СЛУЖБОМЕР

понеделник, март 28, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 65

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

65. БАРАДУЛИН. АЛЕКСАНДР ТРИФОНОВИЧ

Веднъж, преди да настъпи пролетта, ме навести моят ушацки земляк Ригор Барадулин. Дойде с младата си женичка, усмихващата се и благоразумна Валя. В Горадня живееше неговата тъща, но заради тясното ѝ жилище се беше настанил в хотел "Ньоман". Този хотел и ресторантът към него отдавна бяха станали за нас "фатални", не му провървя там и на Ригор, който вечеряйки, естествено, се натрови. И ми позвъни за помощ. Оказа се, че нямам специални лекарства, и се наложи да лекувам своя земляк с примитивен калиев перманганат. Когато е от добри ръце, ще помогне, шегуваше се Ригорка, гълтайки червения боклук. И наистина - помогна. Поговорихме си добре двамата, а след това поляхме авансово неговото оздравяване. Ригор беше майстор в тази работа и неговият остър по природа ум ставаше в такъв случай още по-остър. Изобщо чувствителен по отношение на хората, той понякога достигаше в своята чувствителност някаква подсъзнателна дълбочина и проникновеност, виждаше наистина всекиго както се гледа през стъкло. Той направи изчерпателна характеристика на много от моите приятели и врагове и като го слушах, единствено се удивявах как не съм забелязал тези неща по-рано. Всичко това беше така, защото може би живеех встрани, в провинцията, и познавах слабо литературните среди. Тези среди съществуваха и функционираха според свои собствени, невидими за външните хора правила, без усвояването на които няма да постигнеш нищо. А аз си мислех наивно, че нещата зависят само от литературата, от качествата на едно или друго произведение. Оказа се обаче, че зависят и от неговия автор, от неговите приятели по чашка и особено от отношенията му с началството. Веднъж в края на работния ден в редакцията иззвъня телефонът и завеждащият отдела Леанид Дзянисау ми предаде слушалката. Кой? - Не зная. Казах си името и чух глуховат разсъдителен глас: "Говори Александр Трифонович". (Уплаших се, помислих си, че е Твардовский, но защо е в Горадня?") Но не, оказа се, че е друг Александр Трифонович - новият секретар на ЦК на КПБ (Комунистическата партия на Беларус - бел. прев.) по идеологията Кузмин. Иска да се види с мене, но неофициално, може би да се поразходим вечерта по улиците, да си поговорим? Беше лято, времето навън беше хубаво. Разбрахме се да се срещнем.

Това беше моята първа среща с този човек, който разколеба в съзнанието ми по-рано установената представа за партийните функционери от всички без изключение рангове. Вървяхме по тихите горадзенски улички близо до двата исторически замъка и Александр Трифонович разказваше с тих глас за своята война, как бил на фронта летец щурман на бомбардировач, как трябвало да лети и как бил свален. Разказа за случките си с особистите, които - като навсякъде - действали усърдно и в авиацията. Оцелял през войната само защото бил тежко ранен и го уволнили. Започнал цивилния си живот като инвалид, малко по малко преминал на партийна работа и ето че се добрал до ЦК. Сега ръководи идеологията, за която обаче не решава нищо, защото всичко във връзка с нея е вече решено - отдавна и завинаги. Относно виждането за войната в моите произведения е изцяло на моя страна, но като партиен функционер, за съжаление, не може да каже това публично. Аз само вдигах рамене - какво пък, благодарен съм и за това признание.

На мене никога никой, дори секретарят на редакционната партийна организация, не ми беше казвал, че е на моя страна. Макар че той също беше ветеран от войната, бивш фронтовак. Други понякога ми говореха в очите, че са против моите "писания", повечето, наистина, мълчаха мъдро.

След тази моя среща с ОТК (Отдела за технически контрол - бел. прев.), както му казваха за пред очи, си създадохме дружески, почти приятелски отношения. С каквото можеше, Кузмин се стараеше да ми помогне, също така и на Алес Адамович, който скоро се оказа без работа, изгонен от Московския университет. А и на мнозина други.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.