Беше по времето на библиотека „Галактика”. Като страстен почитател на фантастиката се нахвърлих върху „Дюн” (защо не „Дюна”, както би трябвало да бъде, един Господ знае!) на Франк Хърбърт с настървението на изгладнял леопард.
Към петдесетата страница вече умирах от скука. Към средата едва дишах и за да не гиберясам окончателно, захвърлих книгата, без да я дочета до края. Все още събира прах нейде в библиотеката ми.
И да не беше скуката, пак същото – не понасям фантастика, в която напреднали космически технологии вървят ръка за ръка със средновековни дворцови интриги и езичество от каменната ера. Малко ми напомня за Ерих фон Деникен и подобни нему чудаци, които твърдят, че египетските пирамиди са построени от извънземни гости, за да им служат за навигационни ориентири. Представяте ли си – цивилизация, която е способна да преодолее огромни космически разстояния, строи съоръжения от камъни. Приказки за деца от предучилищна група.
Така че с книгата не ми провървя. Или на книгата не й провървя.
Затова сега реших да опитам с киното.
Първо гледах екранизацията на Джон Харисън (2000 г.).
След това филма на Дейвид Линч (1984 г.).
Първият филм определено ми допадна по-малко. Разтегнат до неузнаваемост, на места направо доскучава. Като книгата. Шарениите, ефектите и екшъна в него са повече, но който е чел това, което писах за „Аватар”, знае на кое място поставям въпросните „достойнства” на едно филмово произведение. Който не е чел, да знае – на последно място.
Филмът на Линч е по-камерен, по-пестелив откъм ефекти, но в замяна на това играта на актьорите е по-драматична, операторската работа - по-завладяваща. И с това определено ме спечели повече.
Но в общи линии – и да не бях гледал тези филми, нямаше да е голяма загуба...
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.