Еуджения Фалени

Източник: History Porn

Превод от руски: Павел Николов

Бруталният възрастен мъж на снимката, когото всички познати, сред които и неговите жени, познавали под името Хари Лео Кроуфорд, е в действителност жена, Еуджения Фалени, най-голямото от 22-те деца на мрачен италиански рибар. Още от ранна възраст Еуджения се обличала често в мъжко облекло, за да бъде приета на работа в някой тухларски завод или конюшня (там не вземали момичета), а след това заминала като юнга по моретата. Браздила ги дотогава, докато не заявила по невнимание, че нейната баба я наричала "piccolina" (буквално „дребничка“, ласкаво обръщение към момиченце – бел. прев.). Капитанът започнал да подозира нещо и, така или иначе, през 1989 година Еуджения се оказала малко изнасилена и дори напълно бременна в най-близкото пристанище - Нюкасъл, Австралия. Като родила дъщеря си Джозефина, тя я оставила на една позната италианка, за да се грижи за нея, и по-нататък я посещавала вече в мъжко облекло, като сменила името си на Хари Кроуфорд.

Като сменил множество професии в пъбове, хотели, фабрики и дори в един месокомбинат, на 19 февруари 1913 година Хари Кроуфорд се оженил за една вдовица с 13-годишен син, Ани Бъркет. До 1917 година техният съпружески живот протичал съвсем спокойно и жена му нито един път не усетила, че нейният съпруг „не е съвсем мъж“.

На 1 октомври 1917 година Хари поканил съпругата си на пикник извън града, от който тя не се върнала. На следващия ден бил намерен женски труп с овъглено до неузнаваемост лице и без всякакви признаци на насилие, който бил погребан като „труп на неизвестна жена“.

А Хари заявил на своя доведен син и на своите съседи, че съпругата му е избягала от него с друг мъж, след което се преместил да живее в Кентърбъри, където на 29 септември 1919 година сключил законен брак с Елизабет Елисън.

В средата на 1920 година синът на загиналата Ани Бъркет, Джон, научил съвсем случайно за намерения в съседния град, заедно с изчезването на неговата майка, женски труп и се обърнал към полицията в Чатсууд с молба да му предоставят снимки на трупа и запазените вещи за опознаване. Опознаването се състояло.

На 5 юли 1920 година чистачът от хотел „Stanmore“, 45-годишният Хари Кроуфорд, бил арестуван по обвинение в убийство на първата си жена Ани Бъркет. Какво било учудването на полицаите, когато арестуваният мъж помолил да го поставят в женска килия.

Във вещите на Хари били намерени няколко вибратора. Втората му съпруга Елизабет Елисън заявила в съда: „Той беше идеален съпруг и ние бяхме много щастливи! А това, че изпълняваше съпружеските си задължения по долно бельо или по халат, не ме смущаваше – той обясняваше това с пуританското си възпитание“.

Еуджения Фалени не признала своята вина, но съдът на съдебните заседатели я осъдил на смърт, като присъдата била заменена по-късно с доживотна каторга. След 11 години, през 1931 година, тя излязла на свобода, „тъй като осъдената Еуджения Фалени е почти на шестдесет години и не се отличава с много добро здраве“.

На 9 юни 1938 година 63-годишната Еуджения Фалени, пресичайки една улица в Сидни, била блъсната от неизвестен автомобил. Следствието стигнало до заключението, че „смъртта е настъпила поради нещастен случай“.

Съществува мнение, че не е изключено зад кормилото на автомобила да е седял 38-годишният Джон Бъркет, син на убитата Ани Бъркет.

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 32

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31.

32.

В Горадня недалече от нашето ателие се намираше редакцията на областния вестник "Гродзенска правда". Често се срещахме с някои от неговите журналисти в една кръчма на ъгъла на две улици. Тогава в редакциите работеше като счетоводител един стар (към 70 години) полковник от някогашната царска армия, той също ходеше там - да изпие една бира от заплатата. Понякога разговаряхме, той разказваше много интересни неща за своята царска служба. Веднъж в момент на пияновата доброта ми каза, че не е лошо да помисля за своето бъдеще и с това докосна някаква струна в душата ми. Вие знаете беларуски език, каза той, а при нас започват да печатат част от тиража на беларуски. Наминете към секретариата, може би ще има нужда от вас. След няколко дена наистина отидох в секретариата, където ме посрещна Ганна Иллинична Ципина, стар вестникарски работник, която ме помоли да напиша заявление на беларуски. И понеже, както ми се стори, не намери в него много грешки, ме прие на работа като коректор на беларуското издание. Като поработих малко в коректорския отдел, се прехвърлих в секретариата. Започваше нова страница от моя живот. Струваше ми се, че излизам на някаква права, но само ми се струваше. Предстояха ми още превратности на съдбата, пъклени рецидиви на все тази военщина, която упорито не желаеше да ме пусне от своите железни прегръдки.

Но засега в редакцията беше спокойно, харесваше ми. Почти всички, които работеха там, бяха пришълци или демобилизирани и ходеха изцяло с военно облекло - шинели, гимнастьорки и ботуши. Началници на отделите бяха предимно бивши армейски политически работници, изключение правеше отделът по селско стопанство, който се ръководеше от неотдавнашния командир на бригада във Войско полское (неофициално название на няколко формирования, създадени на територията на СССР през 1943 година и състоящи се от поляци, но предимно с руснаци за командири - бел. прев.) майор Пьотр Барейка. Командваше като по време на война - енергично и напористо, особено по време на пълната колективизация на Западна Беларус. Разбира се, че с такива кадри коректорите и стилистите не оставаха без работа и нашият ревизионен коректор (коректор, който прави окончателните коректури - бел. прев.) Микола Аучароу се караше безкрайно с всички, отстоявайки "свещените" норми на руската граматика. Той беше наистина образован и грамотен човек, но пълен кутсуз. В началото на войната го пленили, преживял много горчиви беди, а като излязъл на свобода след победата, изпил от радост "не какъвто трябва" спирт и едва не ослепял. Освен това се изяснило, че някогашната му жена не дочакала своя мъж, изчезнал в плен, и се омъжила за един полковник чекист, а когато ѝ показали негова снимка, Аучарова казала, че не е той. През цялото време, през което познавах Аучароу, той доказваше на смерш, че той е той и че жена му греши. Като се установил в Горадня, той и новата му жена построили един коптор от натрошени камъни и тухли и живееха в разрушения квартал на съществувалото по време на немците еврейско гето.

Мой колега в секретариата беше Георги Цвятницки, човек малко по-възрастен от мене, стар жител на Горадня, много опитен, възпитан в традициите на старата руско-полска култура. Без да има висше образование, говореше няколко езика и изобщо знаеше всичко. Когато някой имаше някакъв въпрос (освен, разбира се, по марксизъм-ленинизъм), на който нямаше отговор в Голямата съветска енциклопедия, се обръщаше към Георги Аляксеевич, а той, като си помислеше малко, отговаряше. Освен това може би единствен той от тогавашната редакция разбираше перфектно от полиграфия, оформяше колоните, избираше шрифтовете и в този смисъл беше незаменим.

По-голямата част от моето работно време отиваше да превеждам на беларуски език руските материали, предадени по телетайпа на Беларуската телеграфна агенция. Те всичките не бяха малки по размер - разни постановления, речи, разбира се, с бележка "веднага в броя" и аз трябваше да ги диктувам на Станислава Фадзееуна - едва ли не единствената машинописка в редакцията, която знаеше беларуски език. От време на време пишех нещо малко в раздела за информация. И по това време през един почивен ден надрасках първия си разказ за последния ден на войната. Заместник-редакторът А. Салауйоу го прочете и каза: забележително! Неговата пестелива похвала ми даде вяра в някакви мои способности. Но не написах бързо следващия разказ. Причина за това беше едно немаловажно обстоятелство. През тези години, винаги в началото на лятото, започнаха да призовават запасняците и аз получих призовка. Отидох при заместник-редактора - какво да правя? Той каза: ще ти дадем бележка, иди във военния комисариат, моли се да те освободят. Отидох при военния комисар, дадох бележката. Той мърмори недоволно: "Всички идват, пъхат бележки - да ги освободя. А кого ще изпратя? Трябва да събера 140 души, какво - вместо вас ли да отида?". И седи с бележката в ръце и писалката, колебае се какво да напише. Чувствам, че се решава съдбата ми, и казвам: "Ако не ме освободите, редакторът каза, че ще се обади в областния комитет". (Ето това не трябваше да казвам, но направеното не може да се върне.) Полковникът хвърля писалката, бележката и вика: "Какво - в областния комитет ли? Плюя аз на вашия областен комитет, ето - имам заповед от министъра на отбраната, нея изпълнявам. Това е! Върви. Няма да бъдеш освободен!".

Тези няколко необмислени думи определиха същността на моя живот през ред следващи години.

На другия ден се явих на сборното място - палатков лагер в гората близо до село Грандзичи, на брега на Ньоман. Запасът ми отне три летни месеци. Обикновени военни порядки, занятия по артилерия: изчисляване на данни, артилерийски стрелби... В началото на есента - изпити, които имах "щастието" да взема с отличен. Върнах се в редакцията и получих отпуск. Веднъж срещнах на улицата познат офицер, който беше наш командир по време на запаса, и той ме попита: "Какво, Биков, разхождаш ли се?" - Разхождам се, казвам. - "Не си ли получил още призовка?" - Каква призовка? - "Скоро ще получиш". Каза и си тръгна. И наистина, след един ден ме викат във военния комисариат - подпишете се. Извадка от заповедта на министъра на отбраната за зачисляването на В. В. Биков в редиците на съветската армия. След три дена да се явя в частта си. Какво да правя? Отидох при отговорния редактор, той разпери мълчаливо ръце. Наложи се да си събирам "чашата, лъжицата и канчето". Този път заминах по-далече - за Слоним. В света започваше широкомащабна студена война с перспективи да се превърне в гореща, необходима беше по-голяма армия. Слонимската бригада се преобразуваше в дивизия и това не можеше да мине без артилериста лейтенант Бикау.

Намерих армията почти същата, каквато я оставих преди две години. Все същия безпорядък, нагнетяване на мисълта, че Западът е опасен, недостиг на всичко материално - от транспорта до шинелите. (До средата на зимата носех ватенка с пришити офицерски пагони на раменете.) И необичаен дори за военните години режим на секретност. Всички устави, инструкции и заповеди бяха засекретени. Когато беше необходимо някакво нареждане за занятията (а такова беше необходимо всеки ден), трябваше да бъде получено сутринта срещу подпис от секретната част, а вечерта да бъде върнато. Ставаха много бъркотии и няколко офицери изгоряха от това. Един наш командир на батарея, за да не тича всеки път до щаба за устава, преписал нещо от него в бележника си, който след това изгубил по време на занятия в полето. Разбира се, бележникът не бил регистриран, и командирът на батареята не се тревожел особено. Но се случило така, че един колхозник го намерил на края на гората и извършил, както си мислел, добро дело - занесъл бележника по време на пазарния ден в Слоним. Там установили много бързо на кого принадлежи и след месец свалиха пагоните на командира на батареята.

Прекарах зимата в Слонимската дивизия и живеех отново у една бабичка в Албярцин (работническо селище в рамките на Слоним - бел. прев.). Всеки ден - полеви занятия, в мраз, дъжд и студ. Най-сетне - чаканата пролет, пекна слънце и Бикау получава нова заповед: да замине за Далечния Изток.

Снимки

Много обичам снимките.

И да ги правя, и да ги гледам – мои и чужди.

На моите се възхищавам, защото съм ги правил аз, а на чуждите завиждам, защото не съм ги правил аз.

Но това е страничен въпрос.

Помислих си просто, че ходейки из Мрежата и срещайки фотографии, които са ми направили впечатление, мога да ги публикувам и в блога със съответния коментар: мой, оригинален, оригинален преведен или втория или третия с мои прибавки и уточнения.

Все на някого, надявам се, това ще му бъде интересно.

Така че – ето първата серия.

1. Харисън Форд (крайният вдясно) като дърводелец при строежа на звукозаписното студио на Сержио Мендес (бразилски пианист и композитор), 1970 година.

2. Същата снимка, ама малко по-иначе…

3. Библии, притиснали здраво от двете страни „Уроци по атеизъм“ на Александр Невзоров (снимката, разбира се, е на… Александр Невзоров).

4. Чубака си почива на снимачната площадка.

5. Намирам войната за най-отвратителното „изобретение“ на човечеството, но има много военни снимки, от които извира безгранична човечност, и те са ми особена слабост. Британски войник се здрависва с котенце, Ньолет, Франция, 1917 година.

6. В библиотеката на дядо ми на село имаше много стари детски книжки и списания отпреди правописната реформа на ОФ-то (с "ъ" накрая, както казвахме ние, децата). Някъде из тях в ранното си предучилищно битие съм виждал ето това.

7. Джон Кондон. Най-младият британски войник през Първата световна война. Ирландец. Убит едва четиринадесетгодишен през 1916 година. В родния му Уотърфорд през 2014 година е поставен своеобразен обелиск в негова памет.

8. Джими Хендрикс, 1968 година.

9. Бирманки в Лондон, 1935 година.

10. „Ролинг стоунс“ след телевизионния им дебют през 1963 година. Време за по цигара.

11. Автомобилна катастрофа във Вашингтон, 1921 година. Снимката е оцветена в наше време.

12. Зад Владимир Гундяев (Кирил, „патриарх на цяла Русия“ не по божия, а по КГБ милост) пише всъщност „памидор“, което означава „домат“. Но така е застанал патриархът, че се чете „пидор“, което означава „педеруга“. Може и монтаж да е, ама си е право в целта.

13. В Англия през XVIII век някои петиции се подписвали в кръг около текста. За да не се знае кой е подписал първи и да бъде посочен като организатор.

14. Германия, 1945 година. Напълно разрушен от бомбардировките градски район. Ама я вижте улицата – прашинка няма.

15. Краят на XIX век. Ани Оукли стреля с помощта на огледало по цел, поставена зад гърба ѝ. И това не е единственият покоряващ публиката номер на участничката в шоуто на Бъфало Бил „Дивият Запад“, прочула се като виртуозен стрелец. А пронизването с изстрел на ябълка, поставена върху… главата на съпруга ѝ?! Какво да говорим повече?..

Все още в зората си, кинематографът не пропуска да увековечи Ани Оукли и в едно съвсем кратко (за нашите, но не и за тогавашните стандарти) филмче.

16. В Ерусалим.

17. Студенти от Императорската художествена академия, Санкт Петербург, 1913 година.

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 31

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30.

31.

През пролетта, точно преди Първи май, дойде заповед за моето уволнение, отивах в запаса. По това време, когато се бях примирил донякъде със своята армейска съдба, мислех си, че ще ми се наложи да служа. Тогава и по-нататък всички промени в живота ми ставаха във време, през което бях най-малко подготвен за това. Всичко неочаквано, внезапно, изневиделица. Най-напред възникна въпросът: къде да отида? Разбира се, в Беларус, в това нямаше съмнение, но къде конкретно? Да се завирам при родителите си в колхоза нямаше смисъл, но къде тогава? Къде да намеря приют, макар и на първо време?

Отидох в Минск. По-рано не бях ходил в столицата и това, което видях там, ме смути. Градът лежеше в руини. На една улица намерих Съюза на художниците, председател на който тогава беше Ахремчик. Дадоха ми възможност да му позвъня. Разказах кой съм, за какво съм дошъл. Той каза, че засега няма никакви учебни занятия, училището не работи, къде ще бъде - във Вицебск или Минск, - още не е определено от правителството. Животът тук е тежък. Няма смисъл, каза, да оставате тук. В някои области има отдели на художествения фонд и нелоши художествени колективи. Например в Брест или Горадня (рус. Гродно - бел. прев.). Съветвам ви да отидете там, ще намерите работа и да живеете там ще ви е по-леко отколкото в Минск. А после може и да отворят художественото училище. Помислих си, че явно трябва да постъпя така. Точно в Деня но победата заминах с влак през Баранавичи за Горадня - град, където нямах нито една позната душа. И който така дълбоко и за много години щеше да стане част от моята човешка съдба.

Градът ми хареса от пръв поглед, не беше толкова разрушен (макар че в центъра се срещаха руините на някои здания), там се чувстваше някаква "западност", чувстваха се някакви черти на Средновековието - в старите постройки, в църквите, дори в павираните улици. Освен това - два замъка и Ньоман (рус. Неман - бел. прев.). Това много ми допадна на сърцето, измъчено в чужбина. Ходих половин ден по улиците, разглеждах, но не събрах смелост да вляза някъде. Първата гродненска нощ прекарах на гарата. На сутринта тръгнах да търся ателието на художествения фонд.

Ателието беше точно на центъра на улица "Клара Цеткин" - малка стаичка в стара къща. Зад единствената маса седеше оплешивяващ човек със светъл костюм и орден "Червено знаме" на гърдите. Това беше председателят на горадзенските художници Виктар Марозау, неотдавнашен командир на противотанкова батарея, който след демобилизацията беше останал в Горадня. Там беше и старият художник Дзежка, който страдаше от болестта на Паркинсон. След това дойдоха сивокосият и изпълнен с достойнство Игар Василевич Сямьонау, черноликият Ваня Пупикоу, също бивш артилерист, и още някои. Възпитаникът на Варшавската художествена академия Аляксандр Кох ме отведе в своето жилище, където си оставих куфарчето, а жена му, мила горадзенска полякиня, ме нагости с чаша мляко и парче хляб. Всички се разбрахме бързо, а за да укрепим нашата щастлива среща, вечерта отидохме на ресторант, който, разбира се, се казваше "Ньоман".

Нямах много пари (само уволнителното обезщетение), а след ресторанта не ми остана почти нищо. Затова пък си спечелих приятели, които ме настаниха на квартира отвън Ньоман у сърдечната Маря Иванауна, която ми стана за дълго време като втора майка. Да, хората и художниците бяха тук чудесни. Някои от тях (Марозау, Сямьонау, Парахня) бяха виртуози по оформлението, красиво, с особен вкус пишеха шрифтове. А нашата работа се състоеше главно в шрифтовете. Аз, разбира се, не можех така, затова гледах и се учех. Но работата беше в това, че не ми се налагаше особено да гледам и да се уча - работата беше малко. Поръчки за живопис изобщо нямаше и това измъчваше много художниците. Но обикновено техните тревоги не продължаваха дълго, срещу това имаше едно обичайно мъжко средство. Да се намерят пари за хляб е трудно, даже невъзможно, но за гарелка (обл. водка - бел. прев.) се намираха винаги. В това отношение също имаше някои виртуози и най-добрият сред тях беше Виктар Марозау. Рядко минаваше някой ден без пиене - това, разбира се, беше наш черен ден. Но надвечер все се намираше нещо и аз се връщах късно в своята квартира в Заньоман. Това не беше нещо ново за Маря Иванауна, дълги години тази нещастна жена беше добре калена от своя съпруг, също демобилизиран военен. Лошото беше, че квартирантът се държеше не много етично - няколко месеца не беше плащал за квартирата. Само обещавах, но нямаше с какво. Престоях цяла година в ателието, прехранвайки се оскъдно от случайни поръчки. Веднъж с Андрей Заспицки, скулптор и бъдещ лауреат, направихме витрината на един киносалон, през есента оформихме павилионите на Скиделския пазар. Това беше последната ми печалба, която обаче стигна колкото да поседим в ресторанта и да си платя квартирата. А в пиенето се бях тренирал вече така, че можех да изпия половин литър на един път. Приятелите ми смятаха, че това е нормално, че най-сетне съм достигнал общите норми. Но за мене всичко това беше тежичко и аз започнах да мисля какво да правя по-нататък. Това, че трябва да работя нещо, беше сигурно. Но какво? Какво можех? Да се уча? Но къде и как? Нямах никакви документи за образование - войната погълна всичко, последното остана в моята полева чанта на заснеженото поле край Северинка. Написах в Саратов, да ми изпратят поне някакво копие. Отговориха, че всички архиви са изпратени по време на войната в Бугуруслан. Написах там - получих отговор, че не са получавали никакви документи от Саратовското военно училище. След това отидох у дома - в Кубличи нямаше нито училище, нито някой от познатите ми учители.

Гробна тишина

Автор: Денис Пятигорец

Превод от руски: Павел Николов

Помните ли как започна всичко?

Помните ли с какъв патос Русия влезе в Крим? Помните ли ватния трепет и гордостта за „изправянето на крака“? А как соколите на Шойгу полетяха в Сирия? Синоптичната прогноза за бомбардировките помните ли? А това, че нефтът няма да падне, защото кралят на Саудитска Арабия няма да допусне подобно нещо? А санкциите, които не вредят? А импортозамяната?

При всеки шантав етап от съвременната история на Русия питерският босяк разказваше с мил глас на руснаците, че всичко трябва да е точно така. Че това не е страшно. Това са временни трудности. И народът вярваше. И всеки път тази вяра се изпаряваше все по-бързо и затова се налагаше да се правят все по-чести патриотични инфузии. Но ето че аргументите свършваха. Авторитетите на политиците от висшия ешелон се нивелираха с всяко покачване на цените на продуктите и на бензина. Оставаше само ботоксоликият лидер на нацията с нарисувания рейтинг на доверие да замае някак си мозъка на народа и да го удържи в юздата.

Но и той се скапа. Последната му пресконференция с мантрата „преминахме върха на кризата“ се превърна в първия гвоздей в капака на ковчега на руската пропагандна машина. Рублата падна дори не след заявлението на Путин, а по време на неговата реч, което направи изказването му още по-ненормално. Всички големи козове свършиха. А последния коз шестица, патриарх Кирил, използваха максимално тъпо – дадоха му да заяви, че Русия се отбранява в Сирия. Отбранява се! В чужда страна, като нанася удари по хора, които не могат да поразяват въздушни цели. И това го говори духовно лице… Още един път патриархът на Руската православна църква (който се смята за по-висшестоящ от Вселенския Константинополски патриарх) се спусна до равнището на маргинален ислямски проповедник, призоваващ младите мюсюлмани да станат шахиди.

И ето че получиха резултата.

Веднага след Нова година нефтът се срина за пореден път. След него запълзя и рублата. На борсата спад. Икономиката чака позитивни тенденции, а те просто няма откъде да се вземат. Руснаците очакват повишаване на цените на продуктите от 15 януари, Държавната дума се замисля да изземе временно банковите спестявания на хората, за да закърпи дупките в бюджета, а Кремъл мълчи. Вече няма кой да успокои хората. Кой сега ще повярва в „неработещите санкции“ или в „преминалата криза“, когато след това рублата падна още повече? А нали това не е предел! Какво да се говори сега за оправдание? Да се каже, че, така и така, става дума за световна криза – ето, вижте Китай или САЩ, там също падат индексите. Само че и това няма да мине – Международният валутен фонд предсказа по-нататъшен упадък на икономиката на Русия и (ВНИМАНИЕ!) ръст на икономиката на Украйна!!!! А какво може да бъде по-лошо за руснаците от благополучието на съседа враг.

Но да оставим враговете, приятелите също са в беда. Китай има куп свои проблеми, затова няма излишни пари за инвестиране в санкционираната и рискова Русия. А и отношението на Русия към китайците е същото, каквото е било на британците към Китай по време на опиумните войни. Иран смогна да настрои срещу себе си Саудитите, а те бързо събраха мощна антииранска коалиция в ислямския свят. Иран започна да сипе в началото патетични заплахи срещу Саудитите, но бързо се спихна, когато Саудитите удариха с ракета иранското посолство в Йемен. Както „великата“ Русия след сваления от турците самолет, Иран си подви опашката и заяви вяло за забрана на вноса на саудитски продукти. С Асад нещата също не вървят. САЩ отново определиха своята позиция – най-много през 2017 година Асад трябва да си отиде. Иначе казано – Кремъл не само не постигна максималната си цел в Сирия (приемането на Руската федерация в международната антитерористична коалиция и премахване на част от санкциите), но и минималната си цел (запазването на Асад като президент на Сирия) не е вече в състояние да постигне. Тогава за какво е тази война? Каква е ползата? Има руснаци, загинали във взривения над Египет самолет. Има свален СУ. Има санкции срещу Турция и поскъпване на аналогичната продукция в Руската федерация. Има погубен туристически отрасъл. И всичко това заради войната в Сирия. А каква е ползата? Как да се обясни това на обикновения руснак? А и кой ще направи това след глупостите на Гундяев? Никой. Пак ще има тишина. Грабна тишина.

А докато Кремъл мълчи, икономическите експерти правят политиката на властта на пух и прах. Демура предсказва падане на рублата към 100 за долар (в момента 74.85 – бел. прев.) в най-близко време. Даже умереният Греф вече не просто говори, а крещи: в Русия има три беди – цената на нефта, санкциите и липсата на структурни реформи за развитието на икономиката. Във връзка с това какво трябва да се направи, за да се излезе от кризата? Всичко е просто – да бъдат изведени войските от Сирия, да бъде зарязан Асад, да бъде изпратен по дяволите Иран и да бъде даден за сдъвкване от Саудитите, да бъдат изведени войските от Донбас, да бъде върнат Крим и да бъде платена компенсация на Украйна. Това веднага ще премахне санкциите за Руската федерация, а също така ще развърже ръцете на ОПЕК и тя с удоволствие ще ограничи добива на нефт, за да се повиши отново цената му. Паралелно с това ООН ще въведе отново санкции срещу Иран за каквото и да е: за ракетната програма, за подкрепата на Асад в Сирия и на хуситите в Йемен – за какво точно не е важно, главното е, че ще ги въведе. И тогава нефтодоларите ще потекат отново в руския бюджет. Само че след едно подобно нещо Путяша едва ли ще може да запази властта си. Ще му се наложи да се пенсионира. А той по-скоро ще умре в креслото си, или по-скоро ще умрат руснаците, отколкото да изпусне властта от ръцете си.

Може да се опита вариантът със стуртурната реформа в икономиката. Но това ще доведе до развитие на предприемачеството, на дребния и средния бизнес. А какво става след подобно развитие – правилно, формира се средна класа. Заражда се обществен пласт, който е способен да мисли и да действа самостоятелно. Средната класа неминуемо ще се стреми към демократичните ценности и ще отхвърля всякаква корупция и авторитаризъм, което означава, че средната класа е зло за днешния режим в Русия.

Което означава, че никакви реформи в икономиката при тази власт няма да има.

Което означава, че икономиката на Русия ще продължи своето падение.

В тишината. В гробната тишина…

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 30

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29.

30.

През февруари съвсем неочаквано ми дадоха отпуска и аз се втурнах към родината. Трябваше да пътувам през Кривой рог, Харков и Гомел. На гарите при прехвърлянето беше ужасно - тълпи хора, военнослужещи и цивилни, старци, жени и деца, опашки и блъсканица... Добрах се някак си с куфара до Подсвиле, където знаех, че работи в едно счетоводство сестра ми Валя, събудих я през нощта - разбира се, на канцеларските маси, където нощуваше с една приятелка. Сутринта заедно се отправихме по заснежения път през гората към Кубличи. По пътя Валя ми сподели своята обида, как след немския плен я изпратили в Източна Прусия - да докара крави за колхоза. Месец или повече гонели едно голямо стадо, доили го и го пасели по пътя, бранели го и го пазели, самите често гладни и премръзнали. Но трябвало да търпят, защото им обещали, че като докарат стадото, ще им дадат по една крава - нашата Окулярка я изяли през 43-та партизаните - и сестра ми търпяла. Но като ги докарали, се оказало, че кравите са необходими за развитието на колхозното животновъдство и краварките останали с пръст в устата.

У дома се радваха, че всички са живи, къщата е също така цяла, не е изгоряла. Но няма хляб, заделили са малко картофи за семе, но не се намира вече нито мляко, нито месо. Не останали даже кокошки, които някога преди войната бяха главни крепители на бедняшкия бюджет. Вечерта дойдоха съселяни, неотдавнашни партизани, разказваха как са преживели войната. Колко мъки и обиди са претърпели! От немците, от партизаните, от народниците (членове на организацията Беларуска народна самопомощ, която сътрудничи на немските окупатори - бел. прев.)... Също и от някои местни, особено от тези, които до войната били съветски активисти, а по време на войната не пропуснали се поставят в услуга на окупаторите. Но какво да се прави, на кого не му се иска да живее? Като на предишния наш председател на колхоза Егор, който беше пленен. Държали пленените в лагер край Лепел, местните пускали вкъщи. Жена му отишла за него, но Егор не я послушал, не си отишъл у дома. Казал, там веднага ще донесат, че съм комунист, ще ме ликвидират. А тук малцина ме знаят, може и да доживея до края на войната. Не доживя до края на войната нашият председател Егор, умря в лагера.

От моите училищни приятели не беше останал почти никой - кой намерил смъртта си като партизанин, кой като полицай (мобилизиран в началото на окупацията), кой бил убит на фронта след освобождението. Някои от младите, които не се бяха демобилизирали, продължаваха да служат. Други преминали всичките кръгове на ада - мобилизацията през 41-ва, плен и концлагер, после - освобождение, на фронта и отново лагер - този път наш, на север или в Сибир.

Отидох в районния център Вушачи - трябваше да бъда заведен на отчет във военния комисариат. Натам ме закараха, а назад вървях пеш през нощта. Едва стигнах, не успях да замръзна. Защото пих у някогашния си приятел Миша. Той, като онзи мой саратовец, още в армията се беше погрижил за следвоенната си кариера и сега работеше в районния комитет на партията. Но той беше по-голям от мене, по-опитен, а най-вече - предвидлив. Това се виждаше още от детските му години, когато, получавайки районния вестник, започваше да го чете от уводната статия. А аз бях свикнал да чета винаги от края, от четвърта страница, където печатаха външните новини. Уводната статия оставях без внимание.

Моето пристигане в родината след седем години небитие не можеше да остане, разбира се, без вниманието на местното НКВД. Започнаха да наминават тукашните секретни сътрудници, които бяха много любопитни да разберат къде съм бил по време на войната. (Дали не съм бил в плен?) Една жена ми каза: "Аз тебе те видях, когато немците бяха тук". Къде си ме видяла? "Не помня къде, но май те видях. С една такава пилотка..." Може би имаше такива, на които им се налагаше да крият нещо, и такива, които да ги разобличават. А моята война, макар че беше далече оттук, щялата беше пред свидетели. В плен не съм бил, на окупирана територия не съм живял. Не така добре беше провървяло на моя приятел Коля, който едва ли не цялата война беше прекарал в Заксенхаузен, работил в мините в Австрия, а след това даже воювал малко на фронта. Като се демобилизирал, не се върнал вкъщи, а отишъл в Рига, където живее и до днес. В спокойствие, благополучие и без сериозни проблеми.

Татко ме попита за моите планове - какво ще правя по-нататък? Казах, че искам да се демобилизирам и да се върна у дома, в Беларус. А той каза: трябва ли? Все пак там, в армията, макар да е трудно, хранят. А тук, като доядем картофите - глад. Като преди войната. Сега на свой участък не можеш да засееш - не е като по време на войната. Вече изораха и междите...

Пътувах назад към Николаев с болезнено чувство на разочарование, осъзнал остро това, че не намерих в родината целебното душевно спокойствие, към което се стремях в своите 22 години. Околният свят ми се струваше неуютен, непригоден за щастие по време на войната, малко пригоден и в мирно време. Съвсем не такъв ми се стори той в деня, когато свърши войната. Но светът много бързо ми навря муцуната в дупката на живота. Как да се измъкна от нея?

Чувствата ми мрачнееха и от това, че там, в Николаев, си имах момиче, с което исках да се събера. Там то имаше жилище, роднини, всички работеха в корабостроителния завод, казаха, че като се демобилизирам, мога да се настаня у тях. Но точно това не исках, защото исках у дома, в Беларус. А като погледнеш - къде да го заведа в Беларус? И намерението ми изстина бавно, като пепел в догорял огън.

Върнах се в Николаев отчаян и смутен.

Заекът. Белият заек

Автор: Борис Акунин

Превод от руски: Павел Николов

Преди известно време, като излизах от библиотеката на Британския музей и още не бях се измъкнал от паралелната реалност, видях внезапно на една от съседните улици любопитна мемориална табела.

"Тук живя подполковникът от авиацията Ф. Ф. Е. ЙЕО-ТОМАС, кавалер на Джордж крос (1902-1964), секретен агент с кодово име Белият заек“

Разбира се, бръкнах веднага в джоба за вълшебната пръчка спасителка, поразходих се из Гугъл и прочетох, че Форест Йео-Томас е прототип на Джеймс Бонд. Ян Флеминг измислил своя агент 007, следейки приключенията на Белия заек.

Bond. James Bond и Rabbit. White Rabbit

Сега, като съм прочел две биографии на Йео-Томас, зная за него много повече отколкото някога знаел Флеминг.

Ето ви приказка не за бялото биче (на руски „сказка про белого бычка“, което означава дълга и скучна измислена история), а едно действително повествование за Белия заек.

Този човек, англичанин по кръв и поданство, израснал във Франция и бил съвършено двуезичен.

Първата черта на сходството му с Бонд е любовта към приключенията.

По време на Първата световна война той напирал да отиде на фронта, но нито британците, нито французите вземали юношата в армията и той, още ненавършил шестнадесет години, като излъгал доверчивите янки, се записал доброволец в американската войска. Войната скоро свършила и ненавоювалия се млад Йео-Томас се отправил като доброволец от Американския легион (военизирана ветеранска организация) да спасява новородената Полша от болшевишката заплаха. По време на будьоновсикя рейд, край Житомир, попаднал в съветски плен. Искали да разстрелят момъка като агент на Антантата, но той (ето ти тебе!) удушил пазещия го червеноармеец, избягал и дълго – през Балканите и Турция – се добирал до дома си.

Втората черта, която Флеминг заимства от прототипа на Бонд е изтънчеността.

В периода между войните Форест Йео-Томас работил в известената парижка модна къща „Едвард Молино“: обличал се шикарно, карал красиви автомобили и изобщо не се лишавал от нищо.

Така примерно изглеждал този живот в стил ар деко

Форест имал още една характеристика, която го сродява с Бонд. Този облечен по модата човек бил превъзходен спортист – увличал се от бокс.

Приятният във всяко едно отношение живот на англо-френския човек на живота свършил, когато започнала Втората световна.

Йео-Томас се записал в кралските военновъздушни сили, но не му дали да лети – вече наближавал четиридесет години. Тогава Форест си намерил още по-опасна служба: в Управлението за специални операции (УСО) – организация, създадена за диверсии и шпионаж в германския тил. Йео-Томас с родния си френски и с познаването на всички региони на Франция, които обходил в годините, когато бил търговски пътник, подхождал идеално за тази работа.

По това време съюзниците вече започвали да готвят небивала по сложност операция – десант на континента през двойна преграда: Ла Манша и мощния Атлантически вал. Успехът на десанта зависел до голяма степен от това дали френските партизани и нелегални ще успеят да дезорганизират в деня „Д“ германския тил.

През 1943 година френските участници в съпротивата били разделени на множество отделно съществуващи организации и клетки – без връзка, без въоръжение, без технически средства. Ръководителите на тези нелегални центрове гинели един след друг като мухи: дилетантите не можели да се противопоставят на професионалистите от СД.

УСО се заело с невероятно трудна задача: да превърне брауновото движение на Съпротивата в единен фронт.

Белият заек станал един от главните координатори на този процес. Той летял три пъти до Франция, примирявайки и събирайки левите с десните, партизаните с градските нелегални, съратниците на генерал дьо Гол със съратниците на генерал Жиро (имал дьо Гол такъв съперник, днес почти забравен, но тогава много популярен).

Като нелегален Белият заек бил, разбира се, герой, но не повече от другите агенти: рискувал, изплъзвал се от засади, спасявал своите другари. Веднъж застрелял един много натрапчив таен агент на Гестапо. Друг път се спасил, защото се направил на покойник в погребална катафалка – много кинематографично. От останалите координатори го отличавали може би само привързаността му към контенето (елегантни шапки и костюми, пътуване в първа класа) и удивителната му способност да оцелява. Белият заек бил хладнокръвен и внимателен, благодарение на което се задържал невероятно дълго. Станал лично известен на Чърчил и на дьо Гол, но и на гестаповците, които тръгнали на истински лов за чевръстия английски заек.

Животът в окупирания Париж

В края на краищата (през март 1944 година) Заекът бил заловен. Обградили го от всички страни и един човек от свръзките му го издал, изплашил се от изтезанията. Хванали англичанина много грамотно, като Брат Пит в „Гадни копилета“: скочили върху него петима, свалили го и го притиснали. Йео-Томас не успял да използва нито цианкалия в пръстена, нито хитрия sleeve gun (прототип на бондовските технически джаджи).

Пистолет в ръкава: разработка на техниците от британското УСО

Пистолетът в ръкава не би могъл да помогне на Заека, но за пръстена в следващите дни той съжалявал горчиво. Истински, поразителен героизъм Йео-Томас проявил, когато се оказал в немския затвор.

Гестаповците се отнасяли към джентълмена съвсем не по джентълменски. Те го изтезавали няколко денонощия по цялата си гнусна научна методика. Давели го например във вана и след това го свестявали с помощта на изкуствено дишане. И така шест пъти поред. Налагали го с тояга по онова място, за което джентълмените не говорят гласно. Не му давали да спи. Закачали го да виси на белезници (след това едва не започнала гангрена). И така нататък.

Трябвало да издържи достатъчно време, за да могат другарите му да се досетят за провала и да опразнят тайните жилища. Когато палачите се уморявали, Белият заек си мислил, че вече няма да издържи и на следващият разпит ще проговори. Но започвал нов рунд изтезания и се пробуждал чугуненият британски инат. Белият заек не издал нищо и никого. Като разбрали, че времето е изпуснато, гестаповците отстъпили.

Когато прехвърлели затворника от един затвор в друг, пазачът не затворил плътно помещението и Заекът съвсем не по заешки се нахвърлил върху есесовеца, взел му автомата. И щял да избяга, но другите арестанти се уплашили и извили ръцете на смелчагата. Останал жив само защото пазачът се уплашил да доложи на началниците си за своята небрежност.

За разлика от вятърничавия Бонд към четиридесетте си години Форест престанал да ухажва красавиците, защото срещнал една жена, която обикнал. Тя останала в Англия и чакайки своята смърт, Заекът мислел само за това как да ѝ предаде вест за себе си.

Така той се превърнал приживе в легенда. Защото използвал всякаква възможност да изпрати бележка на своята Барбара. Ту я хвърлял от камиона със затворници в краката на пътните работници. Ту я предавал на „нормални“ английски военнопленници, които имали право на кореспонденция. Ту измислял нещо друго.

Поразително е, че повечето от тези писма стигали до адресата. Барбара съобщавала за движението на своя любим в УСО, а там по това време работел младият разузнавач Ян Флеминг и следял очарован невероятните подскоци на Белия заек.

Капитан втори ранг Флеминг

Отначало бележките идвали от парижки затвор. След това от компиенски затвор. След това от Бухенвалд (изглежда, че Йео-Томас е съобщил първи на света за този чудовищен лагер на смъртта). След това от разни части на Германия.

Въпросът е в това, че и в Бухенвалд Белият заек останал верен на себе си.

Да останеш Джеймс Бонд и в бухенвалдския ад – това е истински подвиг

Той създал нелегална организация и организирал масово бягство. От двадесетте смелчаци десетима загинали, но останалите десет души избягали, сред тях и късметлията Форест.

Той преминал през цяла Германия и го заловили едва пред самата фронтова линия. Отново попаднал в лагер. Отново избягал. И през април 1945 година най-сетне се добрал до своите. По-точно го донесли на ръце тези, които избягали заедно с него и не пожелали да го изоставят.

В песничката за зайчето (руска детска песен – бел. прев.) се пее: „Донесоха го у дома – оказало се живо“. Но Белият заек след изтезанията и лишенията останал не жив, а полужив. Само на кинематографичния агент 007 не му се отразява нищо, а човекът от плът и кръв има определен ресурс от здраве, който не е безграничен.

След войната Форест Йео-Томас постоянно боледувал, чувствал се все по-зле и по-зле и умрял, без да доживее до старост.

Той се шегува. А скоро ще умре.

Не прилича много на легендата за неуязвимия и блестящ супермен, нали?