Откъс от книга

Вчера попаднах на един откъс от книга.

Книгата се казва „Воспоминания о войне“ („Спомени за войната“) и е написана от Николай Николаевич Никулин, чието име – честно казано – не ми говореше нищо.

Справката, която направих, показа, че Николай Никулин (1923-2009) не е писател, а изкуствовед, скромен в живота си професор, специалист преди всичко по холандска живопис и единственото всъщност произведение, което е написал извън изкуствознанието, е посочената мемоарна книга „Спомени за войната“.

В краткия предговор към книгата, издадена през 2007 година (второ издание – 2008 година) се казва: „Ръкописът на тази книга лежи повече от 30 години в бюрото на автора, който не предполага да го публикува (пръв се запознава с него през 1996 година беларуският писател Васил Биков – бел. П. Н.). Попадайки направо от ученическия чин сред най-кървавите участъци на Ленинградския и Волховския фронт и стигайки до самия Берлин, той остава по чудо жив. „Спомени за войната“ е опит за освобождаване от гнетящото минало. Тук читателят няма да намери нито бодри, патриотарски описания на бойните действия, нито леко четиво. Разказът следва духа на жестоката окопна истина“.

А ето откъса, за който стана дума, в мой превод (самата книга е вече в ICEReader-а ми и вчера още започнах да я „чета“):

„Ако немците бяха запълнили нашите щабове с шпиони, а войските ни с диверсанти, ако имаше масово предателство и враговете ни бяха разработили детайлен план за съсипването на нашата армия, нямаше да постигнат този ефект, който идваше като резултат от идиотизма, тъпотията, безотговорността на началството и от безпомощната покорност на войниците. Видях това край Погосте, но се оказа, че е било така навсякъде.

По време на войната се прояви особено отчетливо подлостта на болшевишкия строй. Както в мирно време арестуваха и екзекутираха най-работните, най-честните, най-интелигентните, най-активните и най-умните хора, така и на фронта ставаше същото, но в още по-открита и омерзителна форма. Ще дам един пример. От висшите сфери идва заповед: да се превземе височината. Полкът я щурмува седмица след седмица, губейки множество хора на ден. Непрекъснато постъпват попълнения, липса на хора няма. Но сред тях са подпухнали дистрофици от Ленинград, на които лекарите току-що са предписали да лежат на легло и да се хранят усилено в продължение на три седмици. Сред тях са момчета, родени през 1926 година, иначе казано – четиринадесетгодишни, неподлежащи на призоваване в армията… „Напред!“ и това е. Накрая някой войник или лейтенант, командир на взвод, или капитан, командир на рота (все там), вижда това крещящо безобразие и възкликва: „Не трябва да затриваме така хората! Там, на височината, се намира бетонен ДОТ! А ние имаме само едно 75-милиметрово оръдийце! Няма да го пробие!“… Веднага се намесват политрукът, СМЕРШ и военният съд. Един от доносниците, с които е пълно във всяко подразделение, свидетелства: „Да, в присъствието на войниците се усъмни в нашата победа“. Веднага запълват вече готовият формуляр, където трябва да се напише само името, и готово: „Да се разстреля пред строя!“ или „Да се изпрати в наказателна рота!“, което е едно и също. Така загиваха най-честните, чувстващи отговорността си пред обществото, хора. А останалите – „Напред, в атака!“, „Няма такива крепости, които болшевиките не могат да вземат!“ А немците са се вкопали в земята, създавайки цял лабиринт от траншеи и укрития. Иди че ги достигни! В ход беше глупаво, безсмислено убийство на наши войници. Все едно селекция на руския народ – бомба със закъснител: тя ще се взриви след няколко поколения, през XXI или XXII век, когато подбраната и отгледана от болшевиките маса мръсници роди нови наследници от себеподобни“.