СЛУЖБОМЕР

понеделник, септември 05, 2016

„Бен Хур“

Не зная кога точно видях за първи път книгата „Бен Хур“, но във всеки случай съм бил пределно малък, не зная и кога точно съм я прочел, може би няколко - поне пет-шест - години след това (макар че можех да чета още преди да тръгна на училище, съмнявам се този подвиг да съм го извършил в забавачката).

Книгата беше част от твърде интересната библиотека, която имаше дядо ми на село, и нямаше как да не ме впечатли още с корицата си: цветна (рядкост за това време) и изобразяваща римска галера – на долната палуба гребци-роби, на горната римски офицер с пълно бойно снаряжение, който сочи към единия от гребците (мислех го за нещо като стотник (центурион), но после се оказа, че е цял консул), а заглавието с едри букви – „БЕНЪ ХУРЪ“ (със стария правопис).

От четенето по онова време в паметта ми се мяркат само отделни моменти (ключови за книгата, между другото): случайно съборените керемиди върху прокуратора Валерий Грат, Бен Хур спасява консула Квинт Арий, да речем, и - разбира се – състезанието с колесници.

Наблегнал съм явно на екшъна, а останалото сигурно съм го прескачал.

Книгата „Бен Хур“ обаче има много по-широк обхват.

Авторът ѝ Люис (Лю) Уолъс (1827-1905) създава всъщност литературен конгломерат, в който се преплитат религиозна пропаганда (пълното заглавие на книгата е „Ben-Hur: A Tale of the Christ“ - „Бен Хур: разказ за Христос“, а големи части от нея преповтарят евангелски разкази за живота на Спасителя), сантиментализъм и приключения.

Лю Уолъс като генерал от северните армии по време на Гражданската война

Попрехвърлих сега пак някои страници от книгата (има я тук на руски език - http://www.e-reading.club/book.php?book=1043087) - нищо впечатляващо, посредствена творба на треторазряден автор, но по ония времена, в годината, в която излиза (1880-та), печели много почитатели и е наречена „най-влиятелната християнска книга на XIX век“ (за разлика от мене, тогавашните читатели явно са прескачали екшъна за сметка на религията).

Не закъснява да се обърне към романа и едва прохождащото кино: през 1907 година е заснет първият филм „Бен Хур“ с продължителност… шестнадесет минути.

На снимката е сцената с награждаването на Юда бен Хур от прокуратора Понтий Пилат след спечеленото състезание с колесници (филмовото копие не е никак качествено, но от 1907 година и това бива).


Следващата екранизация е направена презт 1925 година и това е най-скъпият филм в историята на нямото кино.

Не съм гледал филма не мога да кажа нищо за него, но поне качеството на картината е приемливо, ако се съди по снимките.

Две сцени от него: Бен Хур и Месала в словесна и състезателна схватка.


През 1959 г. режисьорът Уйлям Уайлър екранизира отново „Бен Хур“, печели бурните овации на зрителите и 11 награди „Оскар“ за своя филм (достигнат само от „Титаник“).


Въпреки наградите си обаче филмът на Уайлър е удивително скучен и протяжен (цели три часа и половина!), а накрая се излива такава сантиментална холивудска боза, че потапя в себе си и малкото добри впечатления (операторът – например - е на много високо равнище).

Но в сравнение с продукцията от 2016 година, която е пълна скръб, филмът от 1959 година стои с доста летви по-високо.

Авторите на най-новия филмов „Бен Хур“, като мене в детското ми четене, са заложили изключително на екшъна, в резултат от което цели значителни части и моменти от книгата са кастрирани, а други са така преиначени, че да съответстват точно на предначертания план, въпреки че убиват логиката на филмовия разказ.

И екшънът се е получил.

Като за деца от пети до седми клас.


Всичко казано по-горе е, разбира се, само лично мое мнение.

Ако на някого му харесат бенхуровците – книгата и филмите, честит да е – за всеки влак си има пътници…

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.