СЛУЖБОМЕР

събота, март 12, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 57

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

57. ПОМОЩНИЧКАТА. РУМЪНИЯ

Продължавах да работя в редакцията, но забелязвах как отношението към мене става все по-кисело. На поста отговорен редактор дойде нов човек, ветеран от войната, бившият летец Георгий Лисов. Той разговаря с мене, от разговора разбрах, че обкомът няма да ме търпи дълго, и Георгий Степанович ме посъветва да пиша малко по-сдържано. "Да вървят по дяволите органите! По-добре е да не ги закачаш, по себе си зная..." Мислех си: кой от нас не го знае? Но все мълчим. Може би и аз трябва да замълча. Вече бях готов да замълча. И вероятно щях да го направя, ако не бяха следващите събития...

Жена ми през цялото време работеше в училището, у дома растяха две момчета и тя търсеше помощница. Някоя от преподавателките в педагогическия институт препоръча една добра жена, самотна, която можеше да идва два пъти в седмицата и да чисти жилището. Скоро тя се появи у нас - добродушна, прилежна жена. Наистина живееше сама, макар че имаше син, и вече беше лежала в лагер. Наистина, не беше много ясно за какво. А и аз не любопитствах. Обикновено, когато идваше да чисти, аз и синовете ми се измитахме на двора или някъде на друго място - за да не пречим. Чистеше добре, старателно. Жена ми беше доволна.

Но един път се зарових в шкафа за една необходима ми книга - "Юни 41 година" на Некрич (книгата всъщност се казва "22 юни 1941 година", в нея авторът представя своя разминаваща се с официалната, концепция за началото на войната между СССР и Германия - бел. прев.), която току-що бяха разгромили в пресата, а книгата я нямаше. Помнех добре: тези дни я бях оставил на определено място в шкафа, а сега не беше там. Книгата беше изчезнала. Преди това в продължение на дълго време бях получавал от Малмьо от една емигрантка дълги писма с описание на личните ѝ приключения в Менск по време на окупацията. Написани с дребен почерк на много тънка хартия, те бяха много интересни, защото съдържаха много подробности, фамилии и дати. Събирах ги в папка (бяха се събрали може би двадесет писма) и също ги слагах вътре в шкафа. След книгата изчезнаха и писмата. На кого биха могли да потрябват? Ясно е на кого. Ако се съди по всичко, когато стопаните излизаха от жилището, там идваха гости.

Че е точно така, ме убеди скоро и следващата случка.

Веднъж късно през есента ме уговориха от чуждестранната комисия на СП да отида в Румъния. Не ми се искаше много да ходя там, нямах познати. Наистина, в Букурещ излязоха няколко мои книги и жената от чуждестранната комисия ме убеждаваше доста: ето, румънците ви четат, обичат ви и много молят. Това пътуване ми донесе малко радост, заболя ме зъб, наложи се да го извадят, за което дадох едва ли не всичките си командировъчни. Приемаха ме обаче добре, като - наистина - отначало любопитстваха какво пиша - стихотворения или проза. Това ми говореше много. Но там все пак имах няколко интересни запознанства с литератори и един от тях, автор на монография за руската литература, ми даде своята визитка с фамилия Утан. (Такава фамилия имаше по това време генералният секретар на ООН.) У дома при мене в кабинета дойде на приказка Барис Клейн, поговорихме, разказах за пътуването и показах визитката. Барис искрено се учуди: срещнал си се с У Тан? Да, казвам, срещнах се, а той дори е писал за мене в книгата си. Гостът разбра всичко, посмяхме се и се разделихме.

След някой ден в Горадня се вдигна тайнствен шум за У Тан. Познат лекар се интересува с кого съм се срещал в Румъния. А какво, и генералният секретар на ООН ли беше там? - Ама не, казвам, какво да прави там? Звъни ми директорът на библиотеката: не можете ли да ми кажете какви книги е написал У Тан? Търсят ги тук, а не можем да ги намерим. Питам кой ги търси. - Това не е за телефона... Но е ясно кой. Записали са думите на Клейн, а визитката, разбира се, не са виждали и са помислили, че става дума за нелегално донесена книга на У Тан. Значи някъде под канапето ми има бръмбар.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.