СЛУЖБОМЕР

неделя, декември 27, 2015

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 24

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

24.

На 16 март с мощен взрив на разсъмване (немците взривиха переправата край Шаманторния) започна тяхното отстъпление и нашето настъпление на запад.

Настъпвахме по същите места, където преди месец се отбранявахме, където нашият полк беше разгромен от немските танкове. Когато минавахме край моята огнева позиция, където горяха ракетите, спряхме и командирът на полка заповяда да отбием встрани, към старите позиции на разгромените батареи и да вземем оцелелите снаряди. Откачихме оръдието и отидохме със студебейкъра наблизо от пътя в полето. На стъпалото на камиона при нас скочи един капитан от СМЕРШ и аз си помислих с известна тревога: защо? Позициите, заемани от взвода на Бережни, бяха крайни, видяхме веднага унищоженото му оръдие, сгазения от веригите изкоп, няколко трупа на войници и него самия - на ръба на изкопа с разперени ръце. Коланът му беше свален, пистолетът му вече го нямаше, някой беше откачил от гимнастьорката му ордена "Червено знаме". Обляната с кръв гимнастьорка беше засъхнала. Всичките сандъци със снаряди бяха наблизо, но оръдието... То в общи линии беше цяло, само дулото - разцепено на ивици. Значи е било взривено. И това беше много лошо. Гледам капитана, а той се приближи, удари няколко пъти с една пръчка по дулото и каза, като ни гледаше в очите: "Виж ти, да го улучат по такъв начин. Да го улучат право в дулото" - каза така, че всички да чуят. И войниците да чуят, и аз също. Погледнах го и се учудих за малко, но после разбрах, че капитанът казва това нарочно. Защото той е също артилерист (във всеки случай носеше такива отличителни знаци) и трябва да ги разбира тези неща. Естествено, не го е взривил Бережни, бил е вече убит, значи е някой от живите. А това вече беше подсъдно, работа за трибунала и смершовецът можеше да задвижи делото. Но той ни даде знак, че смята оръдието за улучено от немски танк. И наистина, повече разговори за това нямаше. Взехме няколко сандъка със снаряди. Не прибрахме убитите, тях трябваше да ги погребат тиловаците, ние бързахме, защото немците отстъпваха.

...През нощта пътувахме и пътувахме нанякъде - по някакви мокри и кални междуселски пътища, по полетата, сутринта пристигнахме на края на едно село и поставихме оръдията от двете страни на едни копи. Наблизо се чуваше някакво движение - бръмчаха мотори, нещо бучеше, шумеше, понякога до нас достигаха приглушени гласове. Вървяха колони. Немците се движеха от Будапеща на запад. Когато започна леко да се разсъмва, видяхме пред нас това, което чувахме в тъмното. Движеше се непрекъснат армейски поток: автомобили, танкове, пехота. Веднага открихме огън. Беше лесно да се стреля, защото бяха наблизо. Веднага пламнаха няколко автомобила, от танковете в наша посока дадоха няколко изстрела, без да се целят. А моят мерач Расцелуев имаше остро око и ги взе точно на прицел. Още с втория изстрел се запали един танк. Колоната почти спря да се движи, задните започнаха да напират към предните, предните горяха. Пехотата хукна в паника през полето и ние я избивахме с осколочни. После, когато всичко свърши, малкото машини изчезнаха, а пехотата се разбяга, отидохме да видим какво сме свършили. Ужасно беше да се гледа това... Подобен разгром не бях виждал през цялата четиридесет и четвърта, само когато край Уман нашите танкисти разгромиха една немска щабна колона.

Това беше едва ли не последният бой на унгарска земя, за есента, зимата и пролетта, напоени богато с наша кръв... До австрийската граница се движехме в общи линии успешно, с кратки сблъсъци. А на границата спряхме всички, немците преминаха в отбрана. В подножието на Алпите - широка долина, която те покриха с огън и не ни пускат там. Немските танкове стрелят отдалече по единствения път на един склон. Пехота, артилерия - всички спряхме. Но скоро се появи някакъв генерал с комбинезон, но с генералска фуражка на главата, и налетя точно на нашата батарея. "А вие какво стърчите тук? Давайте напред!" И подгони батареята по склона надолу, където са немците. Студебейкърите с оръдията преминаха някак си и ние започнахме да се окопаваме набързо зад едни храсти. Другите, които се движеха зад нас, не бяха пропуснати от немците, те запалиха няколко камиона и повече никой не премина през техния огън. За това, че сме пред погледа на своите, не се безпокояхме. Но какво става по време на война? Различните части са много, нашите в полка, да речем, знаят къде са останалите, а другите може и да не знаят. И някакви минохвъргачи, които някакъв нетърпелив генерал е накарал да открият по-бързо огън, откриха огън. По нас, разбира се. Едва бяхме направили с войниците изкопа до коляно, когато започнаха да ни млатят. Мините започнаха да падат на куп и от двете ни страни. И явно щяха да ни избият, ако не се беше появил пролетен облак и не плисна дъжд. (През войната, между другото, започнеше ли артилерийска стрелба, винаги започваше и да вали. Друг път той не спираше, защото не спираше и артилерийската стрелба.) Когато дъждът рукна, изскочих от изкопа: дайте камиона и да се махаме бързо оттук. Но къде? Отпред са немците. Ако трябва и по дяволите... Отдалечихме се малко, зад някакви храсти, които бяха по-близо до немците, отколкото до своите, и там се спасихме. Под носа на немците стана по-спокойно.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.