заповядах на сержант Демиденко да ги закара до понтонния мост през Днепър и да чака, докато не дойда с взвода. След два часа бях при моста, но нито Демиденко, нито инвалидите бяха там.

На високия бряг на Днепър имаше много празни немски блиндажи.

Оставих взвода при понтонния мост, заповядах на войниците да чакат, докато се върна, и с ординареца Гришечкин минах по моста през Днепър.

Към средата на деня всички пътища се разкаляха, вървяхме по размекната глина, всяка крачка беше трудна, понякога ботушът ми не можеше да излезе и се налагаше да вадя крака си от него, после ботуша от глината, но в това време другият ботуш потъваше толкова дълбоко, че вече трябваше да вадя крака си и от него.

На всеки сто метра лягахме. Струваше ни се, че доста леките раници на гърба ни вече тежат по два пуда. Разпалихме огън, изсушихме парцалите, доядохме сухарите – остатък от сухата дажба, дадена ни за една седмица, а това беше вече деветият ден от момента на получаването ѝ…

През пролетта на 1943 година армията затъна в кал и глина. На всяка крачка около потъналите до колелата оръдия, заседналите край пътя товарни автомобили и буксуващите самоходки пъплеха въшливи и гладни артилеристи и свързочници. Вторият ешелон със складовете за храна и боеприпасите беше изостанал на около сто километра.

На третия ден от гладното съществуване всички обърнаха внимание на труповете на хора и коне, убити през есента и зимата на 1942 година. Докато лежаха покрити със сняг, те бяха като консервирани, но под горещите лъчи на слънцето започнаха да се разлагат бързо. От човешките трупове сваляха ботушите, търсеха в джобовете запалки и тютюн, някои се опитваха да варят в канчетата си парчета от кожа на ботуш. А конете изяждаха почти изцяло. Истина е, че първо орязваха покрития с червеи горен слой месо, но после спряха да обръщат внимание и на това.

Сол нямаше. Варяха конското месо много дълго, то беше жилаво, с миризма на развалено и сладникаво, явно отвратително, но тогава изглеждаше прекрасно, неизразимо вкусно, стомасите къркореха сито.

Скоро обаче не останаха коне.

Пътищата станаха още по-непроходими, немските самолети стреляха в упор по затъналите камиони.

Нашите самолети хвърляха от въздуха чували със сухари, но те достигаха до някого, а до някого не.

И по краищата на пътищата стояха бойци и офицери, протягаха кой часовник, кой табакера, кой трофеен нож или пистолет, готови да ги дадат за два, три или четири сухара. Вече се мръкваше, когато пристигнахме в селото Вадино, където временно беше спрял щабът на нашата рота.

Капитан Рожицкий не можеше да разбере защо и как съм загубил половината взвод.

Аргументът, че ми беше жал за хората, които си бяха протрили краката, му се струваше чудовищен, а обяснението ми за причината за забавянето – три дни в селото, обградено от бурни води – смехотворно. Най-краткият маршрут, който сам избрах на картата, го възмути и той го оцени като злонамерено самоуправство.

Сега и аз самият разбирах, че като сума всичките ми действия са били престъпни и че не мога да избегна съда на военния трибунал, понижаването в звание и наказателната рота.

Рожицкий подписа веднага заповед за моето отстраняване от длъжността командир на взвода, за десетдневен арест и за предаване на остатъците от взвода ми под командването на моя приятел, лейтенант Олег Корнев.

Щастието от съзнанието за изпълнен дълг, за любовта и уважението на поверените ми и обучените от мене войници, увереността, която ми даваше до съвсем скоро усмихващата ми се фортуна, радостта от това, че, въпреки непохватността и интелигентността си, бях станал боен офицер – всичко това отлетя на дяволите.

Артилеристът лейтенант Бондаренко ме нарисува. Нямаше къде и защо да ходя, седях и позирах. Бях потиснат, а той ме беше поукрасил, направил беше от мен един весел поручик.

Не помня какво беше по-нататък, ходех като в мъгла, изпълнявах някакви дребни поръчения, чаках решението на съдбата си.

Изобщо не помня как изведнъж станах командир на взвода на Олег Корнев, а Олег стана командир на остатъка от бившия ми взвод и взвода на лейтенант Кайдриков, когото изпратиха някъде.

В общи линии, въпросът с трибунала беше заметен, но нещо вече си отиде завинаги.

Хората на Олег Корнев не ме познаваха добре, помощник-командирът на взвода старшина Курмилцев не изпълняваше моите заповеди. Междувременно пролетното настъпление продължаваше, пътищата с всеки изминал ден ставаха все по-достъпни…

По някаква причина се озовах отново на Минското шосе в Ярцево. Блиндажът беше на десет метра от шосето. Излизам от блиндажа и виждам цивилна девойка, студентка от юридическия институт, от моя курс, от моята група. Разпозна ме трудно в лицето на намръщения лейтенант. О, Боже! Що за превратности на съдбата!

Дошла сутринта с лек автомобил и група репортери от Москва. За срещата си с мене ще разкаже после в института, а ужасната жена – деканът на факултета по марксизъм-ленинизъм Мошчинска, която ме беше намразила, защото се опитвах на семинарите да излагам със свои думи някакви стереотипни фрази от учебника по история на партията, именно тази Мощинска, която студентите наричаха не иначе, а Моща („Реликвата“ – бел. П. Н.) и която ме презираше за интелектуалната ми неувереност, – ще бъде крайно изненадана и след шест месеца, когато по време на десетдневната си отпуска в Москва отида в института, ще ме види и ще започне да тресе ръката ми, и ще се разплаче, виждайки на гърдите ми ордена „Отечествената война“.

(Следва)