Нобелова награда

В едно интервю с Вежди Рашидов, когато все още беше номиниран за министър на културата, се прокрадна намекът, че е време вече България да има нобелов лауреат за литература, защо не?

Тази идея не е нова, защото сме я чували и друг път. И винаги сме се чудели: защо точно за литература? Защо не за физика? Или за медицина и физиология? Явно има хора, които смятат, че Голямата литература е нещо по-фасулско от Голямата наука! Написал някой три-четири романа, родната критика казала, че са велико нещо, една част от четящата публика (доколкото все още я има) и тя казала, че са велико нещо, президентът Първанов го наградил с орден „Стара планина”, академик е и хайде – готов човекът за Нобелова награда!*

Тази работа много прилича на онзи разказ за мерака на чичо Денчо. Не иска човекът да свири в оркестъра, че е трудно, иска да бъде диригент, защото само стоиш отпред и размахваш една пръчица – лесно, че няма и накъде. Та и ние така: не щем за физика и медицина, искаме за литература!

Да се върнем обаче на идеята и да кажем: добре, съгласни сме! Но (ех, това „но”, което обърква толкова много сметки, направени без кръчмаря!) първо трябва да си отговорим на два прости въпроса:

1. Кой? Кого ще наредим до Морис Метерлинк, Хенрих Сенкевич, Томас Ман, Бертран Ръсел, Албер Камю, Иво Андрич, Джон Стайнбек, Бърнапд Шоу, Йосиф Бродски и прочее.**

2. С какъв мотив? Ето мотивите, с които са присъдени Нобеловите награди за литература в периода от 1910 до 1920 г.:

1910 г. – Паул Хейзе (Германия) - За художествеността и идеализма, които демонстрира през целия си дълъг и продуктивен творчески път на лирически поет, драматург, романист и автор на известни по целия свят новели.

1911 г. – Морис Метерлинк (Белгия) - За многостранната му литературна дейност, особено за драматическите му произведения, характеризиращи се с богатство на въображението и поетическа фантазия.

1912 г. - Герхарт Хауптман (Германия) - За плодотворната му, разнообразна и забележителна дейност в областта на драматичното изкуство.

1913 г. – Рабиндранат Тагор (Индия) - За дълбоко прочувствените, оригинални и прекрасни стихове, в които с изключително майсторство е изразено поетичното му мислене, превърнало се, по собствените му думи, в част от литературата на Запада.

1914 г. – неприсъдена.

1915 г. – Ромен Ролан (Франция) - За високия идеализъм на литературните му произведения, за съчувствието и любовта към истината, с която описва различните човешки типажи .

1916 г. - Вернер фон Хайденщам (Швеция) - Като най-виден представител на новата епоха в световната литература.

1917 г. - Карл Адолф Гелеруп (Дания) - За многообразното му поетическо творчество и за възвишените му идеали.
- Хенрик Понтопидан (Дания) - За правдивото описание на съвременния живот в Дания.

1918 г. – неприсъдена

1919 г. – Карл Шпителер (Швейцария) - За несравнимия епос "Олимпийска пролет".

1920 г. – Кнут Хамсун (Норвегия) - За монументалното му произведение "Сокът на земята".***

Когато си отговорим на двата предходни въпроса, но изключително сериозно, а не дилетантски или патриотарски, едва тогава можем да кажем: „Време е за наш нобелов лауреат”. Преди това обаче подобна фраза, като сама за себе си, звучи кухо. Уви, Нобеловите награди не се определят с SMS-и!..

*Сетихте ли се за кого става дума? Наистина чухме преди време, че трябва да бъде предложен за нобелов лауреат!

** Напомняме, че Нобелова награда се дава приживе, така че не посочвайте Иван Вазов!

***Всичките автори още приживе са известни извън границите на страната си, но не защото ги е популяризирало някое министерство на културата!

======================

Забележка: Тъй като на село разполагам с ограничен емтелски интернет и пестя всеки мегабайт, спирам публикуването на коментари в блога си до 25 август, когато ще се върна в Ихтиман. За което се извинявам.