В периферията на историята

Максим Пешка

Всички вестници сигурно са написали, че заместник-министърът на образованието на Беларус Казимир Фарино предложи да се създаде общ учебник по история за горните класове в страните от ОНД.

У руските му колеги тази идея не предизвика възторг. От Министерството на образованието на РФ заявиха, че това по принцип е невъзможно. А жалко, би ни се искало да погледнем в такъв учебник. Интересно е какво ли ще бъде написано там за историята на СССР например през 1918 година или през 30-те и 40-те?

Във връзка със 70-годишнината от катинските разстрели висшите ръководители на Русия (и Путин, и Медведев) осъдиха сталинските престъпления, както и съветската тоталитарна система като цяло. И двамата казаха, че за тези престъпления не може да има никакви оправдания. Но как да се разкаже за това на беларуските ученици например в сталинския резерват край Минск? Да не би пък да ги водят на екскурзия в Курапати…

Трябва да се отбележи, че определен прогрес в отразяването на историята през последните години има. Така, ако по време на 60-годишнината от Победата на празничните плакати в Минск имаше портрети на Сталин (във вид на медали с профила на вожда), то през тази година по улиците могат да се видят единствено изображения на съветски ордени, свързани с Победата и Великата отечествена война.

Дори кметството на Москва начело с Юрий Лужков като че ли все пак ще се откаже от намерението си да постави за 9 май табла с портрети на генералисимуса.

Но това е засега. Всичко все още може да се промени. Историята на Съветския съюз през ХХ век, както се знае, се е пренаписвала нееднократно в зависимост от това кой се намира в Кремъл. Днес този процес се нарича „борба с фалшификациите“. В съответствие с тази линия всеки, който твърди, че престъпления срещу мирното население по време на войната са вършили не само хитлеристките, но и съветските войски (например НКВД) и че сред съветските партизани е имало не само герои, но и бандити, е пълен фалшификатор. Както и този, който се съмнява във военния гений на Сталин. Срещу такива в столицата на Беларус провеждат демонстрации ветераните и беересемовците. А в Москва се готви демонстрация срещу радио "Эхо Москвы", което уж фалшифицира в предаванията си историята на Великата отечествена. Организаторите на тази акция неизвестно защо изобщо не са загрижени, че в столицата на Русия открито се събират истински фашисти, които изповядват нацистка идеология.

Лужков и подобните нему се представят не за сталинисти, а за руски патриоти. По-рано Лужков нееднократно заявяваше, че Крим принадлежи на Русия и Москва няма да даде Севастопол на врага, тоест на суверенна Украйна. Украинските власти се отнасяха към Лужков, меко казано, недружелюбно. Но властта в Украйна се смени и сега нищо не пречи на московския кмет отново да ходи в Севастопол.

Тази година Парадът на Победата ще протече в Москва на фона на историческа сделка – евтин руски газ за аренда на военната база на руския черноморски флот до средата на ХХІ век. Журналистите нарекоха сделката „Газофлот“. Мненията за нея се разделиха. Едни смятат, че наличието на руски ВМС в Черно море, освен ако Русия няма намерение да воюва с Турция, не е от голямо значение и че в руския бюджет не достигат пари, за да се модернизира флота, а значи неговите кораби ще ръждясват там още тридесет и пет години. Според други флотът е нужен на Русия, за да заплашва Грузия. Но е известно (по резултатите от военната кампания през август 2008-ма), че бойните действия там се водеха предимно на суша и че руските войски доста лесно успяха да завземат например грузинското пристанище Поти.

Работата обаче не е в това. Подписвайки съглашението с Янукович, Русия се стреми не към икономическа изгода (за това открито заяви Путин) и дори не към военно-стратегическа. За Москва е крайно важна външната, така да се каже, парадната страна на въпроса. Русия се представя за главен победител във Втората световна война и за наследник на велика държава – Съветския съюз. Тя е готова да сподели до известна степен славата с бившите си съюзници – САЩ, Великобритания, Франция, но не и с бившите съюзни републики – Украйна и Беларус, които формално бяха заедно със СССР основатели на ООН през 1945-та. Ето защо за Москва е толкова важно да бъдат лишени от званието Герой на Украйна Бандера и Шухевич – дейци на УВА, които са се борели за украинска независимост както с немците, така и със Съветите. Ето защо Министерството на образованието на РФ не иска да има „обща история“ за ОНД. Историята от гледна точка на Москва може да бъде само руска.

Залавянето за стари митове – сред които мита за гениалния пълководец Сталин и за „морално-политическото единство на съветския народ“, е жалко. Това никак не издига международния престиж на Беларус. Ние все още се чувстваме страна в периферията на чужда история.

Превод от беларуски: Павел Николов