СЛУЖБОМЕР

неделя, декември 13, 2015

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 18

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17.

18.

Тук може би си струва да се върна назад и да разкажа как в началото на пролетта ни се случи "да се побратимим с немците". Това стана като в "Проклетата височина", макар може би да не беше точно същото. Може би дори беше още по-страшно. Но събитията наистина се случиха с рота автоматчици. Пролет, обаче времето някак се развали, завея виелица, натрупаха се преспи сняг.

А след това изведнъж - слънце, снегът се стопи веднага, отново беше пролет. И точно в предпролетната нощ немците прогонили една рота от една височина и се задържали на нея. А нашите вместо да атакуват пак, решили да си позатраят, да си починат, докато началството е далече и щабовете са изостанали. Инициативата дошла от старшината на ротата. Долу течала рекичка, зад която била височината, а нашите заседнали на пред склон. И ето че старшината отишъл до рекичката, извикал немския оберлейтенант и сключили примирие. Установили връзка... Започнали да ходят и нашите, и немците. Да си изперат партенките, да разменят махорка за цигари. И да си поговорят. С една дума - побратимяване, не ще и дума. И продължило два дена. Командирът на ротата не бил там, замествал го взводният, младо момче. А как се разбра? След два дена, когато закарали ранените в тила, тамошният санитарен инструктор ги "изпортил". Разбира се, началството изревало...

Веднъж през нощта прехвърлят двете ми 45-милиметрови оръдия на чужд участък. Е, малко ми беше чудно, на какво пък, случва се, какво ли не измисля началството. До сутринта в основни линии се окопахме, седим. Пехотата малко по-напред и по-ниско, неспокойна, шава. Чувам нещо с края на ухото си, но не го разбирам. Зад нас докараха минохвъргачки, артилерия. Аз - с право мерене. И едва се развидели, гледам - към рекичката вървят немци. Вървят свободно, с оръжие, но без изобщо да се крият. Стигат до рекичката и викат: "Ей, Иван!" И още нещо. А при нас всичко е замряло. Постояха, поговориха помежду си, после явно заподозряха нещо и двама бегом назад. Останалите също започнаха да отстъпват от рекичката. И точно тогава нашите нанесоха удар. Отначало артилерията, след това се вдигна батальонът - през рекичката към височината. А онези мълчат. Ето че рекичката и полянката са вече отзад, след това размекната разорана почва по склона, а после много стръмно място с малки храстчета, там е вече самата височина. Когато стигнаха до храстчетата, немците започнаха да стрелят. Само няколко ранени допълзяха до рекичката.

След това цял месец превземаха тази височина. И през май все още атакуваха, и все неуспешно. Така до Яш-Кишиневската операция, до 20 август си оставаше у немците. А колко хора загинаха! Точно там по-късно едва не ме плениха. Вместо мене хванаха началник щаба на батальона.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.