Вечният Нюрнберг

(четиво за тези, които гледат назад към времето на Тато – бел. П.Н.)

Автор: Валерия Новодворская, „Новое время“

Превод от руски: Павел Николов

Държавите от незапомнени времена са вършили злодейства. Понякога злодеите били наказвани от враговете, въстаналите поданици или просто от съдбата. Но най-често на жертвите им се е налагало да се задоволяват с библейската истина: „Мое е отмъщението и то ще дойде от мене“. Преди 65 години в Нюрнберг този древен ред беше нарушен. За първи път в историята едно държавно Зло беше осъдено от съд на народите, на мирно равнище, с нечуваната формулировка „за престъпления срещу човечеството“, осъдено като идеология и като практика, без срок на давност, над държавните граници. Без Нюрнберг в Германия нямаше да има никаква денацификация, а без военното поражение и окупацията на съюзническите войски нямаше да има Нюрнберг.

В годините на победи всички (освен вкараните в концлагерите) били доволни: тихо димели крематориумите; непрекъснато работели за „окончателното решение на еврейския въпрос“ газовите камери; ешелоните стоварвали роби от Източна Европа; изграждали се магистрали, произвеждали се фолксвагени, а фюрерът изглеждал като Дядо Коледа с чувал подаръци. Немците се опомнили, когато свършила храната и започнали бомбардировките. Провървяло им: безумният фюрер решил да воюва наведнъж с целия свят, Германия си изпросила възмездието и звездите се групирали така, че съавторите на войната, подписали съглашението в Мюнхен и пакта Молотов-Рибентроп, били вкарани в единен антифашистки фронт от Хитлеровата мания да завземе планетата и осъдили колективно Холокоста и военните престъпления на Райха. Без Нюрнберг NSDAP би могла да заяви за своята перестройка и националсоциалистите да се конкурират с CDU/CSU, да полагат цветя на гробовете на ръководителите на нацисткия режим и да разсъждават за Хитлер като за ефективен мениджър. Именно това стана в СССР със Сталин и комунистическата партия. Историята е доказала, че тук самолечението е недостатъчно. Тоталитаризмът не се лекува отвътре.

Днес звучат срамежливи правозащитни гласове и че съдът в Нюрнберг е бил формално нелегитимен, и че смъртното наказание, по днешните мерки, е прекалено, и че Кайтел и Йодл са генерали от вермахта и просто са изпълнявали заповеди, и че Рибентроп не е участвал лично в Холокоста. Разбира се, не е симпатичен американският сержант, който продавал парчета от въжето на бесилката за сувенири. Но и гестапо, и концлагерите, и газовите камери – всичко това се държало на автоматите и танковете на вермахта, на умелата немска дипломация, на теорията за „расовото съвършенство“. За този кошмар трябвало да отговарят и ръководителите на държавата, и управляващата партия, и нейната идеология, и последният стражар, който „само е отварял вратата на газовата камера“. Кой знае? Ако не бяха смъртните присъди в Нюрнберг, може би щяхме да дочакаме книгите „Моите разходки с фюрера“ или „Как окончателно реших еврейския въпрос?“ Нюрнберг спаси немския народ, пречисти го, изтръска го от нацизма, помогна му да се възроди. Как се живее без Нюрнберг, ние видяхме по себе си, в собствената си страна. В началото на 90-те Жириновски заведе дело срещу списание „Столица“ за колаж на профила му с профила на Хитлер и го спечели. Съдът определи, че ЛДПР и Жириновски не са осъдени в Нюрнберг и следователно не са фашисти. Без документ за ограничения човек няма престъпление.

На нас биха могли да са ни достатъчни „Архипелагът ГУЛАГ“, произведенията на Василий Гросман, на Варлам Шаламов и „Черната книга на комунизма“. Но не ни бяха достатъчни. Затова рано или късно ще ни се наложи да проведем задочен и посмъртен Нюрнберг и да забраним още една нечовешка политика и още една утопична идеология. Изборът не е голям и не засяга камо нас: или всяка страна трябва да си организира Хагски трибунал (него също нямаше да го има без Нюрнберг) и да се самообслужи, или ще ни се наложи вечно да се прегръщаме с усмихващи се скелети от своите потайни шкафове.