Колективният Путин

Автор: Олег-Сандро Панфилов

Превод: Павел Николов

В съветската и постсъветската история през последните сто години е имало двама несъмнени лидери – Ленин и Сталин. Първият станал лидер случайно, благодарение най-вече на своята агресивност и на своето пустословие. Активни болшевики имало, разбира се, много повече, но този пъргавият се измъкнал напред благодарение на своята харизма, състояща се от интелигентски костюм „тройка“ (панталон, сако, жилетка – бел. П. Н.), хитро присвити очи, периодично замахване далече напред с ръка и обръщението „батенка“. Другарят Ленин не е бил дори и един ден нито селянин, нито работник, но съумял да излъже с бръщолевенето си тези две „угнетени от проклетия царизъм“ класи. Той поработил като вожд само няколко години и не е ясно каква би била съдбата на СССР, ако на селяните и работниците им беше омръзнало да слушат за компрадорите и емпириокритицизма.

Другият лидер, другарят Сталин, бил полуграмотен човек, с незавършено образование в духовна семинария. Непълното му религиозно образование не му пречело обаче да изпраща с удоволствие на разстрел свещеници и да громи храмове. За разлика от своя предшественик, който произхождал от семейство на интелигенти, вождът № 2 бил с неизвестен произход, което се отразило върху цялата му последвала дейност в живота – той не можел да търпи интелигенцията. Влизайки в Кремъл, др. Сталин вече имал зад гърба си криминално минало, когато грабил тбилиските банки, за да осигури пари за революцията.

Ако следваме библейската традиция, според която „Авраам роди Исаак, Исаак роди Яков“ и т.н., назначаваните поред съветски вождове се различаваха с по нещо един от друг. Хрушчов обичаше да носи риза с шевици, наричаше художниците „пидарасти“ и се хвалеше, че ще настигне САЩ с помощта на американската царевица. Брежнев беше с широки вежди, обичаше ордени и медали, автомобили и често публично говореше глупости като „икономиката трябва да бъде икономична“. След това дойде Горбачов с „петното“ на главата, който смени починалите един след друг вече отдавна забравени Черненко и Андропов. Бунтарят Елцин, отгледан от КПСС, разбираше, че трябва да промени нещо, но какво – не разбираше, просто му харесваше да бъде бунтаря Елцин, иначе казано – да бъде себе си. Той беше последен от номенклатурната армия на „партийно-стопанските дейци“. Тогава още, до една или друга степен, при назначаването се спазваха правила, написани от бюрокрацията през десетилетията на нейното съществуване.

И ето че се появи той. Никому неизвестен, с опашка от слухове, сплетни, прякори и препоръка от Собчак, без опит в „партийно-стопанската дейност“, но с опит в машинациите от времето, когато беше заместник-кмет на Санкт Петербург. След като Собчак загуби поредните избори, Путин влезе в администрацията на Елцин. Много е съмнително, че сивият подполковник от КГБ, незабележим с нищо, каквито е имало в органите на СССР десетки хиляди, попадна на самия връх самостоятелно. Само за три години работа като чиновник от средното звено той изведнъж се озова в креслото на най-могъщото ведомство – ФСБ. След година Путин беше вече в Белия дом на Русия, назначен за премиер-министър, а след половин година стана стопанин на Кремъл. Движеше го е не талантът, а изпълнителността.

През първите си два мандата Путин беше интересен изключително като проводник на руската демокрация, като нов лидер, към когото беше обърнато вниманието на целия свят. Всички се бяха уморили от съветските ръководители, от често нетрезвия и непредсказуем Елцин. Чакаха яснота и определеност в отношенията с най-голямата страна в света. Но светът отново с сблъска с нестандартно решение – лидер на Русия стана човек, незабележим с нищо, със старателно почистена биография, нямащ опит в публичната политика. Просто казано, „котка в чувал“.

„Котката в чувал“ отначало беше тиха и скромна, произнасяше дежурните речи за ролята на демокрацията и свободата в Русия. Понякога се създаваше чувството, че му пише речите същият човек, който пишеше речите на Елцин. Путин продължи да говори няколко месеца приятни за Запада думи, а през септември 2000 година подписа Доктрината за информационна сигурност, програма, която възражда традициите на съветската пропаганда. За незнаещите ще поясня, че Доктрината беше създадена дълго преди появата на Путин в Кремъл, но Елцин не искаше да я подпише. Сега начело на Русия се появи човек, който е готов да подписва, да утвърждава и да заповядва всичко, за което са мечтаели руските генерали през всичките години, докато Елцин беше президент. През първите години от президентството на Путин бяха приети много решения, които Елцин не искаше да приеме, сред които и решението за началото на втората чеченска война.

Спомнете си обърканото лице на Путин през август 2000 година след катастрофата на атомната подводница „Курск“. Дори ако речем, че би могъл да има по рождение мерзко възпитание и отвратителен характер, ситуацията явно не влизаше в плановете му. Както и при случая с Театралния център на „Дубровка“ след две години, а след това – трагедията в Беслан. И още няколкостотин случая, заради които нормален човек отдавна би си подал оставката. Но не и Путин, зад гърба на когото винаги са се тълпили генералите от същия този съветски „елит“, който девет години очакваше оттеглянето на Елцин.

Ако някъде на московски митинг видите плакат с проклятия по адрес на Горбачов, Елцин и другите „либерали“, които са разрушили прекрасния Съветски съюз, имайте предвид, че има напълно сериозни хора, които мислят точно така. Те не ходят по митинги и не ги снимат телевизионните камери, но отношението им към ставащото е точно такова. Единствената разлика е, че притежават властта, а по-точно – властовите лостове. Те не се показват пред камерите, тяхната дейност е скрита. В началото на 90-те години те измислиха „горещите точки“, повдигайки сепаратистки движения там, където изглеждаше, че никога не би трябвало да ги има. Елцин се съпротивляваше, доколкото можеше, макар че на никого не би му хрумнало да го нарече демократически агнец. Той стана причастен към създаването на съвременните „черни дупки“ – Абхазия, „Южна Осетия“, Приднестровието и Карабах. Елцин знаеше прекрасно кой провежда сепаратистките операции, но не можеше да направи нищо – съветският генералитет по това време беше всесилен.

През 1996 година след катастрофалната чеченска война, продължила година и половина, генерал Лебед подписа Хасавюртовския договор. Достатъчно е да погледнем патриотичните издания от това време – беше страшен рев на вампири, на които са показали трепетликов кол, но още не са им го забили. През всичките тези години след разпадането на СССР окичените с ордени и медали белокоси имперци и техните младеещи колеги мечтаеха „да бъде като преди“, пак да има „твърда ръка“, „целият свят да се страхува“. В представите на тези хора светът трябва да се дели на „наш“ и „лош“, а единственото работещо производство трябва да е военно-промишленият комплекс.

Путин още не беше Главнокомандващ, но през август 1999 година журналистите усетиха върху себе си новостите на новия премиер-министър – престанаха да ги пускат в Чечня и други „горещи точки“. Руските генерали не криеха омразата си към журналистите, предполагайки, че те са станали главна причина за загубата им в първата чеченска война, а по-рано – в сепаратистките региони. През всичките тези години генералите готвеха реванш, без особено да крият това. Трябваше им друг президент, не военен, но от техните сфери, разбиращ, че Русия трябва отново да покаже на всички „къде зимуват раците“. Мозъкът им е така устроен.

Изобщо не се опитвам да щадя Путин, стоварвайки всичките грешки и проблеми върху неговото обкръжение. Но съм уверен, че той е само пешка, която обкръжението движи в зависимост от ситуацията. Самият Путин дава повод да се говори за това, особено през последната година: пристига на преговори с вид на потиснато жалко същество, пелтечещо нещо в отговор на въпросите, които му задава Ангела Меркел или Франсоа Оланд. У дома си това същество се превръща във вожд – могъщ и безкомпромисен, раздаващ шамари надясно и наляво. И вие искате да кажете, че това е истинският президент на Русия? Че той определя външната и вътрешната политика на страната? Че знае реалната ситуация в Украйна, когато издава заповеди, които по-скоро приличат на самоунищожение, отколкото на последователна политика на човек, седящ в Кремъл петнадесет години?

Путин е зицпредседателя Фунт от „Златния телец“, който трябва да седи и да се прави на президент. За приличие и за да не се нарушава Конституцията, през 2008 година му избраха заместник за четири години, Медведев, пазител на мястото му. След прекъсването Путин започна да създава „руския свят“ – фашистка идеология, която е измислена като пореден опит „да се изправи Русия на крака“. Путин направи всичко (или други го направиха) никой да не знае нищо за реалния му живот – нито за семейство и родители, нито за приятели и увлечения, освен официални возения със самолети и танкове. Путин просто не съществува за руснаците като човек. Той е телевизионен образ, старателно гримиран, говорещ едно и също петнадесет години. Усмивките му са напрегнати, шегите му са неприлични или вън от добрия тон, целува дете по корема – опит да се хуманизира, а се получава нелепо до безобразие.

За да се разбере колко е необразован Путин, достатъчно е да се прочетат изказванията му за историята на Русия и Украйна. Той чете само това, което му подхвърлят – опусите на лъжливи великодържавници, сплетните на побъркани политици и фантазиите на идеолозите на „руския свят“. Като не познава правилата на публичната политика, той закъснява нагло за международни срещи, карайки да го чакат президенти и премиер-министри, опитите му за приятелски отношения с тях шокират. Путин го търпят само защото е формално президент, но, предполагам, мнозина се досещат, че в действителност има един колективен Путин, неговото обкръжение, група от хора, които наистина управляват събитията. А страната не се управлява от никого – тя се пързаля по съветския утъпкан улей, без да знае кога ще се натъкне на задънена улица.