Автор: Борис Акунин
Превод: Павел Николов
Благодаря на всички, които ме поздравиха за рождения ден. И хайде по този случай да ви разкажа една несериозна история, която се случи съвсем скоро.
Ние, руснаците – ох, ще се поправя заради специалистите по въпросите на етническия произход – ние, рускоезичните, сме ужасно сериозна нация. Дай ни да страдаме, да разчесваме стари рани, да пием до забрава и да се къпем в светли сълзи. Народните ни песни с редки изключения са все за гибелна тъга или за тъжна гибел. А пък литературата – или Константин Гаврилович ще се застреля, или Смердясов ще се обеси, или нещо още по-трагично. Злоезичният Лев Николаевич, както е известно, по този повод дори издевателствал над великия любител на страданията Фьодор Михайлович: „Писателят хваща читателя за гърлото и го души, питайки: „Виждаш ли как тежко страдам?.. Вярваш ли в моето страдание?“ И бедният читател вика в отговор: „Вярвам, вярвам! Само ми пусни гърлото, дай ми дъх да си поема“.
Самият аз не съм безгрешен, макар че се боря с тази болест (на латински тя се казва serioznost bestialis) през целия си живот.
Та така преди известно време четях сутринта в Интернет нашите обичайни руски новини, предавах се на мрачни размисли и изведнъж се натъкнах случайно в „Яндекс“ на една снимка. Нещо, мисля си, ми напомня. Нещо ужасно печално, тъкмо като за моето настроение. Изведнъж се сетих – едва не се задавих с кафето. И новините престанаха да ми се струват чак толкова безизходни. Дори напротив.
Ще тръгна в обратната посока. Отначало ще ви покажа картината, към която ме насочи работата на визуалната асоциативна памет.
Ето я:
А това е снимката, от която се пренасочих към Офелия:
А вие имали ли сте случаи, когато нещо несъществено е превърнало радикално лошото ви настроение във весело?
