СЛУЖБОМЕР

четвъртък, март 24, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 63

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

63. СЧУПЕНИТЕ ПРОЗОРЦИ

Върнах се от Менск, където бях ходил заради една моя книга. Въпросът беше в това, че от няколко години издателство "Мастацкая лiтаратура" ("Художествена литература" - бел. прев.) бавеше издаването на две мои повести, даже не ги включваше в плана си. Когато казах това на завеждащия отдела Алес Бажко, той впери в мене невинен поглед: "А къде е ръкописът? Няма ръкопис". Преди три години занесох лично ръкописа в издателството и в същия кабинет го дадох на секретарката. Тя сложи папката в шкафа, към който погледнах механично и видях зад стъклото моя ръкопис. Ами ето го ръкописа! Бажко искрено се учуди: а ние толкова търсихме, търсихме... Така ръкописът беше намерен, но книгата все едно не излезе скоро...

У дома, на "Кошевой", още беше рано, светеше телевизорът и изведнъж - удар в прозореца, стъклото - на парчета, на пода парче тухла. Изтичах на улицата - никъде никого. На сутринта след тягостни размисли отидох в милицията, написах заявление. После ме накараха да го препиша, казаха, че ще разследват. Известно време чаках резултат, после престанах да чакам. Започнах да чакам други резултати, които и последваха. По това време Карпюк издейства от областното началство да поставят най-сетне телефони на писателите и това беше направено. Стана удобно да се позвъни някъде, не трябваше да се тича до пощата или до автоматите, които никога не бяха изправни. Но дойде друга беда, поне за мене. Започнаха да звънят - от Горадня, от Менск, от Москва или дявол знае откъде, - без да си казват имената. Това беше истински телефонен терор, явно организиран от някого. От кого, известно е. По всяко време на деня и нощта телефонът дрънчеше, аз скачах от леглото и чувах първия въпрос: "Докога ще подкопавате съветската власт?" Или: "Много ли ви плати ЦРУ да клеветите партията и Червената армия?" През деня често звънеше Дубавинкин - питаше вежливо за нещо, нещо уточняваше и ме поучаваше ненатрапчиво. Четеше ми морал. Същият морал няколко пъти ми чете един полковник от политуправлението на БВО (Беларуския военен окръг - бел. прев.), който се представи като кандидат на науките (наистина, не уточни на какви) и активен участник във ВОВ (Великата отечествена война - бел. прев.). С добре модулиран глас той доказваше напористо, че към темата за войната трябва да се подхожда много внимателно, за да не се изкриви ретроспективата. Самият той имал необикновено велики заслуги по време на войната, преживял е толкова, че ако го напише, ще стигне за "Война и мир". Но не пише, защото няма време. Цялото му време е погълнато от възпитанието на съветските войници, патриоти на страната си. Слушах тези глупости и си мислех дали това е сериозно. Дали този разговор не е самооправдание на човек, който някъде е сгрешил и сега се поправя? Като нашия редакционен Яркин. Той обичаше да си посръбва, понякога можеше да направи нещо пиян и поради това на следващото партийно събрание вземаше първи думата и пламенно се изказваше в подкрепа на поредното постановление на ЦК, обкома или горкома. За него не беше важно кого подкрепя, важно беше да подкрепи. Това му се зачиташе и го спасяваше до следващия ексцес.

Животът ми в Горадня, към който град се привързах, ставаше обаче все по-малко привлекателен. Стената на отчуждението между мене и редакционния колектив растеше все повече. (Макар че, ако разсъдим, можеше да бъде и по-лошо.) Длъжността ми си оставаше все същата - литературен консултант, но направиха заплатата ми на парче, започнаха да ми плащат само за отговорите, които пишех на авторите. За един месец се събираха копейки. Приятели там нямах, нямаше вече даже с кого да поговоря или да пийна. Валянцин Чекин, с когото бяхме някакви приятели, се отдръпна, другите, макар че не се отдръпнаха, се пазеха много. Във вестника, част от чийто тираж излизаше на беларуски език, не можеше да се чуе нито една беларуска дума. Всички разговаряха на руски. Освен един литературен работник - Вячаслав Кат, който упорито с всички, беларуси и руснаци, разговаряше само на беларуски, което често предизвикваше удивление. Но Вячаслав се интересуваше от беларуската литература, учеше задочно в БДУ (Беларуския държавен университет - бел. прев.), където слушаше лекциите на професор Навуменка. После, като се връщаше оттам, идваше в кабинета ми и загадъчно, като че ли със съчувствие гледаше към мене. Сещах се за какво става въпрос, но не питах нищо. Понякога в редакцията наминаваше бившият командир на батарея Иван Ушчапоуски, с когото завързахме добри отношения. Беше преживял не една военна беда, имаше добра памет и описа правдиво една не много весела страница от войната - гибелта на няколко наши армии край Вязма и Ржев, която официалната военна история странно премълчаваше. За жалост на автора не му достигаше литературна грамотност и аз, понеже ми беше жал за материала, записах всичко това литературно, което ми отне една цяла зима. После се опитвах да го дам на някое издателство, но напразно - не приеха ръкописа нито в Москва, нито в Менск. Така тези редки страници за кървавата военна истина останаха ненапечатани, за което искрено съжалявам и до днес.

Малцина от моите познати разказваха за своята война искрено, без да използват пропагандните кокили. Запомнил съм обаче фелдшера Хандобкин с неговите самоиронични разкази, как от Централния щаб на партизанското движение го изпратили партизанин - изхвърлили го с ритник от самолета и той, едва жив от страх, се приземил в "леговището на звяра". Някога нещо подобно разказваше и поетът Анатол Астрейка, който в началото на войната заедно с няколко други беларуски поети живеел в хотел "Москва", където издавали вестник "Да смажем фашистката гадина". Астрейка обаче не се задържал дълго, защото бил безпартиен, а там заседнали поети комунисти, които останали до края на войната. За своята героична работа, свързана с вдъхновяването на беларуския народ да се бори с нашествениците, те били наградени с бойния орден "Червено знаме". А Астрейка, който преживял не една партизанска блокада, получил медал. Наистина, Бог дели неравно. Още повече началството - дори по отношение на живота и смъртта.

На партийни и стопански мероприятия в областта със завидно внимание и удоволствие обсъждаха "идеологическата диверсия" на гродзенските литератори. Дори поискали отговор от секретаря на обкома по идеологията А. Улянович, който не знаел как да се оправдае, но обещал да "набие канчето" на Карпюк и Бикау. Една много ръководна дама явно имала желанието да оправдае Бикау със следния аргумент: какво искате от човек, който дори не е завършил ВПШ (Висшата партийна школа - бел. прев.), защото не е член на партията? Плюс това пие. На това възразили: ама Карпюк е завършил институт, даже Висшите литкурсове (литературни курсове - бел. прев.) и не пие. Къде гледа обкомът на КПБ (Комунистическата партия на Беларус - бел. прев.)?

За пиенето дамата имаше известно право - носех този грях. Особено по време на пътувания за различни писателски мероприятия. Помня как веднъж, на един пленум в Москва, седяхме с един мой приятел целия ден в бюфета, където, разбира се, пиехме. Но не само пиехме, но и доста актуално обсъждахме с двама украински ортодокси преследването на Виктор Некрасов.

Спорът се превърна в злостна кавга, ние се карахме (и пихме) до края на мероприятието. Така и не влязохме в залата. Това се случваше не един път в Менск и Карпюк даже ходеше да се кара на моите приятели, че напиват Бикау. Мълвата постепенно градеше образа ми на лентяй и пияница. Аз не рушах този образ, поддържах го като известна защита срещу това, което можеше да сполети един отговорен, здравомислещ и трезвен човек. И сполетя не един. А мене някак си ме подмина.

В централните вестници се появи статия (или реч) на началника на ГЛАВПУР (Главното политическо управление - бел. прев.) на Съветската армия армейския генерал Епишев, в която наред с други руски автори (Евтушенко, Вознесенский и Аксьонов) беше сапунисан и Бикау. На поредното партийно мероприятие в Дома на офицерите, на което поканиха и Карпюк, Аляксей казал злостно: "Епишев като е генерал, да си командва армията и да не се навира в литературата". Тази негова реплика предизвика паника сред партийното ръководство на Горадня. Когато Аляксей отиде за пореден път в обкома, не го пуснаха да влезе. Назряваше нещо не съвсем обичайно.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.