СЛУЖБОМЕР

неделя, декември 20, 2015

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 21

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20.

21.

Помня, че моите улучиха с четиридесет и петицата един танк - точно пред фермата, от която, между другото, току-що ни бяха изтласкали - и нас, и пехотата. Както се полага в такъв случай, трябваше да има потвърждение от командира на батальона. Боят още не е свършил, взривяват се снаряди и си мисля: да доживеем до вечерта, тогава ще оформим нещата. А преди вечерта налетяха "месершмити", започнаха да пикират със сирени, изтласкаха ни и оттам. И ние си плюхме на петите след пехотата, като мъкнехме по полето нашата четиридесет и петица. Докато не стигнахме до каналите. Ето така: отпред канал и отстрани канал. Каналите не са широки, пехотата се прехвърли оттатък и зае позиции на края на гората. А ние как да се прехвърлим? Не можем да минем през каналите. Поставихме оръдието на брега и лежим, чакаме. Ако се появят танкове, спукана ни е работата. Но точно тогава се стъмни и не се появиха. Само един път снаряд улучи брега и ме покри с кал. През нощта танковете отидоха нанякъде и пехотата се върна на нашия бряг. На сутринта, когато получавах задача от командира на батальона, му казах за улучения танк. А той каза: "Охо! Вече трети човек днес ми докладва за улучен танк. Вчера подписах на моите минохвъргачи". А моите артилеристи останаха недоволни от мене - прозяпа нещата, командире, други ще получат наградата. По-ловките. Какво да се прави, така е! Трябва да можеш не само да улучваш, но и да подписваш. Последното може би е дори по-важно. Не само по време на война. А междувременно времето се промени, през нощта измръзнахме здраво. Пехотата все пак превзе фермата, излезе на другия ѝ край. Ротите тръгнаха от двете страни на междуселския път, заобиколен с дървета и храсти. Но не вървяха дълго, отново танкове. С картечен огън те накараха пехотата да залегне в голото поле. Трябва да се окопаят, а как? Лопатката не може да влезе в замръзналата земя. Така лежат, даже не стрелят. Само на кино показват красиво как пълзят с гранати под танковете, хвърлят, взривяват. А тук танковете дойдоха на 400 метра и спряха. Не мърдат по-нататък. А батальоните лежат. Всичко е като на длан и танковете - снаряд след снаряд във всеки боец. Избиват батальона. Обърнахме четиридесет и петицата край пътя. Но за нея разстоянието е голямо. Макар че сме сред бойните редици на пехотата, на мене даже ми се струва, че сме на петдесет метра пред нея. Може би малко са избягали от танковете, а ние не сме успели. Но танковете не ни виждаха толкова добре зад крайпътните храсти. Те бяха редки, но все пак ни прикриваха малко. Моят мерач започна да стреля. Помня, че лежах встрани от оръдието. (За да видиш къде се взривява снарядът, трябва да лежиш встрани. Когато оръдието стреля, се вдигат облаци прах и дим и тогава не може да се види къде е отишъл снарядът. А когато си встрани, се вижда.) Така лежа може би на пет метра встрани и назад. Гледам, изстрел и - не улучихме. Втори път - отново не улучихме. Трети изстрел... Сутринта беше облачна, затова трасето се вижда добре, особено на бронебойно-трасиращия снаряд. Този път той удари в бронята и рикошира - трасето изви към небето. По-добре щеше да е, ако удареше отстрани или във веригата. Но опитай се от половин километър да улучиш веригата - и танка да удариш, пак е добре. Не помня колко изстрела дадохме (къде в тази треска ще запомниш нещо), но ни забелязаха. И когато аз, лежейки, махнах с ръка, командвайки "огън", наблизо избухна първият танков снаряд. И веднага в ръката ми - осколка. Тясна и остра, заседна между фалангите на пръстите, от ръката ми потече кръв. (После в санитарната част докторът се опита да я издърпа, но не успя, извадиха я в болницата.) Започнах да се превързвам и малко се разсеях за танковете, които обаче започнаха да се движат всеки в своя си посока. Трябваше да обърнем оръдието към танка, който стреля по нас и когато мерачът направи това, се оказа, че му пречи един близък храст... Налагаше се някой да го отсече. А това е под огъня и съвсем без прикритие. Кого да изпратя? Мерачът вика, трябва да се вземе решение, и аз го взех... Може би това още лежи на съвестта ми, но изпратих този, с когото неотдавна се скарах, досаден сблъсък, когато даже исках да го застрелям. Защото през нощта на една улица, по която вървях немци, демаскира оръдието ни - като стреля в един немец. За щастие, тогава ни се размина и сега наредих: "Лазук (фамилията е променена), отсечи храста! Бързо!" Той не веднага и бавно запълзя със секирата и едва започна, лежейки, да сече, когато отново избухна снаряд - този път до храста, отпред, пред оръдието. Войникът там и си остана. Следващия снаряд удари до самото дуло...

Вече бъркам... Бяха двама, млади мъже, които много си приличаха - Синцов и Пронин, и двамата младши сержанти. Но вече съм забравил кой от тях беше командир на оръдието, а кой мерач. Мерачът беше убит на място, а командирът беше ранен в рамото и още някъде. Оцеля и подавачът. Оръдието се преобърна, хлътна в снарядната яма, а ние, всичките ранени, по канавката, зад храстите се добрахме до нашата каруца, с която се понесохме към тила, в санитарната част. Помня, че пренощувахме там, а на сутринта ни откараха с автомобил в тиловата болница в Сексард. Едно градче на 60 километра от предната линия, което бяхме превзели преди един месец.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.