СЛУЖБОМЕР

събота, март 05, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 54

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

54.

Още с идването на Найден Вълчев в Беларус беше уговорено, че българският Съюз на писателите ще ме покани на гости. За това имаше основания и първото от тях беше, че моите повести "Третата ракета" и "Алпийска балада" бяха преведени на български език и излязоха в Пловдив. Значи имах право на някакъв там хонорар. Но нямах задграничен паспорт. Когато се обърнах към менското МВР, там дълго не отговаряха, нещо протакаха. Мина време, настъпи есента. И тогава веднъж позвъниха: можете да дойдете за паспорта. След една седмица вече пътувах с влака от Москва за София. Бях много нетърпелив да отида в страната на моята макар и не много щастлива младост, да видя познатите ми и мили за мене места. Е, разбира се, и да погостувам. Все пак отивах по покана на официална организация, а не като безправен частен пътник.

На граничната гара Унгени, от която някога бяхме изгонили с бой немците, вече функционираше зорка гранична служба и веднага бях помолен да отида от вагона в сградата на гарата. Казаха, че може да не вземам куфара. Не носех със себе си нищо освен бутилка водка и няколко книги. Наистина, съпругата на Аркадз Куляшоу - Аксана Хведарауна - ми даде кутия бонбони за дъщеря си Валя, която беше омъжена в София. В сградата гарата ме отведоха на втория етаж, където в просторен кабинет седеше русоляв човек, който явно ме чакаше. Веднага се сетих какъв е, макар че той не се представи. Започна разговор - какво, как? Откъде и накъде? Какви приятели имате там? Какви са ви връзките - кореспондентски или лични? След това разговорът придоби по-емоционален тон - защо пишете толкова тенденциозно? У нас има много военни писатели, но другите пишат добре, без да изкривяват истината за войната и за работата на органите. Без организираната работа на органите нямаше да победим във войната - враговете и предателите бързо щяха да предоставят Съветския съюз на Хитлер. А ето че така имате възможност да отидете в България, да се срещнете и да си пийнете с приятели. Разговорът продължи един час или повече и аз започнах да се опасявам, че мога да изпусна влака. Казах му това. Той само се усмихна - влакът няма да тръгне без вас. И наистина, като си поговорихме добре и той изглежда изпълни най-сетне своето задължение, ме изпрати до вагона. Когато влакът премина границата, отворих куфара си и се удивих: всичко вътре беше преровено. Един от моите съседи по купе ми прошепна после в коридора: взели са и куфара там. Какво пък, благодарен съм, че поне не бяха откраднали чуждите бонбони...

Останалият път през Румъния и до самата София беше помрачен, вече не ми се искаше да пътувам. Но скоро в София, която ме посрещна с познатия мирис на печени кебапчета, настроението ми постепенно се подобри. Особено след една добра чаша греена ракия в студеното време. Найден ме настани веднага в хотел и ме предупреди, че с това официалното гостоприемство на СП свършва, по-нататък ще се грижат за мене лично. Включително и той. Така заповядала Москва, изобщо искала да отмени посещението, но българите сметнали този акт за нетактичен и разрешили да дойда. Какво пък, и лично също ме приеха добре. Най-напред ме нагостиха хубаво в жилището на Найден с неговата мила Минка, където дойде и другият Вълчев - Георги, с когато се запознах по време на идването му в Менск и Горадня. Прозаикът Ивайло Петров, като ни срещна на улицата, ни почерпи с вино и разказа един много политически виц. При въздушна катастрофа загиват трима национални лидери: Аденауер, Айзенхауер и Хрушчов. Въпрос: кой народ ще съжалява най-много? Отговор: българският. Защо? Защото сред тях не е бил Тодор Живков. Анекдотът обясни в алегорична форма всичко. Повече за настроението и живота в България можеше да не се пита. Макар че животът там беше във всяко едно отношение много по-добър, отколкото в нашата страна. Имах там честта да бъда поканен няколко пъти на гости и помня как говореше за Менск редакторът на един български вестник. Той каза, че като ходил в Беларус, му идвало да заплаче, защото не видял по улиците нито една беларуска табела, не чул в Менск нито една беларуска дума и тогава разбрал какво я чака България. Не беше далече от истината...

Отидох в София на Пловдивското шосе, при някогашното наше военно градче. Градчето беше на мястото си - същите телени огради, портала, сградите и казармите. Но нещо и се беше променило. В романтичната вила през пътя, където някога живеел български генерал, а после живееше нашият комбриг (командир на бригада - бел. прев.), сега живееха хора на комунални начала, на двора съхнеше на въжета бельо, а по-нататък двама българи пърлеха прасе. Също като в беларуско село. Селото и тук беше дошло в града. Гостоприемните български писатели искаха да ме почерпят със знаменития им коняк "Плиска", но напразно. Търсеха из целия град, отидоха във фирмения хотел "Плиска", коняк обаче не намериха, казаха - отишъл за износ. Тогава си помислих: добре е, че нашия "сучок" (долнокачествена водка - бел. прев.) не го изнасят, поне има какво да се пие.

В началото на декември, точно в деня на сталинската конституция, почина татко. Отидох на погребението. До Полацк пътувах с влак, а оттам - с такси. Таксито не стигна до Кубличи, в Штундарави гари забоксува, наложи се да вървя пеш. Добре, че беше близо. Преди смъртта си татко боледува дълго от някаква треска, която лекуваха в Селицката болница, но напразно. Той страдаше много - от болестта и още за сина си. Когато си дойдох последния път, той ме погледна втренчено и въздъхна тежко: патиш си, сине, по-добре е да оставиш писането. Под покрива на бараката той имаше отдавна приготвени няколко борови дъски, които, ако се съди по всичко, чакаха своето време. Не дочака моят стар татко да оставя писането. Така и си отиде в боровата горичка сред селото, където са се събрали всичките поколения тамошни жители. Живели са и са се отнасяли помежду си различно, но там лежат близо един до друг - в мир и съгласие. Може би това е възможно само на гробището.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.