СЛУЖБОМЕР

понеделник, юни 17, 2019

Сергей Шойгу и изгубената империя

АВТОР: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Министърът на отбраната на Русия Сергей Шойгу твърди, че военно-политическата обстановка по границите на Общността на независимите държави остава крайно напрегната. Ако ставаше дума само за военната обстановка, това би могло да се разбере, но руският министър на отбраната споменава по някаква причина и политическата. Паниката в Кремъл нараства.

Преди двадесет и осем години, когато разпадането на Съюза на съветските социалистически републики беше очевидно, у съветските генерали се появи сериозен проблем - съветската граница се оказа ако не отворена, то вече „не под ключ“, както беше преди. Елцин бързаше да се разправи с Горбачов и да получи властта, оставяйки в неведение генералите, които изобщо не искаха рухването на „могъщата държава“ - те разбираха, че през открехнатите граници ще започне да прониква „заразата“ на капитализма и демокрацията.

От една страна, Борис Елцин вече минаваше за „демократ“ и даже „либерал“, говореше много за корупцията и привилегиите на чиновниците. А също така за тежкото наследство на Съюза на съветските социалистически републики, но реши, че не трябва да оставя територията без наглеждане. На Запад говореше за демокрация, но на практика запазваше Съюза на съветските социалистически републики вече под формата на Общността на независимите държави. Това беше компромис за съветските генерали и за бившата съветска номенклатура - даваме ви толкова суверенитет, „колкото можете да преглътнете“, а в замяна на това вие ще седите на кръглата маса и ще се правите, че сте самостоятелни.

Борис Елцин продължаваше да проклина привидно комунистите и съветската система, но събираше на кръглата маса членовете на Политбюро на Централния комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз и ръководителите на републиканските комунистически партии, които продължаваха да началстват в новите независими държави, само че вече се наричаха президенти. Всички комунистически партии бяха преименувани на народни и даже на народно-демократични, бившите секретари на областните комитети на комунистическата партия станаха губернатори. Съветският съюз беше запазен, като не се смятат редките изключения с непокорните балтийци и две-три нови страни, на които за усмирение им измислиха сепаратисти и им откъсваха по парче земя, за да не се надигат много.

Оказа се, че Съветският съюз се разпадна политически, но не и физически: подписването на Беловежкото споразумение проправи път към нова конфигурация на империята. Както и преди, без Москва не можеше да се решават самостоятелно въпросите на международното политически или военно сътрудничество. С времето на страните от Общността на независимите държави беше позволено да водят самостоятелен политически живот, но без самостоятелни контакти с НАТО и САЩ, за това Кремъл следеше строго.

Най-сериозен повод за вълнения беше границата: да се строят нови комуникации по руската граница не беше неизгодно, затова страните от Общността на независимите държави бяха вкарани бързо в нова организация - Организацията на Договора за колективна сигурност. Началото на Организацията на Договора за колективна сигурност беше поставено на 15 май 1992 година с подписването на Договора за колективна сигурност в Ташкент. Наистина, по-нататък Узбекистан излезе на два пъти от Организацията на Договора за колективна сигурност, предполагайки, че от него няма никаква полза, а да подчиниш своята армия на някой руски генерал, означава доста неприятни последици. Точно така решиха и други страни и сега в Организацията на Договора за колективна сигурност се намират само Русия, Армения, Беларус, Казахстан, Киргизстан и Таджикистан.

В Кремъл като че ли можеха да бъдат спокойни за външните си граници, докато в Киев не се случи нов Майдан. Москва се опита да създаде „буферна територия“, наречена „Малорусия“, но не се получи. Само Крим се оказа заложник на ситуацията, така и нерешена от кремълските стратези. Те вярваха, че „руският свят“ в Источна Украйна ще може да стане защитник на Русия, но не предвидиха грешните сметки на руските военни и патриотизма на украинското население. В Кавказ Чечня се превърна в ограничителен буфер, а целият Казахстан изолира руските простори от „гибелното влияние на ислямистите от юг“.

Съветските, станали набързо руски, генерали останаха доволни - под техен контрол е военната техника и оръжието, офицерите от постсъветските армии получават образование в Русия, руският военно-промишлен комплекс има стабилни поръчки от пет страни. Главното условие за партньорите е да отказват предложенията на НАТО, както се случи преди време в Киргизстан: там от 2001 година се намираше авиобазата на антитерористичната коалиция на НАТО, през 2009-2014 година също там се разполагаше Центърът за транзитни превози на ВВС на САЩ. След това на другарите от Москва им омръзна и те поискаха от ръководството на Киргизстан да откаже базите и добрите постъпления в бюджета от арендата. Сега в Киргизстан има само една руска база в Кант, намираща се там практически безплатно.

Какво развълнува така строителния инженер Сергей Шойту? „Като се имат предвид негативните тенденции в сферата на глобалната и регионалната сигурност, военно-политическата обстановка на границите на Общността остава крайно напрегната. При тези условия все по-реални стават предизвикателствата пред суверенитета на държавите от Общността на независимите държави“ - каза той по време на заседанието на Съвета на министрите на отбраната на страните от Общността на независимите държави. Главна и обективна причина за това е активно растящата интеграция на Грузия и Украйна с НАТО. В грузинската база Вазиани вече е създаден център на НАТО за преподготовка, Украйна укрепва военно-морското си пристанище в Очаков.

От една страна, Шойгу може да бъде спокоен по посока на Централна Азия, където Казахстан засланя „опасността“ от юг, в Киргизстан и Таджикистан има руски военни бази, Туркменистан е признат от ООН за неутрална държава, а Узбекистан не се връща в Организацията на Договора за колективна сигурност, но стана политически по-активен в отношенията си с Русия. Федералната служба за сигурност на Русия вече много години след извеждането на своите гранични войски от таджикско-афганистанската граница възнамерява да уговори властите в Таджикистан да ги върне. С тази цел се измислят различни „тревоги“ и даже срещи с ръководството на движението „Талибани“, макар че скритата причина за това е ясна - присъствието на НАТО в Афганистан.

Ще може ли Кремъл да направи свои проятели тези, които през 80-те години воюваха срещу съветската армия, е голям въпрос, ако, разбира се, Владимир Путин не обещае на „талибаните“ да им продава оръжие и военна техника, а „талибаните“ не забравят, че през 1999 година обявиха джихад срещу Русия и призоваха и други да се присъединят към него. Но в такъв случай Русия ще попадне под още едни санкции - вече като държава, която си сътрудничи с терористи, а и там още никой не е отменил списъка на Федералната служба за сигурност, в който движението „Талибани“ е обявено за терористично.

„Талибаните“ обаче не са главната заплаха за Русия, въпреки твърденията, че с тях е сключен негласен договор за ненападение. Затова Шойгу призовава страните от Организацията на Договора за колективна сигурност да се сплотят: руският министър смята, че „да се осигури сигурността е възможно само със съвместни усилия“. А главната заплаха си остава предишната - НАТО и САЩ. Според оценката на Шойгу, „Съединените американски щати продължават да демонтират стратегическите споразумения за предотвратяване на ракетно-ядрената опасност, засилват военния и икономическия натиск по цял свят“, а НАТО „осъществява глобален информационен натиск, безпрецедентно увеличава военната активност, заплашва с употреба на сила“.

По време на съвещанието не мина и без традиционното от съветско време прехвърляне на вината върху някой друг. „В различни ъгълчета на планетата се появяват нови огнища на напрежение и нестабилност. Ударните отряди на международния тероризъм с подкрепата на намиращи се в сянка спонсори се движат от регион в регион и създават постоянна заплаха за сигурността на държавите“ - заяви Шойгу, като не уточни кого и какво има предвид. Пропагандата е разчетена за руснаците, но на другите им е трудно да разберат дали министърът на отбраната на Русия говори за три пъти извеждания от Сирия руски контингент или за намиращите се във Венесуела военни съветници и частни руски военни подразделения.

След изборите в Украйна безпокойството на руското ръководство стана още по-осезаемо, особено когато президентът Зеленский посети щабквартирата на НАТО. Това означава, че Украйна няма да промени желанието си да се интегрира в северноатлантическия блок, и петдесет и пет процента от населението, според социологическото допитване на група „Рейтинг“, искат тази интеграция. Получава се така, че почти две хиляди километра от руско-украинската граница ще станат в обозримо бъдеще граница с НАТО, както и над осемстотин километра от сухопътната и морската руско-грузинска граница.

Бавно, но сигурно Русия губи доверието и желанието за партньорство не само от страна на западните държави, но и на своите близки съседи: буферната зона, която искаха преди двадесет и осем години съветските генерали, не се получи. От четиринадесет постсъветски страни близки останаха само пет, но и с тях отношенията на Кремъл не са прости. Както правилно отбеляза Сергей Шойгу, сложната обстановка даже не е вече военна, а по-скоро политическа: от Русия се отвръщат, на Москва не вярват, Кремъл се превърна в плашило.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.