СЛУЖБОМЕР

понеделник, декември 14, 2015

ЗА ЗАГУБЕНАТА БИТКА (нобелова лекция на Светлана Алексиевич)

Превод от руски: Павел Николов

Аз не съм сама на тази трибуна… Около мене има гласове, стотици гласове, те са винаги с мене. От моето детство. Аз живеех на село. Ние, децата, обичахме да играем на улицата, но вечер като магнит ни привличаха пейките, на които се събираха, около своите къщи или хати, както казват у нас, уморените жени. Никоя от тях нямаше мъж, баща, братя, аз не помня мъже след войната в нашето село – по време на Втората световна война в Беларус на фронта и при партизаните загина всеки четвърти беларусин. Нашият детски свят след войната беше светът на жените. Запомнила съм преди всичко, че жените не говореха за смъртта, а за любовта. Разказваха как са се прощавали в последния ден с любимите си, как са ги чакали, как все още ги чакат. Години бяха минали вече, а те чакаха: „без ръце нека, без крака да се върне, на ръце ще го нося“. Без ръце… без крака… Струва ми се, че още като дете знаех какво е любов…

Ето само няколко печални мелодии от хора, който чувам…

Първи глас:

„Защо ти е да знаеш това? Толкова е печално. Срещнах мъжа си по време на войната. Бях танкистка. Стигнах до Берлин. Помня как стоим, тогава все още не ми беше мъж, край Райхстага и той ми казва: „Хайде да се оженим. Аз те обичам“. А аз толкова се обидих след тези думи – през цялата война сме в кал, в прах, в кръв, наоколо само псувни. Отвръщам му: „Ти отначало ме направи жена: подарявай ми цветя, говори ми ласкави думи, ето аз ще се демобилизирам и ще си ушия рокля“. Даже исках да го ударя от обида. Той почувства всичко това, а едната му буза беше обгорена, в белези и виждам по тези белези сълзи. „Добре, ще се омъжа за тебе“. Така казах… сама не повярвах, че го казах… Наоколо сажди, натрошени тухли, с една дума, наоколо е война…“

Втори глас:

„Живеехме около Чернобилската атомна централа. Работех като сладкарка, правех пирожки. А мъжът ми беше пожарникар. Едва се бяхме оженили, даже в магазина ходехме хванати за ръце. В деня, когато се взриви реакторът, мъжът ми дежуреше в пожарната част. Отишли на повикването с ризите си, с домашните си дрехи, взрив в атомна централа, а не им дали никакво специално облекло. Така живеехме… Вие знаете… Цяла нощ гасиха пожара и получиха радиационни дози, несъвместими с живота. На сутринта ги откараха със самолет в Москва. Остра лъчева болест… човек живее само няколко седмици… Моят беше силен, спортист, умря последен. Когато пристигнах, ми казаха, че лежи в специална изолирана стая, там не пускат никого. „Обичам го“ – молех аз. „Там за тях се грижат войници. Ти къде?“ „Обичам го“. Уговаряха ме: „Това вече не е любимия ти човек, а обект, подлежащ на дезактивация. Разбираш ли?“ А аз си повтарях едно и също: обичам го, обичам го… През нощта се качвах по пожарната стълба при него… Или молех през нощта пазачите, давах им пари, за да ме пуснат… Не го оставих, бях до края с него… След смъртта му… след няколко месеца родих момиче, то живя само няколко дена. То… Толкова го чакахме, а аз го убих… То ме спаси, пое целия радиационен удар върху себе си. Толкова малка… Мъничка… Но аз ги обичам и двамата. Нима може да бъде убита любовта? Защо са заедно – любовта и смъртта? Винаги са заедно. Кой ще ми обясни? Пълзя край гроба на колене…“

Трети глас:

"Как за първи път убих немец... Бях на десет години, партизаните вече ме вземаха със себе си по време на задачи. Немецът лежеше ранен... Казаха ми да му взема пистолета, притичах, а немецът се впи в пистолета с двете си ръце и го движи пред лицето ми. Но не успява да стреля пръв, успявам аз.

Не се уплаших, че убих... И по време на войната не си спомнях. Наоколо имаше много убити, живеехме сред убити. Учудих се, когато след много години започнах да сънувам този немец. Това беше неочаквано... Сънят идваше и идваше при мене... Ту летя, а немецът не ме пуска. Ето че се издигаш... Летиш... летиш... Той ме догонва и аз падам заедно с него. Сривам се в някаква яма. Ту искам да стана... да се изправя... А той не ми дава... Заради него не мога да полетя...

Един и същи сън... Преследваше ме десетки години...

Не мога да разкажа на сина си за този сън. Синът ми беше малък - не можех, четях му приказки. Синът ми вече порасна - все едно не мога..."

Флобер казвал за себе си, че е човек перо, аз мога да кажа за себе си, че съм човек ухо. Когато вървя по улицата и до мене достигат някакви думи, фрази и възклицания, винаги си мисля: колко романи изчезват безследно във времето. В тъмнината. Има една част от човешкия живот - разговорна, която не успяваме да отвоюваме за литературата. Още не сме я оценили, не сме удивени и не се възхищаваме от нея. Тя ме очарова и ме направи своя пленница. Обичам как говори един човек... Обичам самотния човешки глас. Това е най-голямата ми любов и страст.

Моят път до тази трибуна беше дълъг почти четиридесет години - от човек към човек, от глас към глас. Не мога да кажа, че този път е бил винаги по силите ми - много пъти бивах потресена и изплашена от даден човек, изпитвах възторг и отвращение, исках да забравя това, което съм чула, да се върна във времето, когато още съм била в неведение. Да плача от радост, че съм видяла прекрасен човек, също не един път съм искала.

Живеех в страна, където от детски години ни учеха да умираме. Казваха ни, че човекът съществува, за да се отдаде, за да изгори, за да се пожертва. Учеха ни да обичаме човека с пушка. Ако бях израснала в друга страна, не бих могла да измина този път. Злото е безпощадно, срещу него трябва да си ваксиниран. Но ние израснахме сред палачи и жертви. Нека нашите родители да са живели в страх и да не са ни разказвали всичко, често и да не са ни разказвали нищо, но самият въздух на нашия живот беше отровен от това. Злото ни дебнеше през цялото време.

Написах пет книги, но ми се струва, че всички те са една книга. Книга за историята на една утопия...

Варлам Шаламов пише: "Участвах в огромна изгубена битка за действително обновяване на човечеството". Аз възстановявам историята на тази битка, нейните победи и нейните поражения. Как искаха да построят Небесно царство на земята. Рай! Град слънце! А свърши с това, че остана море от кръв, милиони погубени човешки живота. Но беше време, когато нито една политическа идея на ХХ век не беше сравнима с комунизма (и с Октомврийската революция като негов символ), не привличаше западните интелектуалци и хора по цял свят по-силно и по-ярко. Раймон Арон нарече руската революция "опиум за интелектуалците". Идеята за комунизъм е най-малко на две хиляди години. Ще я намерим у Платон - в ученията за идеалната и правилната държава, у Аристофан - в мечтите за времето, когато "всичко ще стане общо"... У Томас Мор и Томазо Кампанела... По-късно у Сен Симон, Фурие и Оуен. Има в руския дух нещо такова, което подтикна да се направи опит за осъществяване на тези мечти.

Преди двадесет години изпратихме "червената" империя с проклятия и сълзи. Сега вече можем да погледнем неотдавнашната история спокойно, като исторически опит. Това е важно, защото споровете за социализма не затихват и до ден днешен. Израсна ново поколение, което има друга картина на света, но не малко млади хора пак четат Маркс и Ленин. В руските градове откриват музеи на Сталин, издигат му паметници.

"Червената" империя я няма, но "червеният" човек остана. Продължава да съществува.

Моят баща, той почина неотдавна, беше до края си вярващ комунист. Пазеше партийната си книжка. Аз никога не мога да изрека думата "совок" (човек, който е останал идейно свързан със Съветския съюз - бел. прев.), защото би трябвало да нарека така баща си, "близки" и познати хора. Приятели. Всички те са от социализма. Сред тях има много идеалисти. Романтици. Днес ги наричат по друг начин - романтици на робството. Роби на утопията. Мисля, че всички те биха могли да живеят друг живот, но живяха съветския. Защо? Дълго търсих отговора на този въпрос - обходих огромната страна, която неотдавна се наричаше СССР, записах хиляди ленти. Социализмът беше просто нашия живот. Парче по парче, троха по троха събирах историята на "домашния", "вътрешния" социализъм. Това как е живял в човешката душа. Привличаше ме ето това малко пространство - човекът... отделният човек. Всичко наистина се извършва там.

Веднага след войната Теодор Адорно е потресен: "Да се пишат стихове след Освиенцим е варварство". Моят учител Алес Адамович, чието име искам да спомена сега с благодарност, също смяташе, че да се пише проза за кошмарите на ХХ век е кощунствено. Тук не може да се измисля. Истината трябва да се представя такава, каквато е. Необходима е "свръхлитература". Трябва да говори свидетелят. Може да си припомним и Ницше с неговите думи, че нито един художник не може да издържи реалността. Не може да я повдигне.

Винаги съм се измъчвала, че истината не се побира в едно сърце, в един ум. Че тя е някак си раздробена, тя е множествена, тя е различна и е разпръсната по света. Достоевски има една мисъл, че човечеството знае за себе си много повече от това, което е успяло да постави в литературата. Какво правя аз? Събирам всекидневието на чувствата, мислите и думите. Събирам живота на своето време. Интересува ме историята на душата. Бита на душата. Това, което голямата история обикновено пропуска, към което тя е високомерна. Занимавам се с пропуснатата история. Не един път съм чувала и сега чувам, че това не е литература, че това е документ. А какво е литература днес? Кой ще отговори на този въпрос? Живеем по-бързо от преди. Съдържанието разкъсва формата. Разчупва я и я променя. Всичко излиза от бреговете си: и музиката, и живописта, и в документа словото си измъква извън пределите на документа. Няма граница между факта и измислицата, едното се прелива в другото. Даже свидетелят не е безпристрастен. Разказвайки, човекът твори, бори се с времето като скулптор с мрамора. Той е актьор и творец.

Интересува ме малкият човек. Малкият голям човек, така бих казала, защото страданията го уголемяват. Самият той разказва в моите книги своята малка история, а заедно със своята история и голямата. Това, което стана и което става с нас, не е още осмислено, трябва да бъде изговорено. За начало поне да бъде изговорено. Ние се страхуваме от това, засега не сме в състояние да се справим със своето минало. У Достоевски в "Бесове" Шатов казва на Ставрогин преди началото на един разговор: "Ние сме две същества и се срещнахме в безкрая… за последен път на тоя свят. Оставете вашия тон, заговорете човешки! Поне веднъж в живота си заговорете с човешки глас".

Приблизително така започват разговорите ми с моите герои. Разбира се, човекът говори от своето време, той не може да говори от никъде! Но да се добереш до човешката душа е трудно, тя е замърсена от суеверията на века, от неговите пристрастия и измами. От телевизора и вестниците.

Иска ми се да взема няколко страници от моите дневници, за да покажа как се движеше времето... как умираше идеята... Как вървях по нейните следи...

1980-1985 г.

Пиша книга за войната... Защо за войната? Защото ние сме военни хора - ние или сме воювали, или сме се готвили за война. Ако се вгледаме, всички ние мислим военно. У дома, на улицата. Затова у нас е толкова евтин човешкият живот. Всичко е като на война.

Започнах със съмненията. Ето, още една книга за войната... Защо?

При едно от журналистическите си пътувания срещнах една жена, по време на войната била санитарен инструктор. Разказа: вървели през зимата по Ладожкото езеро, противникът забелязал движението и започнал да стреля. Коне и хора отивали под леда. Всичко ставало през нощта и тя, както ѝ се сторило, хванала и започнала да влачи към брега един ранен. "Влача го мокър, гол, мисля си, че дрехите му са се разкъсали - разказваше тя. - А на брега открих, че съм измъкнала огромна речна моруна. И отцепих една такава колосална псувня - хората страдат, а зверовете, птиците, рибите - за какво?" При едно друго пътуване чух разказа на една санитарна инструктора от кавалерийски ескадрон, как по време на боя довлякла в една снарядна яма ранен немец, но че е немец открила едва в ямата, кракът му е счупен, кръвта му изтича. Той е враг! Какво да прави? Там горе своите момчета гинат! И тя превързва немеца, и пълзи по-нататък. Довлича руски войник, той е в безсъзнание, когато идва на себе си, иска да убие немеца, той, когато идва в съзнание, хваща автомата и иска да убие руснака. "Ту единия удрям по мутрата, ту другия. Краката ни - спомняше си тя - са целите в кръв. Кръвта ни се смеси".

Това беше война, която не познавах. Женска война. Не за герои. Не за това как едни хора убиват героично други хора. Запомних едно женско ридание: "Вървиш по полето след боя. А те лежат... Всичките млади, така красиви. Лежат и гледат небето. И за едните, и за другите ти е жал". Ето това "и за едните, и за другите" ми подсказа за какво ще бъде моята книга. За това, че войната е убийство. Така е останало това в женската памет. Току-що човекът се е усмихвал, пушил е - и вече го няма. Най-много жените говорят за изчезването, за това колко бързо по време на война всичко се превръща в нищо. И човекът, и човешкото време. Да, те сами искали да отидат на фронта, на 17-18 години, но не искали да убиват. А да умрат били готови. Да умрат за Родината. От историята не можеш да изхвърлиш думите - и за Сталин също.

Две години не напечатаха книгата, не я напечатаха до перестройката. До Горбачов. "След вашата книга никой няма да отиде да воюва - учеше ме цензорът. - Вашата война е страшна. Защо нямате герои?" Не бях търсила герои. Пишех историята чрез разказа на от никого незабелязания неин свидетел и участник в нея. Него никой никога не го е разпитвал. Какво мислят хората, просто хората за великите идеи - ние не знаем. Веднага след войната човек би разказал за една война, след десет години за друга, разбира се, у него нещо се променя, защото той добавя в своите спомени целия си живот. Себе си като цяло. Това как е живял през тези години, какво е чел, видял, кого е срещнал. Това, в което вярва. Накрая, дали е щастлив, или е нещастен. Документите са живи същества, те се променят заедно с нас...

Но аз съм абсолютно уверена, че такива момичета, като момичетата от 41-ва година, никога повече няма да има. Тогава е било най-високото време на "червената" идея, дори по-високо от революцията и Ленин. Тяхната Победа и до ден днешен засланя ГУЛАГ. Аз обичам безкрайно тези момичета. Но с тях не можеше да се говори за Сталин, за това как след войната влаковете с победителите заминавали за Сибир, с тези, които били по-смели. Останалите се върнали и мълчали. Веднъж чух: "Свободни бяхме само по време на войната. На предната линия". Нашият главен капитал е страданието. Не нефтът, не газът - страданието. Това е единственото нещо, което постоянно добиваме. Непрекъснато търся отговор: защо нашите страдания не се конвертират в свобода? Нима са напразни? Прав е бил Чаадаев: Русия е страна без памет, пространство на тотална амнезия, девствено за критика и рефлексия съзнание.

Велики книги се търкалят в нозете ни...

1989 г.

Аз съм в Кабул. Не исках да пиша повече за войната. Но ето че съм на истинска война. От вестник "Правда": "Ние помагаме на братския афгански народ да строи социализма". Навсякъде военни хора, военни вещи. Военно време.

Вчера не ме взеха в бой: "Остани си в хотела, жено. Ще отговаряме после за вас". Стоя в хотела и си мисля: има нещо безнравствено в разглеждането на чуждото мъжество и риска. Втора седмица съм вече тук и не мога да се отърва от чувството, че войната е рожба на мъжката природа, непостижима за мене. Но делникът на войната е грандиозен. Открих за себе си, че оръжието е красиво: автомати, мини, танкове. Човекът е мислил много над това как да убие друг човек. Вечен спор между истината и красотата. Показаха ми нова италианска мина, моята "женска" реакция: "Красива е. Защо е красива?" Обясниха ми точно, по армейски, че попаднеш на тази мина или я настъпи танк... под ето такъв ъгъл... от човека ще остане половин кофа месо. За ненормалното тук говорят като за нормално, разбиращо се от само себе си. Нали е война... Никой не обезумява, от тези картини, че ето лежи човек на земята, убит не от стихия, не от съдбата, а от друг човек.

Видях товаренето на едно "черно лале" (самолет, който ще откара в Родината цинкови ковчези с убити). Често обличат мъртвите със стари военни униформи още от четиридесетте години, с бричове, случва се и такива униформи да не достигат. Войниците говореха помежду си: "Докараха в хладилника нови убити. Мирише като от умрял глиган". Ще пиша за това. Страхувам се, че у дома няма да ми повярват. В нашите вестници пишат за алеи на дружбите, които нашите войници засаждат.

Разговарям с момчетата, мнозина са дошли доброволно. Искали са да дойдат. Забелязах, че повечето са от интелигентски семейства - на учители, лекари, библиотекари, с една дума, на книжни хора. Искрено са мечтаели да помогнат на афганския народ да строи социализма. Сега се смеят над себе си. Показаха ми едно място на летището, където има стотици цинкови ковчези, тайнствено блестяха на слънцето. Офицерът, който ме съпровождаше, не се сдържа: "Може би тук е и моят ковчег... Ще ме напъхат вътре... А за какво воювам тук?" И веднага се изплаши от своите думи: "Това не го записвайте".

През нощта сънувах убитите, всичките имаха удивени лица: как така съм убит? Нима съм убит?

Заедно с медицинските сестри отидох в една болница за мирни афганци, носехме на децата подаръци. Детски играчки, бонбони, бисквити. На мене се падна да нося пет плюшени мечета. Пристигнахме в болницата - дълга барака, вместо постели и бельо всички имат само одеяла. Към мене се приближи млада афганка с дете на ръцете, искаше да каже нещо, за десет години всички тук се бяха научили да говорят малко на руски, дадох на детето играчка, то я взе със зъбите си. "Защо със зъбите?" - учудих се аз. Афганката свали одеялото от малкото телце, момчето беше без ръце. "Твоите руснаци бомбардираха". Някой ме подхвана, свличах се...

Видях как наш "Град" превръща кишлаците в разорано поле. Бях на едно афганско гробище, дълго като кишлак. Някъде по средата на гробището се извисяваше гласът на стара афганка. Спомних си как в едно село край Минск внасяха в къщата цинков ковчег и как виеше майката. Това не беше глас на човек, не беше глас и на звяр... Приличаше на този, който чух на кабулското гробище...

Признавам си, че не станах веднага свободна. Бях искрена със своите герои и те ми се доверяваха. Всеки от нас си имаше свой път към свободата. До Афганистан вярвах в социализма с човешко лице. Оттам се върнах освободена от всички илюзии. "Прости ми, тате - каза аз, когато се срещнахме, - ти ме възпита с вяра в комунистическите идеали, но е достатъчно да видиш само един път как неотдавнашни съветски ученици, които вие с мама учите (родителите ми бяха селски учители), убиват на чужда земя хора, които не познават, за да станат всичките ти думи на прах. Ние сме убийци, тате, разбираш ли?" Баща ми заплака.

От Афганистан се връщаха много свободни хора. Но аз имам и друг пример. Там, в Афганистан, един млад мъж ми викаше: "Какво ти, жено, можеш да разбереш за войната? Нима хората умират на война така, както в книгите и киното? Там те умират красиво, а вчера убиха приятеля ми, куршум го улучи в главата. Той пробяга още десет метра и ловеше мозъка си..." А след седем години същият мъж - сега успешен бизнесмен, обича да разказва за Афганистан. Позвъни ми: "За какво са нужни твоите книги? Те са много страшни". Той вече беше друг човек, не този, когото срещнах сред смъртта и който не искаше да умира на двадесет години...

Питах се каква книга за войната бих искала да напиша. Бих искала да напиша за човека, който не стреля, не може да стреля в друг човек, на когото самата мисъл за войната носи страдание. Къде е той? Не го срещнах.

1990-1997 г.

Руската литература е интересна с това, че единствена може да разкаже за уникалния опит, през който премина някога тази огромна страна. Често ме питат: защо постоянно пишете за трагичното? Защото така живеем. Макар сега да живеем в различни страни, "червеният" човек живее навсякъде. От онзи живот, с онези спомени.

Дълго не исках да пиша за Чернобил. Не знаех как да пиша за това, с какъв инструмент откъде да пристъпя. Името на моята малка, изгубена в Европа страна, за която светът преди не беше чувал нищо, звучеше на всички езици, а ние, беларусите, станахме чернобилски народ. Първи се докоснахме до неведомото. Стана ясно: освен комунистически, национални и нови религиозни предизвикателства, за в бъдеще ни чакат още по-свирепи и по-тотални, но засега все още скрити от очите. Нещо след Чернобил вече ни се приоткри...

В паметта ми е останало как един стар шофьор на такси изруга, когато в предното му стъкло се удари гълъб: "Две-три птици на ден се натрошават. А във вестниците пишат, че положението е под контрол".

В градските паркове изгребваха листата и ги караха извън града, там ги заравяха. Режеха земята от заразените петна и също я заравяха - земя заравяха в земя. Заравяха дървета, трева. Всички имаха леко безумни лица. Стар пчелар разказваше: "Излязох сутринта в градината, нещо липсва, някакъв познат звук. Нито една пчела... Не се чува нито една пчела. Нито една! Какво? Какво има? И на втория ден не излетяха, и на третия... След това ни казаха, че в атомната централа има авария, а тя е наблизо. Но дълго не знаехме нищо. Пчелите знаеха, а ние не". Чернобилската информация във вестниците беше изцяло от военни думи: взрив, герои, войници, евакуация... В централата работеше КГБ. Търсеха шпиони и диверсанти, носеха се слухове, че аварията е планирана акция на западните специални служби, за да подкопаят социалистическия лагер. Към Чернобил се движеше военна техника, караха войници. Системата действаше, както обикновено, по армейски, но войникът с нов автомат в този нов свят беше трагичен. Всичко, което можеше да направи, е да събере по-голяма радиационна доза и да умре, когато се върне у дома.

Пред очите ми дочернобилският човек се превръщаше в чернобилски.

Радиацията не можеше да бъде видяна, да бъде пипната, да се почувства миризмата ѝ... Такъв познат и непознат свят ни заобикаляше. Когато отидох в зоната, ми обясниха набързо: цветята не трябва да се късат, на тревата не трябва да се сяда, вода от кладенеца да не се пие... Смъртта се таеше навсякъде, но това вече беше някаква друга смърт. С нови маски. С непознат облик. Старите хора, преживели войната, се евакуираха отново - гледаха небето: "Слънцето свети... Нито дим, нито газ. Не стрелят. Нима това е война? А трябва да ставаме бежанци".

Сутринта всички грабваха жадно вестниците и веднага ги оставяха разочаровани - не са намерили шпиони. Не пишат за врагове на народа. Светът без шпиони и врагове на народа също беше непознат. Започваше нещо ново. Чернобил след Афганистан ни правеше свободни хора.

За мене светът се разтвори. В зоната не се чувствах нито беларуска, нито рускиня, нито украинка, а представител на биологичния вид, който може да бъде унищожен. Съвпаднаха две катастрофи: социалната - потъваше социалистическата Атлантида, и космическата - Чернобил. Падението на империята вълнуваше всички: хората бяха загрижени денонощно за своя бит, с какво да пазаруват и как да оживеят? В какво да вярват? Под какви знамена да застанат отново? Или трябва да се учат на живот без голяма идея? Последното не е познато на никого, защото никога не са живели така. Пред "червения" човек стояха стотици въпроси и той ги преживяваше в самота. Никога не е бил така самотен, както в първите дни на свободата. Около мене имаше потресени хора. Аз ги чувах...

Затварям своя дневник.

Какво стана с нас, когато империята падна? По-рано светът се делеше така: палачи и жертви - това е ГУЛАГ, братя и сестри - това е войната, електорат - това са технологиите, съвременният свят. По-рано нашият свят се делеше още на тези, които са лежали в затвора, и на тези, които са ги вкарвали там, днес делението е на славянофили и западници, на национални предатели и патриоти. А още на тези, които могат да бъдат купени и които не могат да бъдат купени. Последното, бих казала, е най-жестокото изпитание след социализма, защото доскоро всички бяха равни. "Червеният" човек така и не можа да влезе в това царство на свободата, за което мечтаеше в кухнята. Разделиха Русия без него и той остана с празни ръце. Унизен и ограбен. Агресивен и опасен.

Какво съм чувала, когато пътувах по Русия...

- Модернизацията у нас може да се осъществи само с шарашки (някогашна част от ГУЛГ, научни институти, в които работят осъдени учени - бел. прев.) и разстрели.

- Руският човек изглежда не иска да бъде богат, даже се страхува. Какво иска той? А той винаги иска едно: някой друг да не стане богат. По-богат от него.

- Честен човек у нас няма да намериш, а светци има.

- Няма да дочакаме поколения, които да не бъдат бити: руският човек не разбира свободата, необходими са му казак и камшик.

- Двете главни руски думи: война и затвор. Откраднеш, погуляеш и те затварят... излизаш и пак те затварят...

- Руският живот трябва да е зъл, нищожен, тогава душата се въздига, тя осъзнава, че не принадлежи на този свят... Колкото повече кал и кръв има, толкова е по-голям просторът за нея...

- За нова революция няма нито сили, нито някакво безумие. Смелост няма. На руския човек му трябва такава идея, че кожата му да настръхне...

- Така се люшка животът ни - между бардака и бараката. Комунизмът не е умрял, трупът е жив.

Поемам смелостта да кажа, че изпуснахме възможността, която имахме през 90-те години. На въпроса каква трябва да бъде страната - силна или достойна, където хората да живеят добре, избраха първото - силна. Руснаците воюват с украинците. Със своите братя. Баща ми е беларусин, а майка ми е украинка. И така е с мнозина. Руски самолети бомбардират Сирия...

Времето на надеждите беше сменено от време на страха. Времето тръгна назад... Време втора ръка...

Сега не съм уверена, че съм дописала историята на "червения" човек...

Аз имам три родни стрехи - моята беларуска земя, родината на моя баща, където живях през целия си живот. Украйна, родината на моята майка, където съм се родила и аз, и великата руска култура, без която не си представям себе си. Всичките са ми скъпи. Но е трудно в наше време да се говори за любов.


Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.