СЛУЖБОМЕР

понеделник, септември 12, 2016

Лекции по руска литература – брой 23

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части:

НИКОЛАЙ ГОГОЛ

1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5.

2. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6.

3. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9.

4. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7.

Целият текст дотук в „Библиотека на Павел Николов – Лекции по руска литература“

8.

През последните десет години от своя живот Гогол носел упорито замисъла за продължаване на "Мъртви души". Той изгубил вълшебната способност да твори живот от нищото; на въображението му бил необходим готов материал за обработка, защото още имал сили да се повтаря; макар че вече не можел да създаде напълно нов свят като в първата част, той се надявал да използва същата тъкан, като преобразува нейната конструкция по нов начин, а именно - като подчини книгата на определена задача, която липсва в първата част, а сега като че ли не само се е превърнала в движеща сила, но и със задна дата ѝ придава необходимия смисъл.

Освен личните особености на Гогол, съдбоносна роля за него изиграло едно всеобщо заблуждение. Писателят пропаднал, когато започнали да го занимават такива въпроси като "какво е изкуството?" и "в какво се състои дългът на писателя?". Гогол решил, че целта на литературата е да лекува болни души, като предизвиква в тях усещане за хармония и покой. Лечението трябвало да съдържа и силна доза дидактика. Той имал намерение да изобрази националните недостатъци и националните добродетели по такъв начин, че читателят да може да затвърди последните и да се избави от първите. В началото на работата си над продължението на "Мъртви души" той имал намерение да изобрази героите си не като "съвсем добродетелни", но като "по-значителни" отколкото в първата част. Ако използваме прелестния жаргон на издателите и рецензентите, той искал да им придаде "по-човешко обаяние". Да се пише роман е грешно, ако авторът не е разкрил ясно своята "симпатия" към едни от героите и "критичното си отношение" към други. Така се знае, че даже най-скромният читател (предпочитащ книгата под формата на диалози с минимум "описания", защото разговорите са "живот") ще разбере на чия страна да застане. Гогол обещавал на читателя, всъщност - на своя въображаем читател, че ще съобщава факти. Той, според думите му, щял да изобрази руските хора не чрез "незначителните характеристики" на отделни изроди, не чрез самодоволните им пошлости и странности, не чрез кощунството на личното видение на автора, а по такъв начин, че "да се представи все едно неволно целия руски човек, с цялото му разнообразие на богатства и дарове, които съдбата му е определила...". Иначе казано, "мъртвите души" ще станат "живи души".

Обещанието на Гогол (а и на всеки друг писател с подобно пагубно намерение) може да се изрази с по-прости думи: аз си представих в първата част един свят, а сега ще си представя друг, по-точно отговарящ на тези понятия за добро и зло, които повече или по-малко съзнателно споделят моите въображаеми читатели. Успехът в такъв случай (при популярните автори на романи и така нататък) зависи пряко от това доколко представата на автора за "читателите" съответства на общоприетата, тоест на възгледа на читателите за себе си, прилежно внушаван от издателите с помощта на редовно доставяната от тях умствена дъвка.

Но положението на Гогол не било толкова просто, първо, защото замислената книга трябвало да стане нещо като религиозно откровение, и второ, защото въображаемият читател трябвало не само да се възхищава от различните подробности на това откровение, но и да получи морална подкрепа, да се облагороди и даже да се възроди под въздействието на книгата. Най-голямата трудност се състояла в това да се съчетае материалът от първата част, съдържаща от гледна точка на еснафа само "странности" (които Гогол обаче трябвало да използва, защото вече не умеел да създава нова художествена тъкан), с нещо като възвишена проповед, умопомрачителни образци за която дал в "Избрани места". И макар че първоначалното му намерение било да изобрази своите герои не като "съвсем добродетелни", а като "по-значителни", в смисъл, че трябвало да изразяват цялото богатство на руските страсти, настроения и идеали, той постепенно си изяснил, че всичките "значителни" личности, излизащи изпод перото му, са фалшифицирани от непреодолимите странности, с които ги е надарила природната среда и вътрешното им сходство с кошмарните помешчици от първото произведение. Следователно единственият изход бил да се създаде друга, чужда на тях група герои, които трябва да бъдат явно и недвусмислено "добри", защото всеки опит за обогатяване на техните характери ще ги превърне неизбежно в същите причудливи образи, каквито станали не "съвсем добродетелните" герои благодарение на своите злочести прародители.

Когато през 1847 г. фанатичният руски свещеник Матвей, съчетаващ красноречието на Йоан Златоуст с най-мрачните средновековни фантазии, молел Гогол да изостави литературата и да се заеме с някое богоугодно дело като това например да подготви душата си за преминаване в оня свят по програма, изготвена от същия отец Матвей и нему подобни, Гогол с всички сили се стараел да разясни на своите кореспонденти колко положителни биха били положителните герои в "Мъртви души", ако само църквата му разреши да се отдаде на тази потребност за писане, която му е внушил Бог зад гърба на отец Матвей: "Нима не може и писателят в занимателна повест да изобрази живи примери за по-добри хора от тези, които изобразяват другите писатели - да ги представи така живо, като живописец? Примерите са по-силни от разсъжденията; но е необходимо само писателят да умее преди всичко да направи себе си добър и да угоди с живота си на Бог. Не бих си и помислил за писателство, ако нямаше днес такова повсеместно желание да се четат всякакъв вид романи и повести, повечето съблазнителни и безнравствени, но които се четат само защото са написани увлекателно и не без талант. А аз, като имам талант, като мога да изобразявам живо хората и природата... нима не съм длъжен да изобразя със същата увлекателност хора, които са добри, вярват и живеят по Божия закон? Ето ви (ще кажа откровено) причината за моето писателство, а не парите и не славата".

Би било, разбира се, смешно да се предполага, че Гогол е прекарал десет години само за да напише книга, угодна на църквата. В действителност той се опитвал да създаде книга, угодна на Гогол художника и на Гогол отшелника. Той бил преследван от мисълта, че великите италиански художници са правели това отново и отново: прохладен манастир, рози, виещи се по стената, изпосталял човек с кепе, сияещи свежи бои на фреските, над които той се труди - ето работната обстановка, за която мечтаел Гогол. Завършените "Мъртви души" трябвало да създадат три взаимно свързани образа: на престъплението, на наказанието и на изкуплението. Да се достигне тази цел било невъзможно не само защото неповторимият гений на Гогол, ако си дадял воля, непременно би разчупил всякаква обичайна схема, но и защото авторът натрапил главната роля на грешника на такава личност - ако Чичиков би могъл да бъде наречен личност, - на която смехотворно не подхождала и която се движела в такава среда, в която понятие като спасение на душата просто не съществувало. Симпатичен свещеник би бил също така невъзможен сред героите на Гогол от първия том, както gauloiserie [22] у Паскал или цитат от Торо в последната реч на Сталин.

В незначителния брой глави от втората част, които са се запазили, магическият кристал на Гогол помръкнал, Чичиков, макар и да останал (прекалено много) в централната сфера, някак си излязъл от фокуса. В тези глави има отделни великолепни откъси, но те са само ехо от първата част. А когато се появяват "положителни" герои - пестелив помешчик, праведен търговец, богоподобен княз, се създава впечатление, че са се стълпили съвсем странични хора, за да се настанят в проветрив дом, където в унил безпорядък са разположени обичайни вещи. Както вече казах, мошеничествата на Чичиков са само фантоми, пародия на престъпление, поради което е невъзможно никакво "реално" наказание, без да се изопачи цялостната идея. "Положителните герои" са фалшиви, защото не принадлежат към света на Гогол и всяка връзка между тях и Чичиков е дразнеща и угнетяваща. Ако Гогол е написал изкупителна част, в която "положителният свещеник" (с малко католически нюанс) спасява душата на Чичиков в дълбините на Сибир (съществуват откъслечни сведения, че Гогол е изучавал "Сибирската флора" на Палас, за да изобрази нужния фон) и ако на Чичиков му било съдено да свърши дните си като изпосталял монах в далечен манастир, не е удивително, че последното озарение на художествената истина е накарало писателя да унищожи края на "Мъртви души". Отец Матвей би трябвало да е доволен, че малко преди смъртта си Гогол се отрекъл от литературата; но краткият огнен блясък, който би могъл да се приеме за доказателство и символ на това отричане, в действителност изразявал точно обратното: когато, навел се към огъня, той ридаел до печката ("Къде?" - пита моят издател. В Москва.), където били унищожени плодовете на многогодишен труд, на него вече му било ясно, че завършената книга не съответства на неговия гений; така Чичиков, вместо да угасва набожно в дървен параклис сред аскетични ели на брега на легендарно езеро, бил върнат в своята природна стихия; малък син пламък сред скромен ад.

22. Непристойност (фр.).

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.