Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 29

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28.

29.

Малко време след това прекарах в стрелковата дивизия край Бургас, но разформираха и нея, като я закараха на гара Кодима в Одеска област. От гара Унгени вървяхме пеш - точно по тези места, където воювахме преди две години. През това лято на юг господстваха страшна суша и обичайният ѝ спътник - гладът. Молдавските села бяха оклюмали, без хора, хората бяха заминали на север - Украйна, Черновци. Изтичах в селцето под хълма, където бяхме ходили през нощта и където едва не ни плениха. Не срещнах там нито един човек, беше съвсем обезлюдяло. Нямаше го и стопанинът, който ни гощаваше с пилешко. Само лобода по дворовете, полето черно, изгоряло от жегата. През войната не беше така...

През лятото бях вече в Николаев, в тамошната стрелкова дивизия. Дивизията беше на летен лагер край Терновка отвъд Буг. За първи път тогава ми се случи да узная изцяло всичките прелести на степния юг. Най-напред се проявиха вятърът, прахът и пясъкът. Страшна жега и никъде нито едно дръвце. Всичко е в прах - постелите в палатките, прах върху масите в лятната столова, върху съдовете, върху дрехите на хората. Не един път тогава си спомнях нашите мили гори и горички, кленовете и дъбовете край алеите, техните раирани сенки през улицата. Красавците - горските езера... Наистина, тук наблизо имаше река, но до реката има патрули - пазят, за да не се доближи никой до нея. Такъв е старият военен принцип: не те пускат там, където искаш. И те гонят натам, където никой не иска. Всички занятия са на голата, без трева, степна равнина, всичко се наблюдава от щабното възвишение. Както винаги в мирно (а и във военно) време, занятия, строева и политическа подготовка. Всичко е в степта, от сутрин до вечер.

Там за първи път ме вкараха в ареста - удави се един войник. След занятията отишъл самоволно до Буг, бухнал се във водата и не изплувал. Може нарочно, а може и не. Но кой е виновен? Разбира се, командирът на взвода. Макар че командирът през това време е бил на инструктаж за политическите занимания. Но все едно, затвориха ме. В гарнизонния арест редът е каторжнически - нито седиш, нито лежиш. Сутринта ставане, дървените скари се изнасят навън. За да не сядаме, на циментовия под изливат няколко ведра вода. Комендантът е звяр. Не му стигат баналните издевателства, затова внася личен елемент - цял ден псува люто, оскърбява с най-последни думи, все едно сме негови заклети врагове.

В навечерието на есента се разболях, настаниха ме в болница. Този път в най-подходящото време - преди инспекторска проверка. Прозорците на болницата гледаха към плаца за физическа подготовка. На инспекция беше дошъл самият командир на Одеския военен окръг маршалът на Съветския съюз Г. К. Жуков. Гледаме от втория етаж на болницата как осъществяваше инспекцията. Всички офицери - млади и стари - бяха построени в редица до физкултурния уред "кон". Командирът на полка командва: напред! Към коня тича тромаво един плешив, дебеличък, на около петдесет години майор, командир на батальон, иска да прескочи, но къде ти, минава отстрани. Следващият - същото. Е, по-младите, взводните, прескачат, но не всичките. Които не са прескочили - в отделна редица. Те се оказаха мнозинство. И маршалът започва да псува на майка: охранили сте се, надебелели сте, не искате да служите добросъвестно на съветската родина, на великия Сталин... Ето как трябва - учете се! Затъква на колана полите на шинела си, късо засилване и - хоп! Прескочи. И заповядва на командира на полка: да тренират! Като свършат с тренировките, да ми се докладва. Седна в "уилиса" и си замина. "Глупак, макар да е Жуков" - каза след него сивокосият началник на финансовия отдел на артилерийския полк.

Вечерта един болен, капитан артилерист, който по време на войната служил в редовете на Първи Украински фронт, разказа, как командирът на фронта Жуков ликвидирал през есента на 43-та немския пробив край Житомир. Возел се, както винаги, в "уиилса", съпроводен от бронетранспортьор с главорези автоматчици и бордовия автомобил на военния трибунал. Където имало някакъв неуспех, хващал първите, които му попаднели под ръка - войници или офицери - и заповядвал на автоматчиците да ги разстрелят. От джобовете на още топлите трупове трибуналчиците вадели документите и оформяли присъдата. Маршалът лично не убивал и не подписвал нищо, това правели другите - по всичките правила на армейската юриспруденция.

Късно есента се преместихме в зимни жилища. Войниците в старите казарми, от николаевско време, офицерите - кой където намери, в частни квартири. Преди това срещнах моя приятел Валка Бахтигозин, с когото се разделих в София. Валка е все още младши лейтенант, но служи в артилерийски полк, където, разбира се, е по-престижно и по-спокойно отколкото в стрелковия. Валя ме взе в своето жилище, което беше наел неотдавна от една стара самотна бабичка. Бабичката ни пусна с уговорката, че ще ѝ намерим дърва за зимата. Обещахме, макар че не знаехме къде ще ги търсим. Впрочем, дърва така и не намерихме и прекарахме зимата в неотоплената къща, почти без да се събличаме през нощта. Хранехме се в столовата, заедно с войниците: супа с фиде, ечемична каша, чай, понякога компот. И това е добре. Гражданите и това нямаха, живееха гладно, продуктите - с купони. В града можеше да си купим вино - сухо или полусухо. Обикновено преценявахме, колко градуса, кое ще бъде по-силно. Което е по-силно, него пиехме. Но, както е известно, винените напитки са слаби...

Войната в този южен град все едно не беше свършила. Стреляха по улиците, особено нощем. Имаше случаи с нападнати наши караули, които пазеха продоволствени складове. Нападаха офицери, грабеха нощно време. Един командир на рота, като се връщал късно от казармата (живееше далече, зад парка "Петровски"), взел със себе си пистолета, което изобщо не беше разрешено. Точно до парка го пресрещнали двама: сваляй шинела, давай ботушите... Ротният извадил пистолета, убил единия. Другият избягал. И ето че го съди военният трибунал: за убийството на тази и този гражданин този и този гражданин (нашият капитан) се осъжда на шест години лагер. След съда капитанът каза: "Какъв съм глупак! И по долни гащи да бяха ме съблекли, гол щях да изтичам до дома. А сега..." Съдиите му съчувстваха, но - закон!

И тук подадох два рапорта за демобилизация, но напразно. И малко по малко изгубих надежда да се измъкна от войската. Жалко за Валка, който наистина искаше да служи, но в края на зимата го демобилизираха. На прощаване пийнахме в едно ресторантче и аз го изпратих на гарата. Валка си отиваше в своя сибирски Ачинск при майка си. За него и войната, и военната служба свършиха без радост. Не дослужи Валка нито до следващо звание, нито до награда. Макар че воюваше и служеше не по-лошо от останалите. А може би и по-добре. Но беше много млад и много честен. И наивен. Макар че и аз не получих много за войната и службата - една звезда на гърдите и една на пагоните. И това е. Не като други. Веднъж срещнах в киното Валерий К., някогашен мой съученик в Саратовското училище. Той е вече старши лейтенант с два ордена на гърдите, служи като инструктор в политическия отдел към комсомола. И тогава си спомних как се суетеше преди завършването, събираше препоръки за партията. А ние се шегувахме: не е ли все едно какъв ще те погребат - безпартиен или болшевик? Той все едно не ни чуваше и преди да заминем на фронта, вече беше успял да получи кандидатска карта. А на Днепър в отдел кадри, когато започнаха да ни разпределят по дивизиите, него го оставиха в политическия отдел. Тогава съобразихме - разумен е, макар и да е млад. Така и се оказа.

Един голям урок по благородство

От новата година в този блог освен мои неща - лични, чужди, преведени от мене, или чужди, обработени от мене - ще публикувам и чужди материали без никаква моя намеса, които са ми направили впечатление и за които съм сметнал, че ще е полезно да ги доведа по този начин до повече читатели.

Първата публикация се нарича „Един голям урок по благородство“, оригиналът е публикуван във фейсбук профила на Toñi Sánchez Verdejo, а преводът от испански е направил Константин Димитров и го е поместил също в своя фейсбук профил.

По време на лекоатлетическото състезание на дълги разстояния в Навара де Бурлада, в Испания, на 2 декември 2012 г. се случва нещо, свидетелстващо за голямото благородство на един млад човек.

Кенийският лекоатлет Абел Мутаи, носител на златен медал на Олимпийските игри в Лондон през 2012 г., е на път да спечели състезанието, когато на последната отсечка се обърква и, мислейки че вече е победил, забавя ход на няколко метра от финала и започва да поздравява насъбралите се зрители.

Бягащият след него Иван Фернандес Аная си дава сметка, че съперникът му се е заблудил и отказва да се възползва от неочакваната възможност да го изпревари. Вместо това, той застава зад кениеца и с жестове му показва къде е финалната линия, и продължава неотклонно да бяга зад него, докато кениецът не я пресича първи.

След като кросът приключва, двадесет и четири годишният Иван Фернандес Аная заявява следното: "Дори в този момент да ми бяха казали, че победата ще ми осигури място в националния отбор за Европейското първенство, пак не бих се възползвал от случая. И мисля, че постъпих добре - много по-добре, отколкото, ако бях спечелил. За мен това е много важно, тъй като, ако човек погледне, колко на зле вървят нещата навсякъде днес - и във футбола, и в обществото, и в политиката - и как честността като че ли вече няма никаква цена, един жест на добра воля е винаги добре дошъл".

И наистина - защо лошите новини се разпространяват като епидемия, а за примери като горния се говори тъй нарядко?

Разкажете за това на вашите деца, тъй като, за съжаление, от ден на ден такива постъпки се наблюдават все по-малко - както в спорта, така и изобщо в живота ни.

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 28

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27.

28.

Хората са забелязали отдавна, че бедата не идва сама, бедата обича да е в компания. Макар че бедите, идващи след първата, се възприемат вече по друг начин, понякога с хумор, със заядлива самоирония. Както се случи с моя мундир, който за младия армеец винаги означава много. Иска ти се да изглеждаш "като всички", смяташе се за недостойно, ако те сочат с пръст. Още повече в града.

Тогава в София се сблъсках точно с такива проблеми: нямах приличен мундир. Още в Австрия, като си свалях гимнастьорката, ѝ откъснах яката, която беше изгнила през зимата. Дадоха ми от подменния фонд употребявана. Сносна в общи линии гимнастьорка, но с две кръпки: отзад на лявата лопатка и отпред на гърдите - вероятно свалена от убит. Шинелът ми беше с обгорели поли, защото стоеше в камиона, а когато се промъквахме през Унгария, камионът се запали и оттам успяха да измъкнат само него. (В мешката изгоря албумът с рисунки. Защото рисувах...) И ето че дойдох в София с този обгорял шинел. През лятото нищо, но дойде есента, захладя. Стоя веднъж на Орлов мост само по гимнастьорка, чакам автобуса за Пловдивското шосе. А вече е студено, вали рядък снежец. Край мене минават българи, чувам да си казват: "Братушка - сибиряк, сибиряк..." Целият съм премръзнал, а те мислят, че съм закален, че ми е топло, защото съм сибиряк.

За да се справя с положението, си купих шинел от един български генерал. Българската армия беше разпусната, офицерите уволнени. А униформата им беше като униформата в царска Русия, само че с шест копчета - подобна на нашата. Шинелът беше добър, само че с едни не малък дефект - червена подплата. Но ако се загърнат добре полите, няма проблем. Само дето е прекалено изискан материалът, от който е ушит... За първи път облякох шинела по време на отпуск, когато с един приятел и приятелката му отидохме на поход до Витоша. Цяло лято гледахме тази прекрасна планина до София, а да се качим на нея не ни се случи. Добрахме се там през зимата, по снега и като се уморихме много, пренощувахме в една ловна хижа. Моят приятел старши лейтенант Володя с приятелката си остана, а аз трябваше да успея сутринта за развод. Затова на разсъмване се наложи да сляза от планината. Бързам по шосето, но чувствам, че закъснявам и точно тогава - "уилис" и в него командирът на бригадата. Е, спря - сядайте! Седнах, пътуваме.

Стигнахме до портала, исках да се измъкна, за да успея за строя, защото бригадата беше вече построена на плаца, чакат бригадния командир. А той ми казва - почакайте! И ме води на плаца. А там, както обикновено, дежурният командва на строя "мирно", рапортува на командира на бригадата. Стоя отстрани и вече чувствам, че ей сега ще се случи нещо лошо. Така и стана. Като даде командата "свободно", командирът на бригадата каза гръмогласно на дежурния: "А сега рапортувайте на този господин генерал! На него, както виждате, не му харесва съветската униформа, затова е облякъл българска. - И повдига полата на шинела с червената подплата. - Ето, полюбувайте се, като папагал е!.." В строя се смеят. Но не много силно. Командирът на бригадата беше нов, дошъл от академията, и се бореше много енергично за "реда", от който бяхме отвикнали по време на войната. И аз му попаднах под ръка. А командирът на полка полковник Парамонов тогава ми каза: "Да не те виждам повече с този шинел!" Какво да правя? Продадох шинела на нашия взводен, лейтенант Кривовязов, който си уши от него кител и брич. На мене пак ми дадоха някакъв втора ръка, английски - хубав шинел, но къс. Наложи се да го дошивам отдолу... А с другия не му провървя и на Кривовязов. Той беше в общи линии свадлив момък и веднъж, като пийнал, се сбил с един майор, началник на сержантската школа, който също бил доста на градус. Лейтенантът беше по-млад и изглежда победил в боя. На майора му докривяло. И отишъл през нощта в интерната, където живееше Кривовязов, за да продължи разправата. Но Кривовязов спял и майорът не успял да го събуди. Затова пък там на нощното шкафче била сгъната униформата му от шинела. Тогава майорът взел от масата мастилницата и полял обилно с мастило и китела, и брича. Сега е лесно - даваш ги на химическо чистене и ще ти ги почистят, а тогава... С какво ли не ги търка Кривовязов - и със сапун, и с бензин, нищо не помогна. Така пропадна униформата от моя изискан генералски шинел. Наистина, няма щастие от чуждото нещастие.

Дружах там с мнозина, в компанията имаха чинове като моя. Радвах се на известна репутация сред тях, особено след случая с комсомолския членски внос. Началството настръхна тогава срещу мене, а моите приятели - напротив. Сближих се с лейтенант Дибнер, който служеше в щаба. Той беше родом от Ленинград, където живее и днес (пишем си от време на време, звъним си. Доктор е на геологическите науки, специалист по геология на Арктика). Тогава ходехме от време на време в града. Виталий обичаше да изпие чаша вино, аз също, но основни бяха многото му разкази за неговия Ленинград, който никога не бях виждал. Той беше по-голям от мене, до войната беше завършил университет и беше много образован, което ми допадаше много.

Другият мой приятел беше момък, различен по характер. Няма да назовавам неговата фамилия, но той също беше наш взводен, старши лейтенант, когото [наричах] Володя. Беше родом от Владивосток, макар че не разказваше много за своя град. Той беше очарован от друг град - София, както го наричаха българите (на беларуски е Сафiя - бел. прев). И веднъж се влюби в една девойка, българка. Разбира се, за свое нещастие... Въпросът беше в това, че тогава всякакви наши връзки с чужденци не само не бяха разрешени, но и се пресичаха твърдо. Не даваха и не беше безопасно да се сприятелиш с българин, ако седнеш с него на маса или дори се срещнете няколко пъти, това трябваше да се крие от нашия мил смерш, който в чужбина работеше с двойни усилия. Володя не само се сприятели, но и се влюби в студентката Вера, дъщеря на някакъв високопоставен български правителствен чиновник, член на Централния комитет на българската комунистическа партия. Володя предполагаше, че това обстоятелство - членството на баща ѝ в Централния комитет - ще го избави от неприятности. Оказа се, че не го избави.

През българския период на нашия живот се разпали бързо и се изостри необичайно тъгата по далечната родина. Много искахме да си отидем у дома. За да се срещнем с близките, които не бяхме виждали дълги години, а също така и с познатите ни от детството природа, пейзажи, бит. Родните места ни се явяваха на сън и ни викаха при себе си, докосвайки душите ни, чувахме гласовете на родителите си, които идваха от тъжните писма. В родината имаше глад и безпорядък, а ние живеехме в България относително сити, искаше ни се да помогнем с каквото можем. Но когато изпратих атестата, сам останах с жълти стотинки - само за цигари. Това помрачи бързо всекидневния ми бит. Почти през цялото свободно време, което, между другото, не беше много, се намирахме в града, в милата София. Там имаше художествени музеи, където с любопитство и за първи път разглеждах някои творби на буржоазната, "салонната" живопис, за първи път отидох и на опера, разбира се, на руски спектакли ("Евгений Онегин", "Княз Игор"). Българите тогава и след това поставяха най-много руски произведения. Веднъж сред уличната тълпа гледах с удивление как докарани за целта от Русия багери и булдозери разрушаваха каменната ограда на царския дворец в центъра на София. Какъв ентусиазъм цареше тогава сред хората - изгонили са царя кръвопиец! (За да приветстват след половин век с не по-малък ентусиазъм неговото завръщане.) Политическият климат в страната все повече и повече се определяше от комунистите - местните с подкрепата и под ръководството на пристигналите съветници. Веднага започнаха да откриват врагове на народа, предатели, такива като Васил Коларов (грешка на автора; пред самия праг на предопределената си смърт - от рак - Бикау публикува спомените си в необработен вид - бел. прев.), за които се искаше да бъдат разстреляни. Което беше направено. (Разбира се, как да не го направиш, когато народът го иска.) На такъв политически фон започна и протече любовта на Володя: бащата на неговата любима изглежда изпадна в немилост. Володя започна да се таи, да крие по всякакъв начин своите срещи с Вера. На улицата беше сложно, в жилището на родителите ѝ невъзможно. В гарнизона, разбира се, започнаха да го следят, смерш наблюдаваше всяка негова крачка. Няколко пъти го викаха и го предупреждаваха. В партийния комитет го заплашваха, че ще го изключат от партията. Володя не желаеше да го изключат, защото в такъв случай щяха да го изпратят веднага в родината, а той искаше да бъде с Вера. Тогава той ми се довери и ме помоли за помощ. С него ходихме през онзи почивен ден на Витоша, където той остана да нощува. Понеже трябваше да скрие този факт, той ме предупреди да кажа (ако ме извикат), че вечерта сме се върнали заедно в града и съм бил през цялото време с него. Разни бележки от Вера и нейни снимки той криеше най-напред под горната дъска на нашата маса в интерната, след това, когато му се стори, че някой ги е открил, ги даде на мене. Носех ги в полевата си чанта - по време на занятия, на полето, в артилерийския парк. Но веднъж не ги намерих там - някой ги открадна, когато обядвах в столовата. Извикаха ме в контраразузнаването и ме питаха за Володя. И за това, което пише в бележките. Казах, че не чета чужди бележки. А ако там е имало шпионски сведения - попитаха ме те - и са ви направили свръзка на шпионите? Какво можех да им кажа? Там имаше любовни писма, знаех това, макар че не ги бях чел.

Арестуваха Володя, като го извикаха в политическия отдел. Отивайки, той предчувстваше това и само ми прошепна да отида в шест часа на Орлов мост и да предам на Вера да не го чака. Което направих. За съдбата на Вера не научих нищо, защото скоро разформираха бригадата и ни разхвърлиха по разни места из България. Не знаех адреса ѝ. (Ето още един нереализиран -"негативен" сюжет от моята долитературна биография.)

Наказанието на Радивка

Спомени на Георги Чакъров от Острово, Воденско, Егейска Македония, публикувани във в. "Македонска Трибуна", брой 465, Indianapolis, USA, 16 януари 1936 година

Обработил от сканиран в текстов вариант с ABBYY FineReader: Павел Николов

Когато организацията разшири много своята мрежа и навсякъде плъпнаха четите, на много места се явиха предателства, които струваха живота на много добри наши боеви другари. Това накара ръководителите на районите да приложат строги наказателни мерки срещу всеки предател. Иначе злото не можеше да се изкорени.

През месец март 1905 г. година в село Жерви, Воденско, се бяхме събрали около 90 души четници. С нас бяха войводите Лука Иванов, Караташо, Танас Стойчев, Дзоле Гергев, Наци Русилски. Ненадейно в селото довтаса хабер, че идва голяма войска с башибозук. Ние бяхме изненадани. Бяхме сигурни, че турците не ни знаят и само някакво предателство можеше да открие местонахождението ни.

Даде се бърза заповед да се изтеглим. Турците дойдоха скоро и, като не намериха четите, в яростта си се нахвърлиха над беззащитното население. Под техните ятагани паднаха тогава 48 души жени и деца. Цялото село писна и много къщи се зачерниха.

Нашият любим войвода Караташо веднага се запретна да разследва работата. Скоро се узна, че предателството е станало от баба Радивка. Тя беше на около 55 години. Скиташе по околните села, пиеше ракия и баеше по къщите. Извикана бе веднага от войводата на разпит.

Баба Радивка се яви. На всички зададени въпроси тя отказа. Не се признаваше, че е извършила предателството. А всички селяни знаеха това. За да не бъде много строг и да не би случайно да накаже невинна жена, Караташо ѝ прости този път.

- Сега няма нищо да ти сторя — каза ѝ строго той - но отсега нататьк ще престанеш да ходиш по околните села. Ще си стоиш в селото. Няма нито да баеш, нито хора да приемаш в къщи. Иначе мисли му.

Казано свършено. Баба Радивка обеща да изпълни заповедта на войводата. И наистина в разстояние на две години тя не ходи никъде и стоя в селото си. Един ден Караташо отседна на квартира при нея. Синът ѝ — Трайко, както и мъжът ѝ бяха много добри организационни работници. Още не се настанил, баба Радивка каза на Караташо, че иска да иде на гости в село Острово, да се види със свои хора и да купи някой работи. Войводата я пусна, смятайки, че тя се е поправила. Баба Радваха замина заедно със сина си.

Още не влязла в село Острово, ето я дочакват шпионите. Първата им дума е била да узнаят къде се върти Караташо, когото постоянно следяха, за да го убият. А Караташо беше сериозен работник в Организацията и района му плашеше много турците и шпионите.

Баба Радивка съобщава, че Караташо е на квартира у нея. Веднага купила 6 оки риба и ги изпратила по сина си в къщи, за да ги приготвят за вечеря. Тя остава в Острово. Синът обаче, научил за предателството, съобщава на войводата, че са предадени. Веднага ние се изтеглихме от село Жерви за към Чеганските колиби. Там отидохме, за да пречакаме и друга чета, за която имахме хабер, че ще дойде. Чакахме два-три часа, но четата не се яви.

Тогава ние потеглихме за Русилово. По пътя, още отдалече видяхме овци и кучета, които лаеха. Разбрахме, че лаят по войска. Прислонихме се встрани от пътя. Не много след това край нас се изниза бързо много турски аскер. Войниците бързаха като кучиня след овцете.

- Работата не е арна - каза Караташо, нека да бъдем внимателни.

Аскерът измина, а ние се спуснахме в Русилово. Селяните ни причакаха и веднага ни съобщиха, че сме предадени от бабата. Не можахме да преспим дори в селото. Рано сутринта на другия ден ние се изтеглихме навън. А една гъста мъгла - на десет крачки човек с човека не се виждаха.

Тогава Караташо се видя принуден да накаже баба Радивка. Заради нея целият район щеше да стане на огън и най-добрите момчета щяха да избият. По негова заповед една група четници отидоха в Жерви, за да хванат и накажат баба Радивка. Той пък отиде в Острово.

Между четниците, които требваше да накажат бабата, бях и аз. Още щом отидохме в селото, заловихме бабата и я подложихме на разпит. Решихме пак да предоставим на Караташо последната дума. Скоро той дойде и първата му дума беше:

- Що сторихте, утепахте ли бабата?

Казахме, че не сме още сторили това.

- Скоро трима души да я вземат пак - заповяда той.

Намерихме бабата на вечеря. Още щом влязохме в стаята, залъкът ѝ остана в устата. Побледне и задочна да търси пак прошка. Призна вината си и каза, че не иска да я заколят, а да я убият с куршум.

Качена на кон, ние докарахме баба Радивка при Караташо.

- Е, бабо Радивко — обърна се люто войводата к нея — дадох ти време да се поправиш, да си помислиш, а ти пак същата... Сега няма вече прошка. Изповядай се на сина си, кажи му що имаш да кажеш и що няма...

Малко след това баба Радвака бе изкарана горе на снега. Един четник стреля веднъж и, считайки, че всичко е свършено, върнахме се всички долу.

- Убихте ли я, момчета? - запита войводата.

- Да, всичко е свършено - казахме ние

Но войводата пак поиска да провери, за по-сигурно. И когато изпрати помощника си, той не намерил бабата на мястото. Тя била наранена само. Полежала малко, докато се върнем ние и след това се спуснала право по снега надолу. Вървейки по дирите ѝ, помощникът на Караташо я застигнал. Там довършил с нея.

Така биде наказана баба Радивка. На всички селяни от района им отлекна. Колкото и да не се желаеше това да стане, то бе наложително, не само за пример, но и за да се спасят от бъдещи предателета всички села, които всецяло работеха в Организацията и крепяха здраво българизма срещу гъркоманската пропаганда и терора на турците.

За автора: Георги Чакъров е революционер и деец на ВМОРО, четник на воденския войвода Кара Ташо. След Балканските войни емигрира в САЩ, където живее в Масилон, Охайо. Деец е на Македонската патриотична организация (MPO "Christo Matoff").

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 27

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26.

27.

По понтонен мост през красивия Дунав преминахме в братска България, където ми беше съдено да живея една година. Българите ни посрещаха като близки, като освободители, които винаги са обичали. Само да слезеш от камиона и веднага те наобикалят селяни: братушки, братушки, добре дошли! Веднага се появяваше чаша или кана, пиехме за Русия, за България, за вечната дружба. Струваше ни се, че тази дружба ще бъде безкрайна. (Когато след 20 години отидох отново в София, чух от българите следния виц. При дядо Тодор на лозето тичат деца и радостно казват: дядо Тодоре, дядо Тодоре, руснаците са полетели на Луната! Дядото се изправя. Какво - всичките ли? Слава тебе, Господи!) Двадесет години бяха достатъчни, за да не остане нищо от вечната дружба. Освен може би театралните прегръдки между Брежнев и Живков.

А тогава започна скучен гарнизонен живот във военното градче на Пловдивското шосе до София. Както винаги - ставане, гимнастика, развод на караула, гарнизонна служба, наряди. В града до есента не пускаха никого. Всички - войници и офицери, млади и стари - се мъчехме на жегата зад бодливата тел на военното градче. Повечето офицери, особено младите, не искаха да служат след войната, искаха да си отидат у дома, където бяха останали техните близките, които не бяха виждали през цялата война. Цялата ни радост беше да купим няколко бутилки вермут, които ни носеха от другата страна на телта, и да ги изпием. Там пиеха - и офицерите, и войниците. До есента не демобилизираха никого, затова всички заедно - млади, 18-годишни, и стари, до 50 години - учеха военни устави, устройство на материалната част и политика по време на редовните политически занятия. Най-напред отношението ни към англо-американските съюзници беше лоялно, все пак помнехме кой ни помагаше по време на войната, чии консерви ядяхме, с чии автомобили пътувахме. Но после внезапно, като по команда (разбира се, по команда, както се прави всичко у нас) това отношение се промени и ние чухме от нашите командири и политически ръководители, че сега най-първите ни врагове са Америка и Англия. Затова е необходима бдителност и бдителност. Да не се поддаваме на провокации и да укрепваме бойната готовност.

През есента войниците от няколко набора (родените до 1924 година включително) се демобилизираха, офицерите ги оставиха. Написах няколко рапорта за демобилизиране, на нито един от тях не дадоха ход. Служѝ, офицерската професия е у нас престижна, беше отговорът. Не исках да служа дори в благословената страна България, исках у дома, в бедната моя Беларус, исках да уча. Не станах на фронта партиен член, стигаше ми комсомола, който също ми беше не малко омръзнал. Едва ли не постоянно бях комсомолски организатор на батареята, където трудностите не бяха големи, но бюрокрацията беше достатъчна. Най-напред събранията, документацията, бойните листовки... А главно - за всяка седмица, месец, тримесечие - плановете за мероприятия, привидни, защото никой нямаше намерение да ги изпълнява. Но за това следяха заместник политическите командири, които така и така нямаха други задължения. Омръзна ми комсомолът. Но веднъж ме извика заместник политическия на полковия командир и каза: "Биков, а ако те изберем за комсомолски организатор на полка? Длъжността е свободна, ще работиш самостоятелно, не трябва да ходиш на занятия. Ти си грамотен офицер, завършил си училище, мисля, че ще се справиш..." Комсомолът ми беше опротивял, но и всекидневните занятия в пек и лошо време също не бяха сладки и аз се съгласих. На поредното събрание бях избран единодушно за комсомолски организатор. След още някое време същият заместник политически командир каза: "Комсомолският организатор на полка трябва да бъде партиен член, затова трябва да станеш. Аз ще ти дам препоръка". Това вече беше по-лошо, знаех, че членството в партията е робство на душата, че ще престана да принадлежа на себе си, а най-вече в такъв случай - прощавайте, демобилизация и всички мои мечти.

Но животът или съдбата се разпореди иначе. Нито според заместник политическия началник Цквитария, нито според моето желание. През есента започнаха да ни пускат в града - в свободното от служба време, и офицерите, като коне, застояли се зад ограда, хукнаха към градската свобода. В славната, станала вече мила на сърцето ни София. На площада на Народното събрание, точно срещу паметника на царя освободител, властите бяха уредили Дом на офицера, разбира се, с ресторант, където можеше най-напред да се пийне и да се хапне. Разбира се, беше грях да се изпусне такъв случай и ние не го изпускахме. Стига да имаше пари.

С парите понякога беше трудно. Заплатата на взводния не беше голяма, освен това мнозина изпращаха парични атестати на роднини и близки. Аз също изпратих атестат на нашите за 600 рубли, долу-горе толкова получавах на ръка. Веднъж, спомням си, през една събота пийнахме добре в ресторанта (компания от шестима души), но не ни стигна. И виното, и парите. Тогава Льошка Рижков каза: "Биков, ти нали събра комсомолския членски внос, къде е?" В сейфа, казвам. "И защо да стои в сейфа, безполезен е. Парите трябва да работят. Давай ги, а в понеделник получаваме заплата, ще върнем всичко". Ех, Льошка, колко си умен, помислих си може би тогава не само аз. Отидох, взех от сейфа каквото имаше вътре и се повеселихме славно през този ден в ресторанта срещу царя освободител.

Случи се обаче така, че в понеделник не получихме заплати - от банката не дадоха пари. Това беше лошо, но аз си мълчах. Малко се учудих наистина, когато ме извикаха след занятията - и не кой да е, а самият началник на политическия отдел на бригадата, който едва ли ме беше виждал някога. (Впрочем, както и аз него.) Разговорът започна приветливо: как върви работата, какви са плановете? А после, все едно между другото - събра ли членския внос? Събрах го, казвам. И какво - даде ли го във финансовия отдел? Не, още не, казах и отвътре нещо ме преряза. А къде са парите? - пита полковникът. В сейфа, казвам. Хайде, донеси ги... Станах и седнах. Всичко беше ясно. Някой е донесъл и бях загубен. Е, не напълно, но моята дарена политическа кариера рухна в самото си начало. След два дена се върнах в батареята и моят батареен командир се пошегува: "И какво, не се получи от тебе политически ръководител! Казвах аз". А заместник политическият командир майор Цквитария каза, че след такава постъпка нямам място не само в партията, но и в комсомола. Тези дни ще съберем членския внос и ще те изключим. Аз се напих от яд и като се върнах от ресторанта, хвърлих в печката комсомолската си книжка. (Оттогава цял живот съм безпартиен.) На сутринта написах нов рапорт за демобилизация.

Няколко седмици след това ходех като отнесен, блъсках си главата: кой? Кой е донесъл? Би могъл да го направи само някой от шестимата, които бяхме на масата. Впрочем, от петимата. А нали всички бяхме братя по оръжие, връстници, приятели. Кого да заподозра за, може би, най-гнусното нещо? Сред нас шестимата двама бяха партийни членове - дали не са те? Или може би е някой от комсомолците? Или съвсем безпартийния Льошка, който предизвика всичко? Това обаче не разбрах никога. Както и при много други случаи.

Патриотизъм и „патриотизъм“

Автор: Борис Акунин

Превод от руски: Павел Николов

Извинете, че ще пиша азбучни истини, но сега е такова време, когато се налага да се връщаме към тях. А и търпението не е безгранично.

Знаете ли защо всички лъжци и крадци, които вредят на своята страна, днес се смятат у нас за „патриоти“, а тези, които се опитват да направят Русия по-добра, с други думи – истинските патриоти, се обявяват публично за „национални предатели“ и „пета колона“?

Защото истинският патриотизъм, като истинската любов, не търпи празни приказки и гръмки декларации. Да викаш с пълно гърло: „АЗ ОБИЧАМ РОДИНАТА СИ! АЗ СЪМ ПАТРИОТ!!!“ е също толкова пошло, колкото да викаш насред улицата: „Аз обичам жена си! Аз съм най-добрият съпруг на света!!!“ Ако видите такъм мъж, дами, не му вярвайте. По всяка вероятност не му е чиста работата. Шляе се по чужди жени, крие от заплатата си, в къщата му е разхвърляно и запуснато, жена му ходи раздърпана, децата му са сополиви. Затова никой не вика по-силно от него за любовта.

Аз съм патриот!

А ако за своя велик патриотизъм започват да разглаголстват усърдно много големи началници – относно този феномен се е изказал изчерпателно още Салтиков-Шчедрин: „На патриотизма започнаха да наблягат. Явно са пооткраднали нещо“.

Повече за славата и истинското величие на страната си правят не политиците, а хората на културата и науката. Най-доброто, което светът е получил от Русия и за което ѝ е благодарен, са Толстой, Достоевски, Чехов, Чайковски, Рахманинов, Менделеев. Доколкото ми е известно, никой от тях не е крещял с пълно гърло за любовта си към Русия и правителството.

Училищен, христоматиен пример за истински патриотизъм е капитан Тушин на Толстой (в романа „Война и мир“ – бел. прев.), който спокойно и без патетични разсъждения за любимата Родина прави това, което е необходимо, не чака за това награда от началството, а и не е я получава.

Толстой даже залита в противоположната посока. Той смята, че изобщо всеки патриотизъм е вреден и опасен: „Патриотизмът, като чувство за изключителна любов към своя народ и като учение за доблестта да жертваш своето спокойствие, имущество и даже живот за защита на слабите от унищожението и насилието на враговете, е бил висша идея на времето, когато всеки народ е смятал за възможно и справедливо, заради своето благо и могъщество, да унищожава и граби хората от друг народ; но вече близо отпреди 2000 години висшите представители на човешката мъдрост са започнали да осъзнават висшата идея за братство между хората и тази идея все повече и повече прониквайки в съзнанието, е получила в наше време най-разнообразни реализации“. (Точно това не ми харесва в толстоизма: че всички трябва да бъдат обичани еднакво – както далечните, така и близките. Но на кого, по дяволите, му е необходима такава любов? Искате ли вашата жена да обича човечеството толкова силно, колкото и вас? Аз – не. Същото се отнася и за Родината. Едва ли тя иска да я обичате по същия начин, както, да допуснем, Горна Волта или Нова Зеландия. А когато цялата Земя стане една страна и патриотизмът стане общопланетен, тогава ще се съглася с граф Толстой. Преди това – едва ли.)

Лошият, крещящият, натруфеният „патриотизъм“ е отвратителен. Чехов, повестта „Степ“: „Нашата майчица Русия на целия свят е на-че-ло! – запя изведнъж с див глас Кирюха, задави се и млъкна. Степната ехо подхвана гласа му, понесе го и като че ли по степта затрополи с тежки колелета самата глупост“.

Добре, няма да хабя думи за бичуване на лошия „патриотизъм“ (употребявам го само в кавички). Жителите на Русия му се любуват всеки ден по телевизора. Ето ви няколко снимки от интернет, enjoy – и стига толкова.

А на патриотизма без кавички да се спрем по-подробно.

Не всеки достоен човек е патриот (Не изглежда майка Тереза да е била шумна патриотка на родната си Македония; апостол Павел не е правил разлика между юдей и елин; за Л. Толстой вижте по-горе).

Но всеки истински патриот е достоен човек. Защото иска да направи по-достойна своята страна. Ето този патриотизъм и само този трябва да се има предвид, когато се преценява кой е патриот и кой не е.

Остава само да се определи какво е „достойна страна“.

Предлагам следните критерии, по които може да се измери достойнството на една страна: колкото повече точки получи, толкова то е по-голямо.

1. Всички жители без изключение имат максимално равни стартови възможности за самореализация.

2. Тези, които не могат да се грижат за себе си сами или се нуждаят от помощ, я получават от държавата.

3. На гражданите е по-изгодно да живеят честно, според законите и собствения си труд, отколкото да мамят, да хитруват и да паразитират.

4. Страната е обичана и затова уважавана по света (точно така, а не „предизвикваща страх и затова уважавана“). С други думи – уважават я заради науката, културата и великодушието, а не заради атомната бомба.

Който работи за повишаването на дори и един от тези показатели, той е патриот. Даже и да не може да търпи думата „патриотизъм“ и от нелюбов към патоса да нарича Русия „тази страна“.

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 26

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25.

26.

А на едно друго място, като заехме огнева позиция на края на един град, почукахме на вратата на една близката къща. Отвориха ни веднага - на прага стоеше девойка с бяла престилка, която попита на руски какво искаме. Това ни учуди много и ние на свой ред я попитахме дали е рускиня. Да, беше отговорът, рускиня е. Но тук живее един господин професор, стар е и моли да не го безпокоят. Но коя е тя и защо е тук? От Днепропетровск е и служи у господин професора , който е изцяло цивилен човек и се държи много добре с нея. Това ни учуди още повече: тази наша землячка защитаваше един немец. И изглежда няма намерение да ни пусне в заможната къща. Това вече ни възмути. Някой от нас повиши глас, някой се хвана за пистолета. Тогава моят приятел, също взводен, Валка Бахтигозин каза решително: стойте, оставете! Тръгнахме си обратно... Тръгнахме си оттам, намерихме си друго пристанище, където никой не ни спря. Не ни покани, но и не ни спря. После попитах Валка защо защити землячката, и Валка каза, че в Европа трябва да се държим като цивилизовани хора, а не като хищни азиатци. Запомних това. Както и самия Валка - най-младият от нашите взводни, далечен наследник на полски заточеници в Сибир, роден в град Ачинск, един син на майка си, която едва ли не всеки ден му пращаше на фронта номерирани писма и го молеше да прави същото - тя работеше като счетоводител. Валя не правеше така, макар че беше добър по характер и обичаше майка си. Началството недолюбваше прекалено младия и някак си нехарактерен за взводен командир момък. А аз го обичах. След войната от всички наши ветерани най-много исках да открия Валя Бахтигозин, но напразно...

Беше вече май, цъфтеше люлякът. Стояхме до малко планинско градче или може би голямо село, през което преминаваше асфалтирано шосе. Бяхме заели позиции зад една дъскорезница, мястото беше уединено. Немците зад селището стреляха рядко с минохвъргачки, разрушавайки последните оцелели къщи. Намерих в дъскорезницата един велосипед и се научих да го карам - като дете не ми се случи. Веднъж се засилих по хълма и на завоя блъснах неочаквано онзи смершовец. Двамата полетяхме на асфалта, панталонът на капитана се скъса. Като се изправи, той започна да ме сапунисва яко и ми напомни за моите приказки под огъня в полето, за които не беше забравил. В този момент се уплаших, защото мислех, че капитанът не си ги спомня вече. Но ми се размина. Скоро го преместиха някъде, на негово място дойде друг - този път от танковите войски. Макар че те носеха отличителни знаци по избор - каквито им харесат. Така настъпи седми май. Ние сме все до онова селище, пехотата е също в западния му край. Американците са още далече. И ето - през нощта нашите радисти чуват, че утре ще се подписва капитулацията на Германия. А ние получаваме заповед: в 19.00 атака на немските позиции. Да се подготвим за атаката, да се поставят оръдията на право мерене, да съпровождаме пехотата с огън и придвижване напред. Е, най-напред написахме писма до домовете си, отиваме, значи, да се бием за последно. Ако нещо стане... Психическото ни състояние е повече от отвратително, защото вече се бяхме нагласили за мир, появи се надежда, че сме оцелели. А ето че... Наистина, проточихме времето с още един час, но тогава след кратка артилерийска подготовка се вдигна пехотата. А немците не стрелят, ето ти чудо! Когато пехотата стигна до вражеските окопи, те се оказаха празни. Немците бяха офейкали. И началството заповяда да закачим оръдията за камионите и да ги стигнем. Но без пехотата. Ако стане нещо, сами да бъдем пехота. И артилерия също. Какво пък, тръгнахме. Пътувахме през цялата нощ и сутринта. Догонихме немците. Навсякъде всички пътища бяха задръстени с немски колони - пехота, артилерия, - всички отиват на запад, да се предадат на американците. На нас не искат да се предават. А ние и не ги вземаме. Получихме нова задача - да се свържем колкото се може по-бързо със съюзниците. А тези просто ги подминаваме. Някои от немците мърморят "Хитлер капут" и вдигат ръце. Които имат часовници на ръцете си, нашите им ги вземат. Часовниците са най-популярен трофей. Някои от тях разоръжаваме. Особено тези, които са с есесовска униформа.

Стигнахме до река Енс в Централна Австрия. Това беше последната ми граница през тази война. Зад реката са американците. Слязохме на една поляна от безразборно спрелите камиони, започнахме "срещата". Не ни пуснаха на другата страна, затова пък американците дойдоха свободно на нашата. Някои от тях имаха славянски произход (преди всичко полски), а ние имахме момчета от Западна Беларус, които разбираха полски, по такъв начин установихме връзка. Те ни подаряваха своите часовници, запалки, разни дреболии - за спомен. А ние какво можехме да им подарим - звездите от пилотките си. Но се намери вино и се напихме добре заедно - победителите от различни армии и националности. И всички заспахме в каросериите на нашите студебейкъри. Началството изчезна някъде, може би при тяхното началство, за всеки се намери своя компания.

През нощта се събудих и отидох в града. Един такъв малък град, но кокетен, както всички техни градове. И неразрушен, цял. Гледам на едно място светлини от фарове и наши войници правят нещо. Оказа се, че там е градският продоволствен склад. Момчетата донесоха една противотанкова граната и я метнаха по катинара - вратата рухна. А там купища сандъци и чували - алкохол, консерви, брашно, шоколад... Започнаха да товарят. Аз също изтичах при своите, докарах студебейкъра. И се натоварихме. Не оставихме с празни ръце и австрийците, които дойдоха при победителите. Те не живееха сито, хранеха се с купони. Идва един дядо с паничка, иска разрешение да я напълни с брашно. Какво е една паничка, казвам му - вземи чувал. Казва - тежък е. Но подлага превития си гръб, войниците му качват един чувал брашно и дядото си тръгна, поклащайки се. Станахме добри, не ни се свидеше чуждото имане... Може и добре да постъпвахме - това беше нашата нощ, нощта на победителите. Денят след нея вече не ни принадлежеше. През деня се появиха големи началници, изгониха всички чужденци от нашия бряг на другия, поставиха на моста тройна охрана. Никой - ни натам, ни насам. А ние така мечтаехме да почерпим с награбеното нашите съюзници. Не можахме.

Полкът беше отведен бързо в тила край град Леобен, където в гората най-напред заповядаха да бъде предадено всичко, което взехме през нощта. Понеже не дочакаха да го предадем доброволно, началниците дойдоха сами и разтовариха от камионите нашите запаси - бутилки, сирене, шоколад. Казаха, че ще си ги получим по реда за раздаване на продоволствия.

Не получихме нищо. Сандъците отидоха в тила.

След няколко дена построиха полка на една поляна в чест на победата. Определиха кой е най-старият (не по възраст, а по време на престой в полка), кой е най-заслужил (иначе казано - с най-много награди). Най-дълго беше служил в полка началникът на финансовата част, а най-награждаван беше командирът на моето оръдие старшина Лукянченко. Заслужено беше получил наградите си този възрастен вече син на селянин от някои си краища на Кубан. Командирите на батареите имаха по-малко награди, взводните още по-малко. Орденът "Червена звезда" беше обичайната награда по време на войната. Аз също имам. А Валка Бахтигозин така и не го наградиха с нищо. Преди всички казваха - млад е, ще успее...

Но ето че войната свърши.

След ден-два - нова заповед: да се приготвим за марш. Къде? Казват, май чак в София. През Унгария, Югославия и Румъния. По следите на скорошните боеве. Проточихме по пътя колоната, но преди да потеглим, началството тръгна да изтръсква камионите. Командирът на бригадата каза: "Вас, вехтошарите, през цяла Европа няма да ви карам". Отново заповед: да се предаде всичкото имущество, продукти, нищо освен боеприпаси не трябва да има в каросериите. Започнаха да конфискуват. Стари ветерани, преминали през цялата война, на които всичко в родината е унищожено, децата им са голи и жените им са гладни, едва ли не със сълзи на очи молеха: позволете ни поне тези обувки да занесем. Поне тези подметки за ботуши. Нищо не се позволява. Тогава от камионите започнаха да хвърлят всичко в реката, която течеше до пътя, и по нея започнаха да плават дрехи, китари, сандъци с провизии, че и бутилки. Да пропадне, но няма да го дадем. Макар че и даденото стигаше. Само началникът на политическия отдел вече от България изпрати три сдудебейкъра в Одеса, където живееше семейството му. Не изостанаха от него и другите началници, сред тях и новият началник на отдела за контраразузнаване смерш.

(Следва)