СЛУЖБОМЕР

неделя, септември 11, 2016

Български книжовници от Македония през XVIII и XIX век - Григор С. Пърличев

Антон Попстоилов от с. Лешко, Горноджумайско, Пиринска Македония - "Български книжовници от Македония през XVIII и XIX век. 14. Григор С. Пърличев", публикувано във сп. "Развитие", год. II, книга I, София, януари 1919 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Пърличев е роден на 18 януари 1830 в Охрид. Баща му се е казвал Ставри Пърличев, а майка му — Мария Гьокова. Останал 6-месечен сирак с двама по-големи братя и една сестра, малкият Григор е бил под грижите на майка си и дядо си. Майка му е била работлива, храбра и доблестна. Затова Григор я обожавал и е оставила дълбоки следи върху впечатлителната му душа. Той ѝ е посветил най-трогателни страници в автобиографията си. Тя му е послужила за идеален образ в поемата „О Арматолос" под име Неда, като я е въздигнал в героиня.

Дядото на Пърличев е бил пъргав и трудолюбив старец, който е събирал всека събота милостиня за затворниците. Като любознателен и прозорлив човек, той от рано е съзрял способностите на младия Григор, затова още на четвъртата година го е запознал с буквите. А след своята смърт завещал е на майката да праща сина си на училище. Отначало Григор се е учил при учителя Апостоле. При тоя учителя Григор се е учил две години да чете и пише по гръцки, но той и съучениците му нищо не са разбирали от тоя непонятен за тях език. Григор съвсем не е бил доволен от това учение. Веднъж е бил бит от учителя и той е избягал от училището и е отишъл при друг учител. Апостоле го е върнал в своето училище и повторно го е набил. От това време Григор е станал нередовен ученик. Случило се, че дядо му е умрял и младият Григор, замислен за домашното положение, е станал меланхоличен и почнал е да гледа мрачно на света. Станал е раздразнителен, капризен и крайно упорит, от което твърде много е страдала майка му. Неохотно е посещавал гръцкото училище в града, но в края на 12-годишната си възраст той е знаел наизуст октоиха и реда на църковното пение. Материалното положение на домашните му се е било много влошило, та имало е нужда и от неговата подкрепа. Сутрин преди да отиде на училище, продавал е яйца и черници на пазара и денонощно е преписвал гръцки книги, за които му са плащали по три пари на лист. Това му е дало възможност да изучи гръцкия език.

Скоро в Охрид е дошъл за учител Д. Миладинов, който току-що е бил завършил учението си в Янина. Миладинов като учител по гръцки език е издигнал на високо стъпало охридското училище. Младият Пърличев е бил във възхищение от него. "Словото му течеше из устата му като мед. Свещен огън гореше в очите му. Он знаеше, че треба да ни учи на гръций: инако .не можеше да се мисли“, пише Пърличев в автобиографията си. Миладинов е посочил пътя на Пърличев в оная област, дето е можал да намери удовлетворение. Тогава е почнал да се възхищава от Омир.

След напускането на Д. Миладинов, който е бил изгонен от владиката и първенците от Охрид, понеже е преподавал тайно по български език, Пърличев е станал шивач, а след два месеца е бил поканен за учител в Тирана с 2500 гроша год. заплата. Когато Пърличев е станал учител, бил е 18-годишен и му е било мъчно за родното место. След едногодишно учителстване, върнал се е в Охрид и през август 1849 отправил се е за Атина, да постъпи в училище, със спестените 1500 гр. Приет е бил студент по медицина. Понеже не е обичал медицината, писвал е често стихове и ги е излагал по черните дъски в университета. Другарите му са го мразили поради бедността и българския му произход. Особено той е бил чувствителен, когато е слушал обидите на студентите към костурските майстори, които са минавали покрай университета.

Голямо значение е имало за Пърличев събитието в 1850, когато крал Отон е венчал с лавров венец офицера Залокоста за поет Това събитие му е направило силно впечатление, то му е посочило най-висшия идеал на живота, вдъхнало му е и събудило е у него всички поетически дарби и го е направило неразделени спътник на божествената поезия. След това той е навред придружавал поета, пред когото е благоговеел и се е удивлявал на неговата болезненост, как е било възможно такъв нищожен човек да бъде венчан поет.

През същата година Пърличев е на пусна л университета по нямане средства и е станал учител в с. Белица (Охридско) с 3000 гр. год. заплата. Тук е учителствал две години, а след това е заминал за учител в Прилеп, където преседял пет месеца, с годишна заплата 2500 гр., а след това се е върнал в родния си град Охрид и е учителствал цели шест години с год. заплата 3600 гр. През това време той е спечелил 5000 гр , напуснал е учителството и през август 1859 се е отправил за Атина да продължи образованието си, с намерение не да свърши факултета но медицина, но да стане "признат поет, за когото и земний живот е рай“, както пише той в автобиографията си. Тогава е почнал и поемата си "О Арматолос" ("Сердарът" или "Въоръженикът"). С нея е опитал щастието си в поетическия конкурс, който е ставал всяка година в Атина. Поемата си е изпратил в комисията без подпис. На 25. март 1860 Рангавис, председател на комисията по поетическия конкурс, е обявил, че от многобройните представени поеми, първенството се пада на "О Арматолос“. Като е указал на някои недостатъци в нея, от устата му са после загърмели такива звучни похвали, каквито никога не са били чувани през последните десет години на поетическия конкурс Той не е повикал автора ѝ да му възложи на главата лавровия венец понеже имената в поемата: Стайкос, Радос, Неда, Река и др. не са миришели на гръцки. Без да открие някому радостта си, Пърличев, бледен като мъртвец, е напуснал предварително събранието. Един негов другар, като го е застигнал, завел го е в една гостилница да го почерпи, задето гръцката литература се е сдобила с прекрасна поема. След това Пърличев е отишъл при Рангавис и му е съобщил, че е автор на „О Арматолос“. Председателят е останал изненадани, че авторът е българин. Повикан от университетските власти след два дена, първият въпрос, който са задали е бил: „От коя сте народност"? - „Българин!“ Замълчали... За да го принудят да се откаже от народността си, предложили са му да се учи на държавни средства в Оксфорд или Берлин. Пърличев категорично е отблъснали предложението им с думите: "Нужда велика е да ида у дома си“. После Рангавис му е дал лавровия венец, половината премия от 500 драхми - другата половина според желанието на Пърличев е била дадена на един беден студент - и най-сетне ръкописа, като му е казал да побърза да го напечати, защото обществото с нетърпение очаквало. Обща радост е овладяла цяла Атина, че се е явил втори Омир.

Додето се е печатала поемата, излязъл е кралски указ, с който му се е отпускала месечна пенсия от 35 драхми, но Пърличев и от нея се е отказал: не е приемал никакви облаги, които да го ангажират и да му оспорват правото да се числи към своята народност. Той си е добил омразата на атиняните, че не е искал да се признава за елинин. Всичките му съученици, граждани, дори и съотечественици не са го поздравявали Само съотечественикът му Яким Сапунджиев е останал верен, с когото често са се разговаряли за Охрид. През това време почнал е да работи втора поема „Скендер бей", по тема от "О Арматолос“. Над нея е работил цяла година, като е мислил да я представи на конкурса през 1861, който не е станал. Тогава е изучавал другите литератури: италианската и френската. Ариосто и Тасо му са станали любими поети, които отпосле се е опитал да преведе на български.

В 1862 братя Миладиновци са умрели в цариградските затвори и Пърличев, потресен от участта. на братята мъченици, напуснал е Атина и е заминал за родното си място, твърдо решен „да гине или отмъсти за Миладиновци". Той е станал учител в Охрид с 6000 гроша годишна заплата и застанал начело на борбата срещу гьрцизма, ръководен от митрополита Милетий. Делото на братя Миладиновци било продължено от Пърличев, на когото главен сътрудник е бил Яким Сапунджиев. Чрез убеждения и речи Пърличев е успял да накара охридчани в 1863 да заявят. че не желаят Милетий за свой владика, а искат чистокръвен българин. След дълги проповеди и речи от страна на Пърличев против владиката и гъркоманите, както и против гръцкия език, най-сетне на 27. май 1867 свещениците в Охрид, след като дълго време са се колебали, са изхвърлили от църквите името на Милетий и вместо него са споменали „българското свещено началство“. Всички са се въодушевявали от желанието да се откажат от гръцкото духовенство и да премахнат гръцкия език. Мъже, жени и деца с ентусиазъм са пеели песента от Пърличев:

Докога, братя мили българи,

докога гърците ще ни тъпчат,

чрез своето фенерско духовенство

милото наше отечество.

Хайде да ги пропъдиме от нас,

от всички български градове!

Да извикнем всички с голям глас:

Бегайте гърци не ве сакаме!..

Защо сте причина станали,

та преди стотини години

народната ни патриаршия

с измама ни я усвоихте!

Где са нашите стари списания?

Где са нашите стари списатели?

Всичко, всичко на прах е станало

от гръцката фенерска злоба.

Те со своите лъжи, клевети

измориха и много българи;

и сегашните ни свети отци

пратиха ги во заточение.

Предстояло е на гражданите да изхвърлят гръцкия език из училищата и да въведат българския, но са нямали български учители. Общината е изпратила на свои разноски Пърличев и Узунов да учат български език в Цариград при учителя Иван Найденов. След шест месеца Пърличев се е завърнал в Охрид и е въвел в училището българския език.

Милетий не е могъл да понесе ударите, нанасяни му от Пърличев. Той го е наклеветил на властите, че е бил бунтовник. И наистина, на 27 ноември 1868 г. направили обиск в къщата му, задигнали всичките му книги и ръкописи и самия Пърличев с домашните му са затворили. Домашните му пуснали, а него закарали на заточение в Дебър. Цял град, дълбоко наскърбен, излязъл е да го изпраща, Неговата съдба била обща. Той е бил изкупителната жертва на борбата. Със застъпничеството на целия град Пърличев е бил освободени от затвора в Дебър, и на 16. януари 1869 г. се е завърнал в Охрид. Обаче след четири дена наново е бил изпратен на заточение в Дебър, където е престоял цели три месеца След това се е върнал в Охрид и на разтроеното училище е дал живот. По това време е съчинили и песента „Хиляда и седемстотин шестдесет и второ лето“, която се е много пеела в Охрид и е разпалвала патриотичните чувства на мало и голямо в борбата им срещу гърците.

Неуморимият Пърличев, като е виждал, че борбата с гърците се е увенчала с успех, заловил се е с книжовна работа, прекъсната в Атина, но вече на българска почва, да просвещава своя народ. Поканен от редакцията на цариградското сп. „Читалище“ да преведе „Илиада“ от Омир, дал ѝ е свободен и съкратен превод. Преводът му е бил приет с възхищение от сп. „Читалище“, дето са поместени първите две песни от „Илиада“. Но острата критика на Нешо Бончев направила е превода му пух и прах. Дълбоко обиден, свикнал да слуша само похвали, в порив на гняв и отчаяние, хвърлил е в огъня целия си превод и се е зарекъл да не пише вече. Ала по-сетне пак се е залавял за перото и, убеден, че не знае български език, превеждал е „Илиада“ на черковнославянски език, превод, много по-слаб от първия.

След освобождението на България Пърличев, разочарован, че родината му останала пак под турско робство, напуска Охрид и дохожда в България. Отначало е бил назначен за учител по класическите езици в Габровската гимназия, а след една година е бил преместен за помощник библиотекар в Софийската народна библиотека. Обаче от последната длъжност скоро си е подал оставката и е заминал за учител в Битоля, където е престоял две години. От Битоля Екзархията го е преместила пак за учител в Охрид с увеличена заплата, но не е можал да остане там, той е заминал за Солун, в който град е учителствал от 1883 до 1890. През това време (1884 и 1885) е написал своята интересна автобиография.

От 1890 Пърличев се е простил с учителството в Солунската мъжка гимназия и се е прибрал в родния си град като пенсионер. Той се е поминал на 25 януари 1893 в родния си град Охрид.

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов - Документи“.

3. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

4. ЗА АВТОРА: Роденият в Пиринска Македония Антон Попстоилов Ников (1869-1928, София) е виден български историк, фолклорист и етнограф, академик на Българската академия на науките. Дългогодишен учител в Македония и Одринска Тракия - бил е директор на Битолската българска класическа гимназия, Солунската българска девическа гимназия, Одринската българска мъжка гимназия, Серското българско педагогическо училище, Солунската българска мъжка гимназия и Солунската българска търговската гимназия, както и е бил главен училищен инспектор в Цариград към Българската екзархия. По време на Първата световна война между 1915 и 1918 год. е етнограф към Втора българска армия и обикаля освободените градове Охрид, Скопие, Велес, Крива паланка, Серско и Драмско в издирване на исторически и етнографски паметници. Член-учредител е на Македонския научен институт в София.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.