ОТРИЦАТЕЛИ НА ХОЛОКОСТА

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ: Sider AI

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Имало ли е геноцид на евреите в Третия райх? Има хора, които са убедени, че не е имало: те излагат множество аргументи, способни да убедят обикновения човек в лъжливостта на Холокоста.

Практически веднага след края на Втората световна война и Нюрнбергския процес, който осъжда Холокоста и други престъпления на нацизма, се появяват публицисти, които се съмняват в установените злодеяния на хитлеристите. Първи от последвалите го стотици отрицатели е френският нацист и колаборационист Морис Бардеж, който през 1947 г. заявява, че победителите пишат или по-скоро фалшифицират историята, а истинската причина за гибелта на евреите не е злата воля на германците, а тежките военни условия, епидемиите и гладът.

Входа на концлагера „Аушниц“

Войната приключила, но много от победените жадували да изчистят репутацията си на престъпници, а антисемитизмът не изчезнал, така че скоро у Бардаш се появили последователи. Друг французин, Пол Расиние, вече през 1948 г. отива по-далече: също обяснявайки всичко с тежестите на военното време, той обвинява самите евреи (тези затворници, които са сътрудничили на германците в концлагерите и са убивали своите) за смъртта на евреите, а също така се съмнява в съществуването на газови камери и в мащаба на убийствата (Холокостът е отнел, според общоприетата оценка, около 6 млн. живота).

Има такава професия – отрицатели на Холокоста

След това отрицатели на Холокоста започнали да се появяват редовно, а върхът на това течение, което обикновено се самообозначава като „ревизионистко“, се паднал през периода от 1960-те до 1990-те години. Отрицателите на Холокоста обикновено са антисемити, неонацисти и писатели, които искат да пожънат ниско висящите плодове на медийната слава и да си спечелят име (и, разбира се, пари) със „сензационни разобличения на официалната история“. По-рядко отрицатели на Холокоста стават хора, искрено убедени, че победителите в съюз с еврейското световно задкулисие са измислили всичко за концентрационните лагери, за да очернят Германия и да изтръгнат от нея компенсации. По-голямата част от отрицателите на Холокоста нямат отношение към историческата наука - това са художници и издатели, писатели и крайно десни политици, химици и електротехници, общо казано, маса професии и националности. „Ревизионистите“ представяли множество тези, за да обяснят случилото се през 1930-1940-те години: едни твърдели, че евреите са провокирали сами Хитлер да предприеме репресии, други, че свидетелите за Холокоста лъжат, а „Аушвиц“ е един голям мит, трети, че германците искали само да изгонят, а не да убият евреите, а войната им била натрапена. През 1970-те години аргументацията на отрицателите се свела вече до няколко основни твърдения, които се повтарят в различни варианти, често съвсем нехармонично.

Екземпляр от жанра, 1988 г.

Издание на отрицателите на Холокоста

Какви са аргументите?

Писанията на отрицателите имат и сходни заглавия („Митът за шестте милиона“, „Лъжата за Освиенцим“, „Измамата за шестте милиона“ и прочее), и сходни аргументи. Главното може да се сведе до следните точки. Ако срещнете някъде поне нещо от изброеното по-долу, „ревизионистът“, както се казва, е „разкрит“.

Третият райх искал само да изгони евреите, а не да ги убива. Концлагерите били трудови лагери за евреи, които не са успели да емигрират, а са умирали там в резултат от епидемии и недостиг на храна заради войната.

Холокостът е измислен от евреите, за да получават компенсации от Германия. В това начинание на евреите помагат съюзниците (на тях им е изгодно отстраняването на една силна Германия). Те насилствено принуждават германците да признаят уж извършени престъпления и са автори на фиктивни германски документи, потвърждаващи факта на Холокоста; изобщо, ционистите и съюзниците предизвикали войната (САЩ, Англия и/или СССР).

Почти всички евреи, изчезнали до 1945 г., не са живели в Третия райх, а на изток, и вината за тяхното изчезване трябва да се търси в СССР (този тезис бил особено популярен през годините на Студената война). Явно са станали жертви на сталинския терор.

Да, германците екзекутирали и репресирали по други начини евреите, но не много и само престъпниците и противниците на нацисткия режим. Някои от отрицателите, като Е. Арец и Р. Харууд, дори имат наглостта да пишат, че става въпрос само за "няколко хиляди" (до 10 хил.) жертви. По-„умерените“ говорят за 300 хил. (О. Епп), получавайки тази цифра чрез свободни манипулации.

Броят на жертвите (6 млн) е измислена от историците шарлатани – това е „безсрамна лъжа“. Няма доказателства за лъжата. Всички изчисления са пълни с грешки, което явно доказва правотата на отрицателите.

Свидетелите – оцелели затворници от концлагерите – са лъжци. Дневникът на Анне Франк се обявява например за фалшификат. Не по-добре стоят и признанията на нацистките престъпници и есесовците – те са получени с изтезания или също са измислени.

Не е имало газови камери, а ако е имало, всъщност те са били стаи за дезинфекция; още един вариант – камерите са построени от американците в края на войната. И изобщо, Холокостът е невъзможен технически. Газът „Циклон Б“ е твърде слаб, за да убие човек; или обратното – твърде силен, така че есесовците не биха работили с него. А крематориумите не са били проектирани за такова количество уж убити, пък и не е имало толкова въглища.

Освен това, отрицателят на Холокоста може да бъде разпознат по прекаленото си уважение към Хитлер и изобщо към Райха: така Ю. Граф поставя като епиграфи цитати от фюрера, а Е. Цюндел озаглавява книгата си „Хитлер, когото обичахме и защо го обичахме“. Още един характерен признак (впрочем, той е типичен за всички видове „ревизионисти“) е разобличителният тон и увереността в знанието как всичко е било „в действителност“.

Разбира се, основните конструкции на отрицателите не издържат на никаква сериозна критика. От най-глупавите предположения тяхното общество (включващо повече от сто само доста известни лица) само се отказва. Понякога се стига до комични ситуации. Изследователят П. Полян, занимаващ се с проблема за отричането на Холокоста, разказва за такъв случай. Йозеф Ербер, осъден заради службата си в женския лагер в Биркенау, прочитайки книгата на един „ревизионист“, се възмутил и се заел да пише на издателството писмо с опровержение на книгата. Но не успял да получи отговор – авторът на поредната „Лъжа за 6-те милиона“ бил вече покойник.

Оцелели от лагера „Ебензее“, 1945 г.

В действителност съществуват не само десетки хиляди свидетели, но и документи от самите германци, потвърждаващи Холокоста. Ако не ги обявяваме произволно за фалшификати, не може да има съмнение – Холокостът е съществувал. Обвинявайки историците в митотворчество, самите отрицатели не са успели нито да докажат факта на митотворчеството, нито да отговорят къде са изчезнали 6 милиона европейски евреи, изчезнали през годините на войната – емиграция, естествена смърт, епидемии. Да, и дори ако отричащите успеят да докажат, че жертвите не са били 6 милиона, а например 5 милиона, това няма да промени същността на въпроса, от това Хитлер няма да изглежда по-"хуманен".

Загинали в лагера „Берген-Белзен“, 1945 г.

Историците нанасят ответен удар

За професионалните историци на Втората световна война човек, който се съмнява във факта на Холокоста, изглежда най-малкото като плоскоземец или като отрицател на еволюцията. Но за обикновения човек (та даже и за подготвения читател) понякога е трудно да разпознае псевдоисторика, който излага подобни тези, защото това не е все пак обикновено два по две четири. През 1980-те години отрицателите стават вече по-хитри - започват да използват научно-справочен апарат, което прави техните произведения да изглеждат като нормални исторически изследвания. Освен това, те започват да ползват "наукообразен" стил и приемат спокоен тон за представяне на своя материал. През 1978 г. отрицателите дори основават близо до Лос Анджелис частен "Институт за преразглеждане на историята" и свое списание, което прилича на научно.

В резултат от това някои умерени ревизионисти дори успяват за да влязат за известно време в университетите с публични лекции, въпреки че непрофесионализмът пречи на реалния им достъп до научната общност. Никакъв научно-справочен апарат или никаква институционализация не могат да компенсират антисемитизма, игнорирането на фактите и изваждането от отделни източници на "подходящи" цитати и цифри. По отношение на съдържанието всичко е същото. Както пише П. Полян, "дъвче се една и съща дъвка за световния еврейски заговор и за мирната евакуация на евреите от лагерите".

Въпреки това, наукообразността и ореолът на преследвани носители на истината направили отрицателите популярни сред широката публика, а оттам и още по-опасни - авторите, които отричат Холокоста, станали в търговско отношение много по-успешни от повечето академични професионалисти. Ако преди историците отхвърляли отрицателите като глупави и нелепи сектанти, то с времето се наложила необходимостта да се изправят срещу тях, които твърдят, че ги игнорират, защото се страхуват от истината и нейните рицари.

Дейвид Ървинг и Дебора Липщат

Един от най-шумелите случки станала през 1990-те години. Американската историчка Д. Липщат публикувала книга за отричането на Холокоста, в която нарекла един от „ревизионистите“ – британеца Дейвид Ървинг – опасен фалшификатор. Ървинг наистина не се колебаел да изкривява и да фалшифицира източници, публикувал например измислени „дневници на Хитлер“. Освен това, той наистина изглеждал опасен, защото бил добър оратор и доста умел автор: най-напред Ървинг заявява, че Хитлер не е знаел нищо за Холокоста и за всичко бил виновен Химлер, а след това – че газовите камери не са съществували. Въпреки че истината не е обидна, по някаква причина думите на американката засегнали толкова Ървинг, че той я обвинил в клевета и завел дело срещу нея.

След 4 години Ървинг загубил благополучно делото – съдиите го нарекли расист, антисемит и фалшификатор, а книгата на Липщат станала знаменита. В резултат от това Ървинг обявил фалит и се простил с дома си. През 2005 г. австрийски съд го осъдил за неонацистка публикация на 3 години затвор. Британецът бил освободен след 13 месеца, защото се разкаял, но разкаянието му се оказало неискрено. Скоро отрицателят отново се заел със старото.

Кадър от филма „Отрицанието“, в чиято основа лежи делото Ървинг

Наказателна охрана на историческата истина

Ървинг не е единственият отрицател на Холокоста, осъден за своите изказвания. Тъй като отричането на Холокоста винаги е свързано с латентен или явен антисемитизъм и расизъм, това явление крие в себе си не малко опасности. Става въпрос не само за свободно отношение към историческата наука и за релативизация на постиженията на професионалистите, но и за актуална политика. Отрицанието на Холокоста реабилитира например в очите на своите привърженици нацизма, което увеличава социалната база на радикалите. Отрицатели са много германски неонацисти, както и други десни политици, например Жан-Мари Льо Пен или бившият президент на Иран Махмут Ахмадинеджад, който заяви, че трябва "да бъде изтрит Израел от лицето на земята".

През 1980-те години европейските държави, осъзнавайки опасността от „ревизионистите“, започват криминализиране на отричането на Холокоста и други престъпления на Третия райх. До началото на 21-ви век съответни закони се приемат от Германия, Израел, Франция, Австрия, Швейцария, Белгия, Испания и Португалия, след това от Унгария, Полша, Чехия, Литва, Румъния, Словения, Канада и др. Полученото наказание може да варира от няколко месеца до 10 години лишаване от свобода. По тези норми са осъдени десетки хора, което нанася силен удар на „отричането“ (през 2000-те години вече активността на явлението постепенно започна да намалява).

Едно от последните нашумели дела е присъдата от 2016 г. в Германия на 88-годишната активистка на неонацизма Урсула Хавербек (2,5 години затвор за отричане на Холокоста).

Освиенцим

Освен наказателно преследване в Европа се практикуват и други репресии спрямо отричащите Холокоста – уволнения, недопускане до защита на дисертация или отнемане на научна степен и т. н. Въпросът дали е уместно да се защитава историческата истина по тези начини отдавна (и засега не много плодотворно) се дискутира. От една страна, отричащите явно злоупотребяват със свободата на словото, игнорирайки недвусмислено установени факти, а също така работят за неонацистка пропаганда и за разпалване на междунационална омраза. От друга страна, наказателното преследване може да им създаде репутацията на пострадали за истината опозиционери, а това ги прави само по-силни.