СЛУЖБОМЕР

петък, март 16, 2012

Ръкописите горят


Автор: Борис Акунин, из блога „Любовь к истории“

Превод от руски: Павел Николов

Уви, така е. Булгаков е лакирал действителността. И още как горят, и нищо от тях не остава. На мене като на писател подобни загуби ми се струват по-трагични от смъртта, защото текстът е много по-дълговечен от човешкия живот.

Разбираемо е все още, ако авторът сам изгаря своето творение.

Той родил, той убил. (Рис. М. Клод)

Но ако не е унищожил творението си, а само е завещал да го унищожат – значи, не е могъл сам да го направи. Щом е така – всяко съмнение се тълкува в полза на осъдения.

Даже волята на скъпия покойник, от моя гледна точка, не е в такива случаи свещена. Затова изобщо не осъждам Дмитрий Набоков, публикувал „Лаура и нейният оригинал“ въпреки желанието на своя баща, а на Макс Брод всички ние трябва да сме му безкрайно благодарни. Ако Брод беше изгорил всичките ръкописи на Франц Кафка, никакъв Кафка нямаше да има.

А когато у някого попадне ръкопис, неосъден изобщо от автора на унищожаване, и той го затрие по някакви свои съображения, това вече е от тези престъпления, които нямат срок на давност.

Ще дам два примера за подобни злодеяния: единият е повече или по-малко христоматиен, другият е слабо известен.

На 17 май 1824 година се извършило черно дело. Изпълнителите на завещанието на Байрон изгорили двутомните спомени на великия поет и великия неблагочестивец. Уестминстърското абатство току-що отказало погребение на носителя на „съмнителен морал“, но това, както се казва, е проблем на Уестминстърското абатство, което се лишило от ценна забележителност. Унищожаването на Байроновите записки обаче е необратима загуба за цялото човечество.

Инициатор на аутодафето станал издателят, комуто предстояло да публикува ръкописа.

Ето го този гад: издателят Джон Мюрей.

Той убедил останалите изпълнители на завещанието, че скандалният манускрипт трябва веднага да бъде предаден на всеизгаряне. Нещо повече – участниците в злодеянието дали клетва да не разгласяват съдържанието на мемоарите. И удържали на думата си (да ги вземат мътните).

Господи, че какво толкова ужасно би могло да има в тях? Някакви полови лудории, несъвместими с тогавашните представи за приличие? Ами да не бяха ги издавали, да бяха го затворили в банков сейф за сто години. Едва ли целите два тома са били изцяло посветени на любовни утехи, това все пак е Байрон, е не Казанова. Лицемери проклети! Изгорените спомени на Байрон се смятат за най-знаменитото от всички безвъзвратно изгубени произведения в световната литература.

Другият унищожен англоезичен ръкопис едва ли е бил литературен шедьовър, но на мене ми е жал и за него, както за Байроновия двутомник. Защото авторът му бил една от най-оригиналните и най-безразсъдните фигури в британската история.

Наричали го Мордаунт – като сина на Миледи. Този човек притежавал две титли и живял дълъг живот, цели 77 години. Това е невероятно дълго за човек, който непрекъснато попадал от една конфузна ситуация в друга и като че ли бил лишен напълно от инстинкт за самосъхранение.

Чарлз Мордаунт, граф Питърсбъро, граф Монмут (1658 – 1735).

На портрета е величав и строен, макар че в общи линии, по свидетелства на съвременниците му, бил невзрачен и уродлив. В продължение на десетилетия този анфан терибл вълнувал общественото мнение, вършел подвизи и безумства и се носел безкрайно от единия край на Европа до другия. Приятелят му Джонатан Суифт написал:

„Всички принцове в Европа той познава,

като пеперуда на место си не остава,

да го стигне никой не успява“.

Ще отбележа с пунктир обстоятелствата, съпътстващи този удивителен живот.

На шестнадесет години Мордаунт се отличил в морско сражение с алжирските пирати.

До двадесетата си година успял да убие трима души на дуел.

На тридесет години помогнал да бъде свалена династията на Стюартите.

При новия крал станал първи лорд на финансите, но за ругатни по адрес на негово величество се озовал в Тауър.

Участвал активно в парламентарния живот, изпокарал се с всички на света, омръзнал на всекиго с непоносимия си характер и бил изпратен да командва армията в Испания. Където победил един куп врагове и се сдърпал с всичките си съюзници.

Изпратили го посланик в европейските дворове – там също размътил водата.

За чудачествата и необичайностите на Мордаунт са се запазили множество анекдоти. Веднъж не харесал безвкусното облекло на един минувач. Негова светлост изскочил от каретата и погнал нещастника по улиците с оголена шпага. След това се успокоил и наградил щедро изплашеното конте.

Друг път графът бил заобиколен от тълпа недоброжелатели на великия „Малбрук“, която сбъркала Мордаунт с херцога и искала да го разкъса. Мордаунт казал хладнокръвно на бунтовниците: „Аз не съм херцог Малборо и лесно ще ви го докажа. Първо, имам в джоба си само пет гвинеи. Второ, чисто и просто ще ви ги дам, а Малборо по-скоро би се обесил“. Фаворитът имал славата на користолюбив и стиснат човек. Затова метежниците повярвали веднага на Мордаунт и го пуснали.

Нечувано чудачество станал бракът на носителя на две графски титли с безродната певица А. Робинсън.

Обикновено хората, които не знаят покой и се впускат хазартно в приключения, не оставят спомени. Не е такъв темпераментът им. Но Мордаунт на стари години изписал с дребен почерк три въздебели тома. Графът видял толкова неща през живота си, притежавал толкова остър език и такъв отвратителен нрав, че мемоарите му сигурно са били завладяващо четиво – извън въпроса за тяхната достоверност.

Но вдовицата, подреждайки затрупания с книжа кабинет на току-що починалия Мордаунт, хвърлила без всякакво съмнение сензационните записки в камината.

Има дебели спомени за Мордаунт – монотонно описание на походи, обсади и дипломатически преговори. Проучих внимателно този скучен фолиант, когато се занимавах с Войната за испанското наследство.

Четях и мислех: ех, прави са били снобите англичани. Не е трябвало лордът да се жени за тъпоумната певачка!