СЛУЖБОМЕР

понеделник, декември 21, 2015

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 22

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21.

22.

Болницата се намираше в тамошния хотел в центъра на градчето. Струва ми се, че беше двуетажно или триетажно здание. Стаите, като навсякъде в хотелите, са малки, тесни. И така са претъпкани, че и тук лежат по двама и по трима души на легло. И във войнишките, и в офицерските стаи. Този път мой другар по легло се оказа един командир на стрелкова рота, ранен в лицето. Гледаше света само с едно око, хранеха го с лъжичка, без да му отварят устата. Разбира се, тук болничният живот не беше като в Украйна. Най-вече краката ми бяха здрави и понякога излизах в града. А в града, между другото, течеше интересен живот. Вечерта работеше малко ресторантче, където чевръсти, с цигански вид келнери наливаха вино - срещу пари и така, срещу обещание да се заплати на другия ден. Навсякъде бяха окачени розови обяви, предлагащи на хората да се запишат в унгарската комунистическа партия.

Извън градските покрайнини в лозята имаше винарски изби, които, разбира се, освободителите разграбваха и затова в града няколко дена по канавките течеше вино. Като кръв. Ходехме там с бутилки и бидони и носехме в болницата за почерпка. Но на входа стоеше заместник политическия, който вземаше всичко донесено и го носеха в стола. Там ни даваха по чаша на обяд. Смешна доза, която все намирахме начин да прехвърлим многократно. Добър беше животът в болницата, но като всяко хубаво нещо свърши бързо. Точно преди новата година немците разкъсаха нашия фронт и танковият им авангард се озова в покрайнините на града. През нощта вдигнаха всички, които можеха да ходят - петдесет километра пеш до переправата при Бая.

Имаше виелица, валеше сняг. Аз, още двама лейтенанти и болничната сестричка Галя изминахме през нощта тези километри, излязохме на брега на Дунава, където се намираше градчето Бая. Там беше переправата. Но на переправата не ни пуснаха, заградителният отряд искаше да ни арестува всичките най-напред заради това, че бяхме без оръжие. Като дезертьори или такива, които искат да се предадат в плен. След раняването трябваше да предам щатния си ТТ в полка, а "валтера" ми го взеха в болницата - "с оръжие не се полага". От заградителния отряд ни спаси Галя, отидохме надолу по Дунава и го преминахме по леда, между рохкави места и дупки. Преминахме Дунава и преспахме в една къща - мокри, тримата на едно легло. На сутринта се добрахме до една друга болница. Раната ми беше лека, там извадиха от нея осколката, остана само едно малко парче, което и досега си е там. Нося си го в ръката за спомен.

В тази тилова болница в Сегед не стоях дълго, на края на месеца ме изписаха. С попътни камиони стигнах до отдел кадри на армията, където получих направление - този път по-високо, в армейската противотанкова бригада. Там имаше 76-милиметрови оръдия, които ми се сториха огромни след моите четиридесет и петици. Помня, че отидох в Дунапатай, където се формираше бригадата, с двама лейтенанти - Иванов и Рижков. По армейско образование (още отпреди войната) на тях им се полагаше да бъдат в корпусната артилерия и много се тюхкаха, че са ги изпратили сега в противотанковата, където "дулото е дълго, а животът къс". Но те бяха изпратени там след щурмови батальон, в който бяха изкарали своя срок, защото бяха обкръженци и до освобождението бяха стояли в Одеса. Двамата се оплакваха навъсено, а аз се радвах, защото за мене това беше повишение. Бях се измъкнал от мъченическата пехота.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.