СЛУЖБОМЕР

вторник, ноември 02, 2010

Локален патриотизъм

Ако в националния патриотизъм винаги се вглеждам внимателно, защото е на една педя от нацизма или някаква подобна идиотщина, локалният патриотизъм ми доставя много положителни емоции.

Удоволствие е да гледаш как някой локален патриот се мъчи с пот на челото да докаже, че неговият град (неговото село) е чист(о) и неопетнен(о), за което влачи от девет кладенци кисела вòда и никога като котка не пада по гърба си.

Ихтиманци например са люто обидени на Захарий Стоянов.

Защото лепнал според тях черно петно на града, като написал в „Записките“, че тези, които дошли от Ихтиман на Еледжик при въстаниците, били предатели.

И въртят, и сучат, и изсмукват от пръсти „доказателства“, че бай Захарий лъже.

Вакарелци са още по-обидени, защото в „Записките“ за Вакарел буквално пише: „това развратно, полутурско село, от което не е излязъл нито един свестен човек“.

И също въртят и сучат, и вадят „доказателства“, че знаят повече от бай Захарий за Априлското въстание.

А аз по същата смешна логика трябва да се разсърдя на Петко Рачов Славейков.

Минал той някога през моето село, ама вече се мръквало и почукал на няколко порти за подслон.

Противно на легендите за прословутото българско гостоприемство, моите тогавашни съселяните натирили странника, че дори насъскали и кучетата срещу него.

Всичко това по-късно Петко Славейков го описал.

Ама защо да му се сърдя?

Какво е виновен той, а и какво изобщо ме засяга мене, че онези там хора от моето село в онова далечно минало са се оказали пълни серсеми.

Добре даже, че Славейков не е подминал истината и ги е насапунисал така, както им се полага: за урок на поколенията.

А на Ихтиман се връщам, защото се сетих как преди време една местна активистка и локална патриотка ме убеждаваше, че произведенията на Гьончо Белев (роден е в Ихтиман) трябва да се изучават в училище.

Когато ѝ рекох, че това няма как да стане, защото Гьончо Белев е посредствен провинциален писач, активистката подскочи до тавана от възмущение и известно време даже не ми говореше.

Между другото, ето какво пише за Гьочно Белев в дневника си Чудомир: „Умря тия дни Гьончо Белев - голям писател, ако се гледа по некролога, подписан от Живков и пр., но аз не мога да го чета. Много пъти съм започвал и никога не довършвал негова книга. Зная го от 1910-12 год. още от "Арменското кафене" като "непризнат талант". Издаде и една малка книжчица под заглавие "Тайно страдание", която не направи никому впечатление. Бил женен за учителка в Ихтиман, която късала от залъка си да му праща в София. Умря като партиец (голямо качество!) и като "приятел" на Димчо Дебелянов.“

Аз също се засилих преди доста време да прочета нещо от Гьончо Белев: пълна скука и скръб безутешна, ама ако не ми вярвате, опитайте.

И винаги съм си мислил, че стремежът ни да лъскаме физиономията на родния си град (родното си село) е всъщност стремеж да лъскаме собствената си не дотам бляскава физиономия.

Защото, ако един човек е порядъчен, какво го интересува, че някой някога от неговия град (неговото село) е бил предател, серсемин, презрян страхливец и прочее, и прочее?..


Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.