СЛУЖБОМЕР

вторник, април 04, 2017

Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници - 10

ДО ТУК:

Първи и втори разпит на Васил Левски (5 януари 1973 година)

Трети разпит на Васил Левски (6 януари 1973 година)

Четвърти разпит на Васил Левски (7 януари 1973 година)

Пети разпит на Васил Левски (8 януари 1973 година)

Шести разпит на Васил Левски (8 януари 1973 година)

Разпит на Христо Цоньов - Латинеца (януари 1973 година); Разпит на Никола Цвятков - Бакърджията (13 януари 1973 година); Разпит на поп Стефан от село Голям извор (13 януари 1973 година); Разпит на Тихол Маринов от Тетевен (13 януари 1973 година)

Следва заключителният документ от цялата поредица до тук. Да обърнем внимание, че в случая става въпрос не за присъда, произнесена в името на Негово величество Султана (такава формулировка, задължителна за всеки тогавашен съдебен акт, не виждаме!), а за протокол (при това препис, иначе казано - неавтентичен документ!) на Комисията за разследване на обира в Арабаконак, която в никакъв случай не е съдебен състав (съд), така че няма как да не се съгласим с историка Янко Гочев: Дякона изобщо не е съден, качен е на бесилото неправомерно и набързо, за да се потулят събитията около него и да се удовлетворят нечисти странични интереси (повече подробности в книгата на Янко Гочев „Убийството на Васил Левски. Виновниците“.)

(Павел Николов)

ПРЕПИС ОТ ПРОТОКОЛА НА КОМИСИЯТА

Когато завършиха разпитите на лицата, за наказанието на които се донесе с предишните протоколи, установи се, че именуемият Дякон Васил Левски е натоварен от страна на комитета във Влашко да подбужда и бунтува България. Той се очерта като компетентна и централна личност, която е подбуждала населението да образува комитети, които да се готвят да въстанат с оръжие в ръка против Османската държава. Той е разширявал кръга на бунтовническата дейност и на всякакви други действия и е бил председател на всичките комитетски организации. Понеже е бил твърде хитър и лукав, а същевременно известен по своята храброст, когато се разтуриха комитетските гнезда, той не можа да бъде заловен. След като обаче неговият портрет се разпрати и неговото преследване и търсене не спря, най-сетне чрез усърдието и посредничеството на ловчанския каймакам той биде настигнат в село Какрина, Ловчанско, нападнат и заловен, след което беше докаран в София и подложен на подробно и всестранно разследване. В първия и втория си разпит той заяви, че е роден в Карлово, син е на Ивана, че от седем години насам се учил в сръбски училища, че е бил в Букурещ като деец в организацията на изпращаните досега отсам разбойници, че е бил във връзка с войводата на име Хаджи Димитър и с други войводи, и понеже не одобрил метода им на действие и работите им тогава, върнал се в Сърбия и постъпил във военното училище. За сегашната си бунтовническа дейност бил повикан в Букурещ от търговеца Ценович, дето се представил пред комитета, свикан в Букурещ, с открито лице, докато другите присъстващи от разни места били с маскирани лица, за да не се познават едни други.

Дадени му били някакви писма по организирането на куриерските служби в комитетите, и, за да бъде познат от комитетските хора, те нагласили някакви знаци, след което бил изпратен в България с тая нарочна мисия. Носейки със себе си писма, той започнал най-напред от Свищов и е обиколил Свищов, Ловеч, Търново и Пловдив. След като е представил там нарочните знаци в определените кафенета, той е изпълнявал възложената му длъжност, като е предавал писмата извън града на лицата, които идвали след него, размахвайки бяла кърпа в ръка и подсвирвайки с уста, без да узнаят неговата личност, нито пък неговото име. След това се завърнал пак в Букурещ, дето написал един временен устав, според който да се състави общия [устав], и го разпратил по свой почин на тукашните комитети, които, след като прибавили и от своя страна своите собствени мнения, върнали тия екземпляри от временния устав обратно. След като на свиканото събрание тоя устав е бил поправен и напечатан, той [Левски] е бил изпратен заедно с тоя устав отсам [в България]. Но поради голямото количество броеве от тоя устав, които трябвало да носи, мъчно било да се пренесат по тоя начин, ето защо [уставите] били изпратени посредством комитета в Букурещ на Свищовския комитет.

Когато дошъл в Свищов, уставите му били дадени и той, както по-рано раздавал пощата, така сега [раздал] уставите в Ловеч, Търново и Пловдив, след което, съгласно длъжността, която заемал, се заел да разследва и наблюдава кафенетата и сборищата, без да обади кой е, какво впечатление е направил комитетският въпрос, дали той е разгласен, или не. След като работил малко време в това направление, завърнал се в Букурещ, откъдето не минал веднага отсам, а останал там четири-пет месеца, след което, преди нападението на хазната, през Цариград, отишъл в Пловдив. В едно писмо, което получил от Букурещкия комитет, е казано, че пътуващата за София хазна е била обрана, че понеже бил арестуван един човек на име Димитър, то, ако поради това бъдат арестувани комитетските хора, да се даде веднага знак за въстание, което щяло да бъде подпомогнато от главните войводи. Но понеже, според него, обирът на хазната е бил разбойническо дело, той бил на мнение да не се вдига въстание. Съдържанието на писмото, заедно с горното си мнение, съобщил на тукашните комитети и отговорил на Букурещкия комитет, като прибавил и своето лично мнение. Понеже, поради тая негова постъпка. Букурещкият комитет искал да го отстрани [от делото] и да не го признава, той възнамерил да замине веднага за Цариград, да потърси висшите власти, да признае вината и престъплението си и да изложи работата от начало до край. Обаче, отивайки за Цариград, бил заловен.

При третия си разпит направи още една стъпка напред, като каза, че всички заповеди, изпращани за тукашните комитети, давал лично той със собствения си подпис и дори, за да има единство в делата, изобличавал грешките и на Букурещкия комитет. Заяви още, че сам той е подписвал разписките за събираните пари, необходими за сегашните разходи на комитетите.

Въпреки това, той не познавал никого от комитетите, дори не познавал куриерите, които пренасяли собствените му писма; че тия писма били предавани чрез нарочни знаци, и, както се каза по-горе, без да се споменава никакво име или личност. Призован, изворският куриер Дидьо Пеев, при очна ставка с Дякон Левски, му напомни за придружаването, споменато в неговия разпит, че са ходили заедно в Ловеч, Пловдив и селата, че са нощували в Божиловата къща в Царацово, че Дякон Левски е взел тескерето на Дидьо Пеев, поради приликата [с него] и отишъл с [тескерето] отсреща [Букурещ]. След като повтори това подробно, той [Левски] призна това придружаване [на Дидьо Пеев] с него. Нему са се били открили много хора, които не работили [в комитета], затова каза, че не иска да ги издаде. Относно Ваньо терзията, който е в бягство, той не знаел че е член на Ловчанския комитет, не знаел имената на отишлите там трима души ловчанци. Левски е искал среща със Стефан Карагьозов, търговец в Търново, като му пратил известие. След като получил неговото съгласие, макар и да е искал да се срещне [с него], обаче съгласно предупреждението на Букурещкия комитет - тоя човек е бил обвинен в същност като привърженик на властта - той [Левски] не се решил [да отиде на исканата среща]. Че писмото, което изпратил на един пловдивски лекар, последният не го приел. И изобщо той отказа категорично да съобщи някакви имена и лица. На края съобщи, че Иван арабаджията от Царацово познавал хората от Пловдивския комитет.

В четвъртия си разпит споменатият се откри още малко, като каза, че даскалът в село Тетевен е взел участие в това дело, че той [Левски] е видял комитетските хора на свиканите събрания, веднъж в училището и два пъти в хана, че ако ги види, ще ги познае, че тоя комитет е кореспондирал по-рано направо с Букурещкия въз основа на предишни предписания, че той се е карал с Димитър[Общи], понеже не е давал сметка за парите, които е получавал тогава от комитетите, като е оставил тамошните работи в безпорядък, и че не знае нищо за последните тамошни събития. Обаче бяха извикани на очна ставка лицата от Тетевенския комитет хаджи Станьо и Петко Милев, които казаха, че по-рано не знаели за комитетските работи, че уставът е бил занесен и прочетен от Дякон Левски, и че той ги е заплашил, вследствие на което те са образували комитет и са събирали пари. Също така на очната ставка с повикания даскал Иван той каза, че първи път той [Левски] дошъл в училището и съставил комитета, а Марко Йончев [каза], че Левски им е чел вестник и преди да бъдат поканени в комитета, той не е познавал дори думата комитет. Хаджиивановите синове съобщиха, че Дякона е отишъл в техния хан и свикал събрание. След като всички тия негови деяния бяха изложени и като разбра, че не може да казва: „Аз не мога да зная техните имена!“ и че му е невъзможно да крие самата истина, той заяви съвсем открито, че не иска да съобщи имената на хората, които не бяха заловени. Съобщи само за хората от Видрарския комитет, за които знае, че са арестувани, както и за Марин от Ловеч, че са комитетски хора.

В петия си разпит той се помъчи пак да отрече някои от своите първи показания и заизвърта пак по същия начин, обаче при разпита на Димитър [Общи], повикан на очна ставка, който потвърди всичко онова, което беше казал за Дякон Левски, и на няколко пъти имаше запитвания ту към Димитър, ту към Левски, той едвам тогава призна, че е заповядал сам на Димитър да убие дякона-наместник на владиката. При разпита на Анастас плевненеца, който бе повикан на очна ставка, когато се повториха и изброиха лично пред Левски фактите в неговите показания, той пак отрече ония части, в които се споменуваха имена. Каза още, че не знае нищо за нападението на една къща в Ловеч от страна на трима души с червени арнаутски дрехи и убийството на слугата в тая къща, и че той бил получил писмо от Ловчанския комитет в смисъл, че е опасно да се върне в Ловеч, понеже, като чужденец, може да бъде заподозрян от страна на властта, и твърди, че не е извършил това дело. Обаче беше повикан на очна ставка Вутьо Ветьов, който в своите показания призна, че го е придружавал, и съобщи повторно, че по искането на Левски и поради своя частна работа, той отишъл в Ловеч и посредством Лукан се срещнал с Левски в плевнята на една къща, и че там той [Левски], след като се преоблякъл в червени дрехи, заедно с него [В. Ветьов], влезли в една къща през дъсчената ограда и след като са претърсили вътрешността на къщата и почакали малко там да дойде стопанинът на къщата, дошъл слугата му и, като видял Левски, започнал да вика, обаче [Левски] го дръпнал веднага за яката навътре, пробол го с кама в корема и го убил, и оттам се махнал и отишъл в лозята, дето му оставил дрехите си.

Споменатият Левски отказа тия показания на Вутьо Ветьов, отказа дори и срещата си с Вутьо Ветьов в Ловеч.

В шестия си разпит, споменатият [Левски], след като разправи постановленията на комитетския устав, съобщи, че е установил, че местата, които е обиколил, след като бил разпратил там писма чрез Васил Гложенеца и Сава Младенов, са годни за бунт, което [нещо] донесъл на Букурещкия комитет; че тия писма, които той изпращал за проверка, били еднакви с ония на Букурещкия комитет, че през време на своите обиколки установил, че мнението на населението било различно, а именно: просветените люде и търговското съсловие са протестирали и били против извоюването на права чрез оръжие, а само селяните, които са били донейде тормозени, отивали към страната, която ги привличала; че българите в Одеса, както е било и по-рано, изпращали тука хайдути с цел да смущават спокойствието на страната. Той иска в тоя смисъл именно да засегне политическата страна на въпроса.

Въз основа на тия подробности и на неговите резюмирани признания, както и писмените и устни показания на заловените, установява се, че споменатият Дякон Левски е влязъл в България с бунтовнически намерения, като е подбуждал населението да въстане с оръжие против Османската държава за придобиване на права, че под негово лично главатарство за бунтуване заедно с някакви други разбойници, той освен дето е предприел разни бунтовнически деяния, но е изпълнявал точно възложената му дейност, като е държал пред селяните, събрани в селските училища, речи, издавал е печатни брошури, под название комитетски устави, и е подбуждал населението към въстание. Като последствие от това подбудителство и насърчаване, образували са се някакви бунтовнически комитети и куриерски служби и са се събирали много парични помощи под предлог да се купува оръжие. Освен дето той е дал на Димитър писмена заповед за убийството на дякона владишки наместник, влязъл е в къщата на един чорбаджия в Ловеч, за да вземе от него насила пари като помощ за комитета, и когато е вършил това престъпление, за да не бъде заловен, той е убил с кама слугата, който започнал да вика.

От заловената негова кореспонденция се установява положително, че той е кореспондирал относно бунта с някои бунтовници и разбойници в Сърбия и Влашко, че споменатият Дякон Левски е източникът и инициаторът на замисления бунт, който е станал причина да отговарят пред повеленията на закона някои българи, които са имали смелостта да нарушат спокойствието на България.

Тъй като в чл. 55 на императорския закон е постановено и изрично упоменато, че „всеки, който подбужда лично или чрез другиго турските поданици и жители на Османската империя към въоръжено въстание против султанската държава и неговата замислена цел се осъществи напълно или пък е пристъпил към изпълнението на делото, той се наказва със смърт“, в чл. 57 пък е казано, че „ако група разбойници извършат заедно някое бунтовническо дело, предвидено в гореказаните чл. чл. 55, 56, или пък пристъпят към неговото изпълнение, то самият главатар и подбудител измежду ония, които се намират в това разбойническо общество, където и да се залови, се наказва със смърт, а другите, които биха се заловили на местопрестъплението, съобразно със степента на тяхното доказано участие в бунтовническото дело, се наказват с доживотен или временен крепостен затвор“, в чл. 67 пък е казано, че „всеки, който произнася речи по площади, по пазарища и улици, по сборове или чрез разлепване на афиши и издаване на печатни брошури подбужда направо населението и жителите да извършат престъпления, упоменати в настоящата глава, се наказва като автор на тия престъпления. Обаче, ако посочените подбудителства не бъдат осъществени, той се наказва на вечно заточение“, в чл. 174 се казва, че „ако той е убил не предумишлено някое лице, наказва се с 15 годишен крепостен затвор; ако обаче това убийство е извършено при извършването на някое друго престъпление, преди или след неговото изпълнение, или пък е извършено при изпълнението на някое престъпление, то лицето, което извърши убийството, според закона се наказва със смърт“, тъй като споменатият [Дякон Левски] е подбуждал лично султанските поданици към въоръжено въстание срещу Османската държава, разпространявал е печатни листове и въобще е предприемал разни бунтовнически деяния със цел да върши престъпления, посочени в глава втора на императорския закон, което се вижда от неговите признания, че при нападението на къщата в Ловеч, когато е извършил престъпното си деяние за кражба и терор, убил е слугата, като е казал, че научил, че това убийство било извършено от някакви хора с червени дрехи, а в последствие другарят му установи, че той е отишъл с червени дрехи, за да не бъде познат, понеже е получил писмо от Ловчанския комитет да не ходи в Ловеч, когато е бил в Тетевен, че един такъв ум, който, от страх да не бъдат разкрити тайните, е издал заповед за убийството на дякона наместник на ловчанския владика, без [последният] да е имал някаква вина, естествено е, че никак не се е подвоумил да извърши убийството и на слугата, за да не бъде уловен на местопрестъплението, че той е искал един човек и в Ловеч е бил изпратен на Дякона Вутьо Ветьов, което се вижда също от показанията на комитетските хора във Видраре, и въобще неговият другар е знаял, че в Ловеч има подобно лице, без да знае нещо за него, и понеже всичко гореизложено е установено с положителност, то на основание изричното повеление на чл. 55, ал. 1, чл. чл. 56, 66 и ал. 2 на чл. 174, реши се: споменатият Дякон Левски да бъде осъден на смърт чрез обесване.

Ако Ваше Превъзходителство одобрявате [това], нека се издаде височайше ираде, за да се изпълни тая смъртна присъда, съгласно закона, за което се осмелявам да ви моля. На всеки случай нека бъде според вашата заповед.

27 зилкаде 1289 - 14 януари 1873 година.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.