Печален дух, дух на терзанието

Валерия Новодворская, "Новое время"

Превод от руски: Павел Николов

Инан Алексеевич Бунин е роден преди 140 години, на 22 октомври, във Воронеж. Детството си прекарва в провинцията, в Орловска губерния, в хутора под толкова познатото ни зловещо название Бутирка. Старинният дворянски род Бунини обеднял и това предвещавало беда. Писателят предчувствал: заедно с дворянството ще си отиде от този свят и селячеството, заедно с безхитростните молитви ще рухне крайъгълния камък на дълга, трудолюбието и вярата. Заедно с бедните, но работещи селца ще изчезне и уездният град с патриархалния муден порядък, ще потъмнее и блясъкът на столицата. И заедно с всичко това ще си отиде на свой ред Русия, ще си отиде покорно, с тънки лапти, с торбичка на рамо, с дядовите икони в уморените ръце. И ще потънат в Лета прелестта на дворянския бал, златните обувчици, лебедовите ветрила, нежните госпожици с шапки и ръкавици, фраковете и библиотеките на дедите. Всичко това ще отиде в зловонните мазета на ВЧК, под маузерите на пияните палачи, в Соловки, за да загине заедно с Русия.

На Бунин било определено място край смъртния одър на Русия. Да я опее. Да я благослови, да я изпрати и да я оплаче. Бунин бил „селски човек“, но без желание да промени този свят. Той бил един от малцината в агресивно-състрадателната руска литература, възжелала абсолютна справедливост, който разбирал: социална справедливост е невъзможна на тази грешна земя. Бунин пишел за нещастните и онеправданите с болка и горещо съчувствие: никога няма да забравим умиращата от глад Танка от едноименния разказ; умрелия от глад Мишка от "Вести с родины"; умиращата, изоставена от всички Аксиния, старицата от „Веселый двор“. Но писателят разбирал, че са нужни дълги десетилетия, за да се преодолее това.

Впрочем, героите на Бунин са отчаяно нещастни, дори ако имат средства. Умира при раждане прекрасната Натали („Натали“). Отива в манастир героинята от „Чистый понедельник“. Самоубива се Митя от „Митина любовь“. Лиза от „Ворон“ се отдава на богат старец. Убиват Оля Мешчерска от „Легкое дыхание“. Няма щастие по руската земя.

Бунин е един от прогресистите, които не се зарадвали на Февруари 1917-та. Той разбирал какво ще се получи от всичко това. И винаги цитирал един свой разговор с познат селянин: „Пропадна Русия, не можем да си даваме свобода. Да вземем например мене. Не ме гледай, че съм така мирен. Аз съм добър, когато не ми е дадена свобода. А иначе първи разбойник, първи разорител, първи крадец ще се окажа. Не напразно пословицата казва – своята воля е по-лоша от неволята“.

Уви, Бунин се оказал прав. Писателят заминава на юг, става идеолог на Бялото движение, чете в Одеса блестящата лекция „Великий дурман“ („Великото опиянение“). Той скъсва с Горки, напуска Русия на „Спартак“ през 1920-та, като капитан, слизащ последен от потъващия кораб. Вече в Париж ще напише страшните „Окаянные дни“ – за Русия, завоювана от „новите печенеги“. А Париж не е нужен на Бунин, той пише само за своята погубена страна, каквато и да е вече. Той не възпява, той се прощава. И този оскъден неярък живот на неговите разкази изглежда желан и примамлив, защото нататък ще бъде още по-лошо.

Сагите на Бунин за предсмъртната Русия разтърсили света и той получил Нобелова награда през 1933-та. Той ще живее както подобава по време на фашистката окупация: почти гладувайки, няма да вземе нищо от хитлеристите, няма да ги пусне на прага си. А след това няма да пусне на прага си и сталинските емисари, канещи го да се върне и обещаващи му златни планини. През 1953 година ще се успокои в гроба в Сен Женевиев дьо Боа.

Бунин определил достойно поприще за руската интелигенция: да страда за Русия и да се терзае от невъзможността да й помогне. Да не се отклоняват от бремето на своите мъки. И никога да не казва: „И животът е добър, и да се живее е добре“.