Рецитиране

Минавам случайно през кухнята, където телевизорът работи.

Шипченски тържества, едно детенце на фона на паметника рецитира „Опълченците на Шипка“.

Рецитира отвратително.

Още едно потвърждение на правилото, че у нас много хора се занимават с това, което не могат да правят.

И резултатът, разбира се, е калпав.

- Ти какво им даваш на твоите ученици да учат наизуст? – питат ме понякога.

- Изобщо не им давам да учат наизуст – отговарям.

- Ама как така! - велико учудване.

- Ами ей така – приключвам обикновено въпроса, защото не ми се обяснява, че стихотворения се учат наизуст за рецитиране (това че някой ще обикне Ботьов и поезията му, като научи наизуст „На прощаване“, са даскалски глупости!), а повечето хора рецитират така, че Господ на небето си скубе брадата, задето е създал човешкия род.

Понякога обаче ми се ще в такива случаи да запея.

Пеенето при мене е аналог на рецитирането при хора, които не могат да рецитират.

Но не запявам.

Защото рискувам да бъда убит с камъни за слухов тормоз.

И винаги съм се чудил защо много хора, които приемат намръщено фалшивото пеене, ръкопляскат възторжено на фалшивото рецитиране.

Независимо дали рецитира детенце пред паметника на Шипка, или някой тежък политик, издигнат от случайността на гребена на вълната, откъдето само след броени години ще се срине в бездната на вековечната забрава…