СЛУЖБОМЕР

петък, март 18, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 60

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

59. „КРУГЛЯНСКИЯТ МОСТ“

"Круглянският мост" излезе в списание "Полымя", което по това време се редактираше от Павел Кавальоу - Павелак, както малко пренебрежително го наричаха по-младите. По природа той не беше лош човек, не беше фанатичен болшевик, беше разсъдителен и предпазлив. Особени сложности с повестта нямаше - далновидният редактор си осигури най-напред подкрепата на ЦК. Секретарят по пропагандата, бившият партизанин Пилатович, одобри повестта. Както след това каза редакторът, Пилатович бил очарован най-много от заключителната фраза за комисаря, който чака като ангел спасител в ямата малкия партизанин Стьопка. Обикновено избягвах в моите произведения образите на комунисти-комисари, но тук допуснах съществуването на този. Така да се каже - хипотетичен комисар, какъвто не съществува, но какъвто може да се появи. Както показа времето, това беше печеливш ход, който в беларуското издание изцяло оправда себе си. Редакторът на "Лiтаратура i мастацтво" Леанид Прошка, самият той бивш политрук-комисар, напечата в своя вестник собственоръчно написана статия, изцяло възхваляваща повестта. Преведох я на руски език (повестта - бел. прев.) и я занесох в "Новый мир".

Разбира се, можех да не печатам повестта на руски, плюс всичко преводът не ми носеше наслади, а точно обратното. За него изписах много повече хартия и изразходвах повече време, отколкото за оригиналния вариант на беларуски. Но новомирци ме молеха и не един път ми напомняха, когато напиша нещо, да им го изпращам веднага. Твардовский ми предлагаше аванс (дори без да го връщам, ако не напиша нищо). Не живеех богато, но се стараех да не вземам аванси. А тук точно бях написал нещо, при това одобрено на равнище ЦК, как да се въздържа?Помислих си освен това, че може би ще умиротворя с повестта моите, а едновременно с това и новомирските врагове.

И наистина, повестта се хареса и в "Новый мир". Когато отидох, Твардовский беше в добро настроение, каза, че тя е може би най-доброто от всичко, което съм напечатал в руските списания. Свежа и благородна идея. Може би отдавна беларуските литератори е трябвало да се вгледат в своето партизанско движение, където далеч не всичко е бяло, а не малко неща са черни. Но кой да ги подтикне към това? Този ваш Броука, на когото отдавна "са му са се залепили клепачите", или свинарят Гришка (герой от повестта "Свинарят" на беларуския писател Михас Чарот - бел. прев.) - Шамякин? Казах, че Шамякин не е Гришка, а Иван. "Една порода - каза Твардовский, - познавам я. Прадедите ми са оттам, от Беларус. Имате ли там у вас, в Съюза, някакъв мъдър евреин? На вас ви липсва много един мъдър стар евреин". Каза още, че трябва да се учим и да вземаме пример не само от руската литература, която отдавна е задушена от идеологията, а и от западната, където силно влияние оказва литературата на екзистенциализма, Камю например. Неговият роман "Чумата" е евангелието на двадесети век. Разбира се, ние не сме французи, имаме си своя болка, но все пак... Той, Твардовский, разбира се, уважава Пушкин, но предпочита Некрасов. Макар че в общи линии не обича стихотворенията и дори иска да престане да ги пише. Такъв беше разговорът преди публикуването на "Круглянският мост" в "Новый мир".

Бедният Александр Трифонович, той не го каза, но изглежда се надяваше малко, че моята одобрена от беларуския ЦК повест ще поправи може би репутацията и на неговото списание, която по това време беше стигнала предела на възможното. Вероятно разчиташе, че беларуското партийно ръководство ще го подкрепи в двубоя му с бандата на Софронов, Кочетов и Поликарпов. Както постепенно се изясни, тези негови надежди бяха напразни. Настъпилите събития не оставиха от тях нищо и в края на краищата доведоха до оставката на новомирския редактор. Тогава на Беларуската гара ме изпращаше Алес Адамович. Имаше малко време и ние, като седяхме в чакалнята, си поговорихме добре за всичко. По това време Адамович беше издал две повести за любовта, които обаче не направиха необходимото впечатление на московската критика. И той искаше да хвърли поглед на моя опит - прочете ръкописа на "Круглянският мост", който му дадох предния ден. Бивш партизанин, какъвто аз не съм бил, той може би имаше своите забележки към повестта, но и сам беше видял нещо полезно за себе си. Говорехме за това. Разбира се, за изкуството са необходими жизнен опит и култура, но кое върви по-напред? Защото едното и другото заедно се случват рядко в живота, някое от тях предварва. Поне в нашата литература. На Запад е иначе. Но ние сме далече от Запада, ние имаме свой опит и свои критерии. След излизането на "Круглянският мост" от печат първи публикува рецензия ежеседмичникът "Огонёк" ("Огънче" - бел. прев.), който дълги години се редактираше от личния враг на Твардовский Анатолий Софронов. По произход от Беларус, той имаше там някои приятели - разбира се, чекисти, партизански генерали и партийни функционери. Сигурно те бяха сигнализирали своевременно в Москва и ето че в "Огонёк" се появява материал с подписите на цяла група партизански секретари и генерали. Най-първи стои подписът на два пъти Героя на Съветския съюз - партизанския генерал Фьодоров, след него са се наредили останалите. В статията - плач и гняв, гняв и плач по отношение на автора и списанието, по отношение на главния му редактор също. След "Огонёк" тръгна, та се не видя, от Москва до самите покрайнини. Не мина много време и нито Твардовский остана в "Новый мир", нито Пилатович в ЦК. Недълго се задържа начело на "ЛiМ" непредвидливия Прошка. А и в "Полымя" предпазливият Кавальоу също. Взаимоотношенията между писателите (а и останалите творци) винаги биваха сложни, от което - между другото - извличаха полза в свой интерес властите. Що се отнася до нашите предшественици, много ми се искаше да си мисля, че са се намирали над личните разпри, над интересите на управниците. За мене например като целебна душевна музика звучи някогашният стих на Каласоуски: "Мой мили Янка, мой Купала..." В него е съсредоточено много - както личното между двама гении, така и общонационалното. Значи, въпреки всичко, това е било възможно, поне в миналото.

Отидох веднъж при Микола Матукоуски, който веднага ме отведе в кабинета си в своето ново жилище на "Бранявой завулак" в Менск. Там вече беше Генадз Бураукин, с когото четяха един материал, получен от "Известия". Беше статия от Матук за Бикау - може би първата в централния печат, която целеше да докаже на обществото, че Бикау е наш, съветски писател, а не някакъв си там полицай или власовец. И че неговите герои са нужни и полезни, защото по време на войната е имало не само герои, но и страхливци и предатели. Е, бях благодарен на моите приятели, които ми бяха помагали и по-рано (и ще ми помагат и после) в моята литературна съдба. Може би наистина статията в централния вестник побутна някъде нещо, следващите събития разкриха нейните несъмнени плодове.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.