неделя, март 07, 2010

Осми март – ден на жената?

(съвместна публикация с Thought Experiments Gone Wrong - на английски език - тук)


27 август 1910 година. В Копенхаген, по време на международна женска социалистическа конференция, организирана от Социалистическия интернационал, германската социалистка Клара Цеткин предлага да се чества един ден в годината като ден на работническата солидарност на жените и на тяхната борба за равни права с мъжете. В началото акцент се поставя върху борбата за равно избирателно право.

Дотук – нищо за „ден на жената”.

Опитите на следващата година да се отбележи въпросната дата са по-скоро неуспех, отколкото повод за гордост: един милион души (дали наистина са толкова, изобщо не е сигурно!), твърде рехаво за „международна” изява.

Идеята замира и е подновена в Русия чак след болшевишкия метеж през 1917 година. Обзети от манията да налапат целия свят, болшевиките виждат в пропагандата на осми март вътре в страната и извън нея още един начин да сеят своите идеи. Вижте какво пише на плаката: „8 март, международен комунистически ден на жената”. Да, „ден на жената”, ама не на всяка жена. Ако не е жена-комунистка – хрен с горчицей! Казано по нашенски: един голям... щом не се е осъзнала класово.

В България „празникът” (вече е празник!) идва със съветската окупация след 9 септември 1944 година. По същия начин и в другите социалистически, подчинени на Москва, страни. С една дума – присадка. И дава добри плодове, превръщайки се масово в още един повод за организиране на банкет. Почти като в руската (от съветско време) частушка:


„А на день восьмое марта

уважают женский труд:

бабы жарят, бабы варят,

мужики горелку пьют...”


С една дума – на осми март всички уважават труда на жената, затова жените варят и пекат (мезета, разбира се!), а мъжете се наливат със скоросмъртница. Мъдро нещо е фолклорът, големи истини казва!

- Какво е осми март? – питал съм не един път. – Ден на жената! – стандартен отговор. – На кое на жената? – продължавам, без да влагам сексуален подтекст. Отговорът отново е стандартен: - На уважението към жената – съпругата, майката...

Възхитително!

Да отредиш един специален ден в годината за уважение на някого, когото трябва да уважаваш всеки ден през цялата година, е направо подигравка. И унижение.

Затова предпочитам банкетната трактовка.


P.S. Нямам нищо против борбата за права на жените, но не виждам в България какво общо има тази борба с осми март!


събота, март 06, 2010

Толкова слънце в града

Времето навън пак се озъби.

На мене обаче изобщо не ми е зимно.

И си спомних за една много стара, но много слънчева песен.

„Толкова слънце в целия град...” („Tyle słońca w całym mieście”).



ТОЛКОВА СЛЪНЦЕ В ЦЕЛИЯ ГРАД


Ден – спомен за лятото.

Ден – слънчеви пеперуди.

Изведнъж в тълпата в самия център на града -

ти, просто ти.


Ден – час за откровения.

Ден – до лицето лице.

Търси споменът преплетени пътечки,

но ще открие ли нас?


Толкова слънце в целия град!

Но си ли го видял?

Виж, о – виж!

По широките улици

носят щастието си влюбените.

Виж, о – виж!

Вятърът краде техните погледи,

тича като светлина в тъмните сенки.

Виж, о – виж!

Свързва сърцата, съединява ръцете.

Може би ще завърти и нашите глави...


Ден – възвърнато приятелство.

Ден – подаване на ръце.

Но небето е цялото още в огън.

Искам да задържа погледа си.


Толкова слънце в целия град...

..................................................


Изпълнителката на песента, Ана Янтар (истинско име: Ана Мария Шметерлинг), изключително обещаваща певица, загина тридесетгодишна през 1980 г. при самолетна катастрофа на връщане от турне в САЩ.


четвъртък, март 04, 2010

"Дюн"

Беше по времето на библиотека „Галактика”. Като страстен почитател на фантастиката се нахвърлих върху „Дюн” (защо не „Дюна”, както би трябвало да бъде, един Господ знае!) на Франк Хърбърт с настървението на изгладнял леопард.


Към петдесетата страница вече умирах от скука. Към средата едва дишах и за да не гиберясам окончателно, захвърлих книгата, без да я дочета до края. Все още събира прах нейде в библиотеката ми.

И да не беше скуката, пак същото – не понасям фантастика, в която напреднали космически технологии вървят ръка за ръка със средновековни дворцови интриги и езичество от каменната ера. Малко ми напомня за Ерих фон Деникен и подобни нему чудаци, които твърдят, че египетските пирамиди са построени от извънземни гости, за да им служат за навигационни ориентири. Представяте ли си – цивилизация, която е способна да преодолее огромни космически разстояния, строи съоръжения от камъни. Приказки за деца от предучилищна група.

Така че с книгата не ми провървя. Или на книгата не й провървя.

Затова сега реших да опитам с киното.

Първо гледах екранизацията на Джон Харисън (2000 г.).


След това филма на Дейвид Линч (1984 г.).


Първият филм определено ми допадна по-малко. Разтегнат до неузнаваемост, на места направо доскучава. Като книгата. Шарениите, ефектите и екшъна в него са повече, но който е чел това, което писах за „Аватар”, знае на кое място поставям въпросните „достойнства” на едно филмово произведение. Който не е чел, да знае – на последно място.

Филмът на Линч е по-камерен, по-пестелив откъм ефекти, но в замяна на това играта на актьорите е по-драматична, операторската работа - по-завладяваща. И с това определено ме спечели повече.

Но в общи линии – и да не бях гледал тези филми, нямаше да е голяма загуба...


сряда, март 03, 2010

Чакаме!

Като рови човек из разни фейсбуци, току вземе, та попадне на нещо радващо очите и душата от този род:

Елате при нас! Не звучи никак лошо.

Защото имаше някога едни застрахователи, които казваха: „Елате при нас или ние ще дойдем при вас!”

Та ако и тези „красиви български момичета” са като онези български застрахователи, можем да смятаме, че Фортуна ни е целунала по челото.

Затова казваме:

- Няма да дойдем при вас, ама се надяваме вие да дойдете при нас! Чакаме ви с отворени обятия!..


Кафе

Какво се казваше в старата песен?


„Хубаво е, дявол да го вземе,

кафето през работно време...”


Хубаво, ама за чиновници бюрократи...

Джейсън и аз сме от друга боя и затова си пием кафето сутринта на гарата, докато чакаме влака за Вакарел...




понеделник, март 01, 2010

In memoriam

Моят най-добър приятел и състудент, уредник на музея „Димчо Дебелянов” в град Копривщица, Дойчо Иванов ми изпрати тъжна вест.


ПОЧИНА НАЙ-ВЪЗРАСТНИЯТ ПОТОМЪК НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ, 99-ГОДИШНИЯТ ИВАН ДЕБЕЛЯНОВ, СИН НА БРАТ МУ ИЛИЯ

Поклон пред паметта му!


На снимката: Иван Дебелянов и Дойчо Иванов - 28 март 2007 г. – 120-годишнина на Димчо Дебелянов