ТАНЦИ ОТ 1920-ТЕ ГОДИНИ: ПРОВОКАЦИОННИ И АМОРАЛНИ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ: Sider: ChatGPT

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

През 1920-те години животът се изменил драстично. Напредъкът на техниката и икономиката довел до социални и културни промени. Включително и в танците, които станали по-освободени.

1920-те – десетилетие на джаза в САЩ. Част от афро-американското население, което се преместило от Юга към Севера в търсене на работа, донесло със себе си и музика: джаз, блус, рагтайм. В танците се появили нови движения. Те се превърнали в нов вид забавление за масите. На мястото на дългите и сложни танцови схеми дошла импровизацията. Социалните граници също се размили— танците вече били за всички социални слоеве.

Чарлстон

Произходът на танца е неизвестен. Жителите на град Чарлстън в южната част на САЩ приписват изобретяването му на себе си. Други сочат като негова родина островите Кабо Верде. Както и да е, но едно е ясно — чарлстонът има африкански корени.

Първоначално той се танцувал от чернокожи работници под звуците на джазова музика, поради което се асоциирал с нисшите слоеве. Църквата не одобрявала танца заради резките, разкрепостени движения и близостта между мъжа и жената. Въпреки това танцът намерил почитатели в сутерените, в нелегалните казина и в кръчмите, където бил възприет от противниците на сухия режим и от „флепърките“ – млади жени, които се борели за еманципация.

Постепенно чарлстонът се разпространил из цялата страна, а след това преминал океана и стигнал до Европа. Представители на висшето общество, които искали да се научат да танцуват, молели за това своята прислуга – по онова време просто не съществували подобаващи официални школи.

Чарлстонът се танцува с партньор, самостоятелно или в група. Основната му особеност е движението на краката – ръцете при това остават в отпуснато положение и следват общия такт. Движенията, въпреки скоростта и темпото, не са твърде сложни – професионалистите твърдят, че са около седемдесет и четири. Но не съществува конкретна схема, по която трябва да се танцува. В случая са важни импровизацията и подходящото настроение.

Фокстрот

Този танц за двойки се появил през 1910-те години, но широко разпространение получил през 1920-те. Според една версия, той бил създаден от актьора Хари Фокс: по време на една от кинопрожекциите младият мъж трябвало да запълни паузата между филмите и започнал да танцува с едно момиче. Според друга версия, названието фокстрот се превежда като „вървене с лисича стъпка“ — заради сходството на движенията с походката на въпросното животно.

По време на фокстрота танцуващите двойки се движат бързо из залата, което на пръв поглед наподобява валс. Обаче темпът е напълно различен, защото танцът се изпълнява под звуците на рагтайм.

С течение на времето се появили множество варианти на фокстрота. Днес са известни бързият фокстрот (или куикстеп), бавният фокстрот и народният фокстрот. В бързия вариант темпото на музиката се увеличава, а танцът става по-енергичен, почти лудешки. Бавният фокстрот, от друга страна, изглежда романтичен. Той бил популярен в Англия и в съветска Русия – режисьорите Всеволод Мейерхолд и Николай Форегер дори го включвали в свои спектакли.

Танго

Тангото било създадено от емигранти в Буенос Айрес. Първоначално се изпълнявало само от мъже. То било своеобразно състезание – понякога за жена, а понякога просто за забавление. Едва по-късно в тангото се появила партньорка, облечена във впита по тялото пола с цепка до бедрото, мрежести чорапи и обувки на висок ток.

Дълго време тангото останало танц за по-ниските слоеве на обществото, танцували го в кръчмите и други не толкова пристойни заведения. Но след това танцът попаднал в Европа, където постигнал грандиозен успех. Особено високо бил оценен в Париж. Църквата обаче го смятала за неприличен и развращаващ.

Тангото се характеризира с бърз ритъм и близка връзка между партньорите. То винаги е изразявало емоции и страстна любов.

Блек ботъм

Блек ботъмът е един от малкото танци, чиито произход е известен. Той се появил в щата Джорджия, САЩ, в бедния район „Черното дъно“ (оттам идва и името на танца „Black-Bottom“). В началото на века той се изпълнявал в южните части на страната от африканското население и се състоял от съчетания на движения с раменете и бедрата. През 1924 г. негова модернизирана версия се появила на сцената в спектакъла „Дина“, след което танцът бързо придобил популярност и завладял цяла Америка. От кабаретата той се пренесъл сред широките слоеве на обществото и се наредил до социалните танци, които хората танцуват за забавление.

В основни линии блек ботъмът бил солов танц, но можел също така да се изпълнява срещу партньор или в групи. Танцът се състои от тропане с краката, подскоци назад и напред, пристъпване, въртене на бедрата и много други движения. Ръцете, както при чарлстона, следват общия ритъм на танца. Но за разлика от чарлстона в соловото си изпълнение движенията на блек ботъма са по-енергични, а в неговия репертоар има повече забавни елементи.

През втората половина на 1920-те години блек-ботъмът бил по-популярен от другите танци. Но още през следващото десетилетие интересът към него изчезнал.

Шим шам

Шим шамът е част от степ танците. Той се танцува почти на едно място, а основните движения се изпълняват с краката в определена последователност. Шим шамът е създаден от танцовото дуо Ленард Рийд и Уили Брайънт. Те участвали заедно със сестрите Уитман, които имали една от най-продължителните шоу програми в Щатите (от 1900 до 1943 година). През 1920-те години сестрите предложили на двамата млади мъже да измислят финален танц, който всички участници да могат да изпълняват за биса след водевила. Това трябвало да бъде нещо толкова лесно, че да се справят не само танцьорките, изпълняващи степ, но и певците и музикантите. Хореографията се получила наистина достатъчно проста, така че всеки артист можел да я изпълни без предварителна подготовка. Така Рийд и Уили станали създателите на шим шама. Отначало танцът се изпълнявал като комедиен номер с бодрата музика „Пуйка в сламата“ и носел името „Гуфос“. Но с течение на времето се превърнал в самостоятелно изпълнение, което започнало да се представя на сцена.

Разнообразието от танци през 1920-те години не свършва до тук. Освен изброените, имало още много подвидове, които във всяка кръчма можели да се изпълняват по различен начин. Именно те дали начало на суинга, линди хопа, буги вуги и множество други танци, които станали популярни вече през 1930-те години.