Автор: Борис Акунин
Превод от руски: Павел Николов
Вече разказах за една истинска императрица, за една истинска писателка и за една истинска принцеса. Днес ще разкажа за една Истинска Умна Жена.
Умът, както знаем, е различен по калибър и профил: практичен, научен, творчески, пресметлив, „женски“, поведенчески, психологически и така нататък. Но аз мисля, че най-главният тип ум е този, който позволява на човека да се отнася правилно към живота.
Хората нерядко се влюбват в някого от пръв поглед. Ние, литераторите, сме способни да се влюбим от едно изречение. Така стана и с мене. Влюбих се в лейди Монтегю, когато работех над книгата „Писателят и самоубийството“ – именно от едно изречение.
Не, не се безпокойте, тази дама не се е самоубила, прекалено умна била за това.
Мери била дъщеря на граф Пирпонт и се появила на бял свят през 1689 година. Почти цялото си детство прекарала в библиотеката на бащиния си замък – там имало една от най-богатите книжни колекции в Англия. Но в книжен червей или, както се казвало през по-късни времена, в „син чорап“ Мери не се превърнала. От книгите тя научила най-важното – да мисли самостоятелно.
На младини тя се оказала в положение, доста обичайно за девица по нейното време: обикнала един човек, а баща й се готвел да я даде за друг. Затова нямало как изобщо да се свърже с избраника на своето сърце. Мери решила тази тягостна колизия с неприсъща за една девойка мъдрост: като няма щастие, да има покой и воля. Само избрала човека, когото би могла да уважава и който при това обещал да не ограничава свободата й, избягала с него и се омъжила без бащино разрешение.
Сър Уолтър Монтегю също бил умен човек, заемал видни държавни длъжности и жена му станала украшение на лондонското висше общество. В нея се влюбвали, преразказвали от уста на уста нейните остроти, смятали за чест да си пишат с нея.
Нещастният Александър Поуп, великият поет, се влюбил до уши в Мери (очевидно, както и аз, след някое находчиво изречение). Той признал разпалено своите чувства, а красавицата, без да го изслуша докрай, избухнала в смях – и си спечелила враг за цял живот.
Тази обидна за литераторите сцена е увековечена в картината на Уйлям Фрит
На двадесет и шест години Мери била сполетяна от беда, страшна за една млада жена, а особено красавица: едра шарка, която европейската медицина изобщо не можела да лекува. Лейди Монтегю оживяла, но цялото й лице се покрило с язви, знаменитите мигли окапали.
Тогава тя престанала да се появява във висшето общество и накарала хората да й се възхищават от разстояние. По нейно настояване мъжът й си издействал длъжността посланик при двора на султана. В Константинопол Мери научила езика и обичаите, за първи път изследвала живота на харема и издала книгата „Турски писма“, в която се зачитала цяла Европа. Освен това изучила източната методика за ваксиниране на едрата шарка.
Сега вече можело да се върне. В Англия започнала поредната епидемия и лейди Монтегю повела борба с нея. Започнала с това, че ваксинирала тригодишната си дъщеря. После предложила да направи опит със седем осъдени на смърт престъпници срещу обещанието да бъдат помилвани. Те оживели и били пуснати на свобода. А след това бил направен опит с шест сирачета от един приют (така и така там децата мрели като мухи). Сирачетата също оживели. И тогава кралят заповядал да бъдат подложени на спасителната процедура собствените му внуци, страната повярвала в ефективността на лечението и епидемията била победена.
Като наближила петдесет години, Мери решила, че вече навлиза във възрастта на пълната свобода и че повече няма да се съобразява с условностите. Разделила се с мъжа си (като запазила с него чудесни отношения) и започнала да живее за свое удоволствие. Пътешествала, общувала само с хора, които й били интересни. В биографията на Луис Кроненберг се казва: „Тя мразеше натрапниците, от които бягаше, и ненавиждаше глупците, с които се караше“. Трябва да кажем, че за жените лейди Монтегю нямала високо мнение, предпочитайки обществото на мъжете, което не е за учудване, ако имаме предвид тогавашното равнище на обичайното женско образование. „Радвам се, че съм жена – казвала Мери, - благодарение на това няма да ми се наложи да имам съпруга“. Нас, белетристите, тази дама също не ни обичала. „Съчинителите на романи – казвала тя, - са двойно вредни за хората: крадат им парите и времето“.
Лейди Монтегю предпочитала да живее в сладостната Италия, а в своята родина се върнала едва когато почувствала, че е време да умре – в почетната за тази епоха 73-годишна възраст. На края на живота си Мери признала веднъж, че не се е поглеждала в огледалото през последните единадесет години. Не е ли умница, а?
Ето трите възрасти на лейди Мери Уортли Монтегю:
Красавица
«Човек, който не може да бъде доволен от себе си, изобщо никога и от нищо няма да бъде доволен».
А сега – изречението, от което започна моята любов към лейди Монтегю.
На смъртния си одър тя казала (това били последните й думи): „Всичко беше МНОГО интересно“.
Ето на кое му се вика правилно отношение към живота.
