СЛУЖБОМЕР

вторник, март 08, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 55

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

55. „ПРОКЛЕТАТА ВИСОЧИНА“

Това което преживях напоследък и беше свързано с литературата, не ме накара да се отрека от военната тема. Макар че понякога беше мъчително, понякога безнадеждно. Но подкрепата на моите приятели - в Менск и в Москва - свидетелстваше, че в творчески смисъл съм на плодотворен път. Веднъж в Москва ми се случи добре и искрено да си поговоря с Лазар Лазарев, който се превръщаше в едва ли не най-авторитетния изследовател на военната литература и вече беше напечатал някои неща в моя подкрепа. Както винаги, на всички колективни мероприятия похвално и разгорещено говореше за моите повести Алес Адамович. Читателите изпращаха маса отзиви, преди всичко с одобрение на повестите. Сред тях веднъж получих мило писмо от малко известния тогава, а после един от най-големите руски писатели Виктор Астафев. Прекрасно писмо, подкрепящо моето виждане за войната, ми изпрати командващият ЗАКВА (Задкавказкия военен окръг - бел. прев.) армейски генерал Стукаченко. Жалко, че се запазиха малко от тези епистоларии: част от тях сам изгорих на вилата (не знаех къде да ги крия), част изпооткраднаха. Някои неща дадох и на литературния музей.

Тогава прекарвах свободното си лятно време на Ньоман. Мой приятел си оставаше Валя Чекин, музикант и поет. Нелоши негови стихове понякога печатаха в областния вестник. С него можеше да се поговори искрено за живота и литературата. Той умееше да слуша, не обичаше да спори - също като мене. А и беше добър рибар.

Като стана секретар на областния отдел на СП, Аляксей Карпюк се стремеше да активира работата на гродзенските писатели, организираше всякакви вечери и срещи - в училищата, в предприятията, понякога с пътувания по районите. Обикновено канеше за това Данута Бичел и Волга Ипатава, която от училищните занятия все тичаше някъде - в педагогическия институт или в редакцията, и бойко четеше стихове.

Карпюк обикновено се гордееше с младите и недолюбваше старите - няколко много активни демобилизирани пенсионери. Към моето приятелство с Чекин се отнасяше доста сдържано, но смятах, че греши. Това мое мнение се задълбочи още повече след един случай.

В един от първите слънчеви дни на лятото се уговорихме с Чекин да се срещнем на Ньоман, за да ремонтираме пристанищата, където държахме нашите лодки. Предния ден Валентин донесе две много дебели дъски, които беше получил срещу една бутилка от близкия строеж. Като отидох при лодките, чаках дълго приятеля си, а него все го нямаше. Накрая той се появи, но изглеждаше угрижен от нещо и не веднага ми каза тихо, че са го викали в КГБ. Не на "Урицки", където беше тяхното управление, а в хотел. И се опитали да го завербуват, но той отказал. Това не ме изненада много, обаче ми развали съвсем настроението. Отново не знаех как да се отнеса към случая, плюс това Чекин каза, че уж са го предупредили да не разгласява нищо. Фактът, че Валентин е отказал да работи срещу мене, го правеше в моите очи още по-голям приятел. Но повече никога не говорихме за това с него и той не каза дали е имал нови срещи с КГБ. Аз също не казах на никого нищо за този случай, освен след много години на Карпюк. Тогава Аляксей се усмихна криво - имат си такава хватка, а ти си мислел... Помислих си, че ако това е хватка, тя е най-отвратителната и подла хватка. Защото признанието на моя приятел предизвика у мене най-другарски чувства към него и пълно доверие. Мислех си, че ако човек, пренебрегвайки забраната, признава подобно нещо, значи ти е истински предан приятел. Оказва се, че е хватка...

За кратко време, може би за един месец, написах една малка повест, наречена "Проклетата височина". Все ми се въртеше в ума случилото се през пролетта на четиридесет и четвърта година на фронта. Мислех си, че в това има нещо ново, че може да се използва, поне в литературата. Макар че новото е много относително разбиране, това, което имах за цел, отдавна беше станало баналност в нашия живот, надлъж и нашир пронизан от същите тези "органи". Но като написах повестта, започнах да се колебая дали си струва да я печатам. Искаше ми се да се посъветвам с някого, но в Горадня такива хора имаше малко. Карпюк, струва ми се, беше заминал по това време нанякъде, моят Валентин не знаеше беларуски език. А и изобщо беше поет и затова не се интересуваше много от моето прозаично творчество. Но от време навреме се бях срещал (предимно в компанията на Карпюк) с преподавателя в медицинския институт доцент Клейн. Барис четеше на бъдещите медици история на КПСС, беше ерудиран учен, познаваше литературата и философията. Към нашата действителност се отнасяше сдържано критично и това ме накара да се реша и да му предложа повестта. Като я взе не с голямо желание, той я прочете за една нощ и когато се срещнахме, я похвали много. Каза, че Твардовский ще напечата с радост подобно нещо. Заслужава си.

Най-напред занесох повестта в Менск, дадох я на Пимен Панченка. Пимен беше угрижен - моите повести изглежда бяха започнали да заплашват редакторското му място в "Маладосць". Каза: добре, ако я подкрепи "Новый мир". Но за "Новый мир" трябваше да се преведе, а аз нямах преводач. Тогава Пимен каза: направете буквален превод, а те сами ще намерят преводач. В Москва преводачите са под път и над път.

Така и направих - преписах текста долу-горе на руски език. Нарочно не го изгладих, не се стараех за стила, залягах само над смисъла. При удобен случай изпратих ръкописа в Москва. Съвсем скоро ми позвъни Кондратович - трябва да отида.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.